„Закуска с мистър Дарси“ от Емилия Блау е роман, който ще очарова както почитателите на Джейн Остин (1775–1817), така и любителите на жизнеутвърждаващи истории, съобщи издателство  „Кръг“. Преводът е на Денис Коробко, с корица и цветна порезка от Албена Каменова. Българската премиера се случва броени дни преди 250-годишнината от рождението на знаменитата английска авторка на 16 декември – поводът, по който романът е създаден. 

В основата на увлекателния сюжет е Леонора – жена, чиито привидно подреден живот рухва в момента на собствената й сватба. След като осъзнава, че не е щастлива, тя изоставя годеника си от висшето общество и заминава за Бат – курортния град от детството си. Там среща обаятелния Чарлстън, убеден, че старинното писалище на тавана му е принадлежало на самата Джейн Остин – любимата авторка на Леонора. Докато го разглежда, тя открива скрита бележка. Дали не е оставена от Остин? И съдържа ли улики към липсващи глави от незавършения роман „Сандитън“? Леонора и Чарлстън – нейният личен „мистър Дарси“ – се впускат в търсене на литературно съкровище… и вероятно на още нещо също толкова ценно.

Едновременно увлекателен, романтичен, интелигентен и изпълнен с хумор, „Закуска с мистър Дарси“ разказва история за ново начало, за щастието отвъд предразсъдъците и за любовта, която се чете между редовете – буквално и преносно. Романът е своеобразен поклон към една от най-обичаните писателки в световната литература.

 Английският град Бат, който заема централно място в книгата, присъства във всички шест романа на Джейн Остин. В два от тях – „Абатството Нортангър“ и „Доводите на разума“ – действието се развива именно там. Именно в Бат Остин живее между 1801 и 1806 г., а мястото и до днес е тясно свързано с нейното име. Не е случайно, че голяма част от инициативите, посветени на 250-годишнината ѝ, се провеждат именно там: изложби, подкасти, радиопрограми, костюмни балове и редица специални събития през цялата 2025 г.

 Особено популярeн е Фестивалът на Джейн Остин в Бат – най-мащабният и дългогодишен по рода си, провеждан от 2001 г. Последното издание се състоя между 12 и 21 септември и привлече хиляди почитатели от цял свят. Кулминацията, както винаги, бе традиционният парад в историческия център на града, където участниците дефилираха в костюми от епохата на писателката.

ОТКЪС

Срещни ме в Сандитън

 Вятърът носеше насреща ù миризмата на пържена риба с картофи и суровото море, шумът от прибоя се търкаляше през еспланадата – широката алея за разходки, и като солен облак се блъскаше във фасадите на сградите. Няколко смелчаци бяха разпънали хавлии и шезлонги на чакълестия плаж, силното течение обаче поглъщаше всичко, до което стигаше прибоят. А това не бяха особено примамливи поводи човек да се изкъпе.

Пред нея група младежи седяха на кея и си бяха надули музика от преносима колонка, деца със захарен памук дърпаха родителите си покрай парапета на крайбрежната алея, а в небето кряскаха лакоми чайки, готови всеки момент да свият някаква храна от ръцете на нищо неподозиращите туристи. Всичко миришеше на английско лято.

Леонора с усмивка нагласи слънчевите си очила и продължи по пътя си. Роклята и косата ù танцуваха от поривите на вятъра, но в бурността на морето имаше нещо толкова ободряващо, че тя нямаше нищо против. Бяха пристигнали в Сидмът само преди няколко часа, но независимо от това екскурзията вече приличаше на почивка, въпреки че беше водила разговорлива туристическа група из крайморския град. Докато стоеше по красивите улички пред рибарските къщички и вилите, тя на няколко пъти се замисли за колегите си от адвокатската кантора, които се потяха в костюмите си в офисите, ровейки се в папките с делата. И поне за момента нито една част от нея не желаеше да се върне в Хамбург.

На другата страна на еспланадата откри Уинда, която седеше на една пейка с айскафе в ръка и замислено гледаше морето. Вчерашната караоке вечер, за която ù бе разказала по пътя в автобуса, очевидно си беше взела своето. Досега тя се беше борила смело, но очевидно вече батерията беше свършила.

Леонора ù махна, когато Уинда завъртя глава и я забеляза, а после сви надясно и продължи разходката по еспланадата. Оставаха ù по-малко от два часа, преди отново да се срещне с групата, за да я настани в хотела. И Леонора искаше добре да ги оползотвори.

От чантата ù стърчеше тефтерът на баба ù. Веднага бе разпознала фасадите на сградите на рисунката. Редица от джорджиански морски вили, които гледаха към обществения плаж. Типичен изглед като за картичка. Докато Леонора продължаваше да крачи покрай чугунения парапет, отвори тефтера на страниците с другите рисунки. Самодивското дърво на стръмния бряг трябваше да се намира извън селището на скалите, друго не се виждаше. И чайната беседка, обрасла с рози, които се увиваха около колоните ù чак до куполообразния покрив. Прекрасно място.

Вдигна поглед към залива. В края на еспланадата се намираше паркът „Конаут Гардънс“, сигурно там щеше да намери павилиона.

Сънят ù от предишната нощ я бе навел на спомена, че често се бе запитвала дали историята за младата жена имаше някакво значение. Дали баба ù бе идвала в Сидмът? Но тя никога не го беше споделяла. Винаги бе говорила за Сандитън и връзката на Джейн Остин с това място.

Леонора внимателно прибра тефтера в чантата си. Докато продължаваше разходката, тя си представяше как ли е изглеждал Сидмът по времето на Джейн. 

По време на обиколката из града двете с Уинда показаха на групата обществените пространства от периода на Регентството. Някогашните Асембли Румс и луксозните хотели на крайбрежието. Сега, когато сама се разхождаше по широката еспланада, тя видя всички прилики със Сандитън.

Може би именно тук, на еспланадата, Джейн бе срещнала мистериозния джентълмен, за когото баба Едит споменаваше в бележките си и за когото имаше толкова непотвърдени слухове. Или може би пък го беше срещнала по време на разходка извън града? Стигащите надалеч пътеки покрай стръмните крайбрежни скали направо приканваха за дълги разходки. Жалко, че никога нямаше да научи повече за тази среща.

Парка „Конаут Гардънс“ при всички случаи също не го е имало по времето на Джейн. Отворили са го за публиката чак през 1934-та, а преди това е бил част от частно имение. Изобилието от екзотични цветя привличаше многобройни посетители, а гледката към морето също беше уникална. Но тя не откри тук беседка като тази от рисунката на баба си.

От една стара наблюдателна кула надолу към плажа водеше дълго стълбище – Стълбата на Яков – но Леонора реши да продължи по горния крайбрежен път. Колкото повече вървеше покрай скалите, толкова повече заглъхваше шумът на крайбрежната улица. Дишаше дълбоко и вдъхваше соления морски въздух. След известно време стигна до горичка, до която бяха долепени няколко къщи, и се замисли дали да не тръгне обратно и да търси в центъра на града.

Но тогава забеляза един градински зид, покрай който минаваше тясна пътечка. Стената бе прекалено висока, за да може човек да надникне какво има отвъд. Но нещо в нея привлече вниманието ù. Продължи нататък и изведнъж се спря. Скрит зад няколко клона, над стената се извисяваше купол. Малко преди него видя обраслата с летен люляк арка на входа към градината.

Леонора се хвана за овехтялото дърво на вратичката и надникна над нея. И наистина. Там беше. Неокласически кръгъл павилион. Розови рози се виеха по колоните му. Точно като на рисунката на Едит. Градината се простираше нагоре по склона, отделена с жив плет, така че не се виждаше какво има зад него. Но всичко изглеждаше тихо и изоставено. Затова тя отвори вратата и стъпи на пътеката, която водеше към павилиона. С разтуптяно сърце бръкна в чантата си, потърси мобилния си телефон и направи няколко крачки назад, за да намери идеалния ъгъл за снимката.

Пръстът ù тъкмо бе над дисплея, когато се чу силно крякане. Вдигна глава и в същия момент видя как от дупка в живия плет изскача стадо гъски. Полуделите пернати търчаха към нея, крякайки и размахвайки криле. От уплаха Леонора отстъпи няколко крачки назад, спъна се в нещо и неволно се озова по задник на влажната земя. Побърза да вдигне ръце, а гъските безмилостно се устремиха към нея и в съзнанието ù преминаха картини от защитните маньоври на Наполеон. Ако не бе виждала безкрайно много пъти как домашният любимец на Елизе брани имението на Ангелн по-добре от всякакво куче пазач, никога нямаше да се уплаши така от крякащото стадо, но…

Леонора изпищя, когато я закачиха перата, а крясъкът отекна право в ухото ù, докато пернатата армада профуча край нея.

Минута по-късно всичко бе приключило и тя изумено изгледа стадото, което се носеше към декоративното езеро. Не я бе клъвнала нито една човка. Наполеон вече отдавна щеше да е изкълвал петите на натрапника.

Чу се проклятие и някой дълбоко се изкашля.

– Пардон, мис?

Леонора извъртя глава. Пред нея стоеше мъж, на чието сбръчкано чело се четеше not amused*. Двойно подчертано и с големи букви. Тъмните му вежди се бяха извили в укорителна вълна, толкова мрачна, че едва не засенчваше пронизващото синьо-зелено на очите му. Погледът му обаче бе прекалено строг за това. Скулите и очертаните бакенбарди придаваха на израза му внушителност, а на челото му падаше непокорен кестеняв кичур. Погледът ù се спря на устните му, около които се очертаваше напрегната линия. Което наистина беше жалко, защото в тях имаше нещо, което определено ù харесваше.

– Бих ли могъл да ви обърна внимание, че седите върху „Приказната Клариса“? – непознатият измъкна едната от здраво скръстените си зад гърба ръце и изразително посочи купчинката пръст пред краката на Леонора. Сега тя забеляза разсада, който на равни редове стърчеше около нея. – По-точно казано, вие току-що погребахте под себе си розата фаворит на Кралския градинарски тръст. И бих ви бил много признателен, ако вдигнете вашия… ако бихте могли да станете.

Ето какво било.

* Не ми е забавно (англ.). – Бел. прев.