На 9 май  на български език излиза романът „Морската градина“ от мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг, в който тя разказва вълнуваща история, свързана с българското минало, по спомените на своя баща, съобщи издателство "Лемур" .

„В моя роман „Морската градина“ разказвам за необикновеното пътуване на евреите от България и на собствения ми баща по време на Втората световна война“ – споделя Софи Голдберг в своя статия за мексиканския вестник „Milenio“.

В статията мексиканската авторка разказва как научава, че писателят и носител на Нобелова награда за литература Елиас Канети е бил братовчед на баба й. Книгата й е преди всичко история за едно семейство, което се бори за своето оцеляване и копнее отново да се събере... Макар и в нова родина, защото понякога семействата се превръщат в крепости, които нито войната, нито раздялата, могат да разрушат.

Авторката пише романа повече от три години и в този период посещава България – момент, изпълнен с носталгия, но и с много любов към страната ни – емоции, които ще открием и сред страниците на книгата.

Софи Бехарано де Голдберг ще гостува в България специално за премиерата. Събитието в София ще се състои на 15 май от 18:30 часа в конферентна зала 1, под куполите на Ларгото (античен комплекс „Сердика“). След това писателката ще се срещне с читатели в Шумен (на 16 май) и във Варна (на 17 май).

Софи Бехарано де Голдберг, с български и турски корени, е родена в град Мексико. Завършва комуникационни науки в Университета на Анауак и специализира журналистика в Тексаския университет в Остин. Сред творчеството й откриваме стихосбирки, исторически сборник и романите Lunas de Estambul, който е преведен на няколко езика и „Морската градина“ (El jardín del mar/ El jardín de Bulgaria), който излиза на български език през май в превод на Рада Ганкова. 

ПРЕДГОВОРЪТ към "Морската градина"

Уважаеми читатели,

В ръцете си държите книга, написана със сърцето. История, която в действителност е почитание към цял един народ, пожелал да не остане безразличен, почитание към това, че обратно на случващото се в окървавена Европа по време на Втората световна война, България е решила да облагороди човека, събрала е сили и воля, които са ѝ позволили да спази не само принципите си на справедливост, законност и равенство, но също така - и дори по-важното - на хуманност и уважение към своите побратими.

През вековете човечеството многократно е преживявало болката от войната и за съжаление, изглежда, ние хората все още не сме се поучили от опита си. "Морската градина", НАШАТА морска градина, моята, на баща ми, а сега и на всички вас, е не толкова често разказваната история за съпричастност в страха, за човечност в отчаянието.

Българският народ е бил сплотен със своите ближни, с нас, евреите, с мъже и жени, различаващи се само по това, че имат друга религия, но вие, скъпи мои братя и сестри, не сте допуснали това различие да попречи на вашето дълбоко чувство за състрадание и обич, възпитавано стотици години.

"Омразата не е най-опасното нещо. Най-опасното нещо е безразличието", казва писателката Лорън Оливър.

Четейки тази мисъл,, смея да твърдя, че това, което наистина отличава човека, е способността му да изпитва състрадание към другия, и точно затова в ръцете ви не е просто поредният роман за най-страшната война, която човечеството някога е виждало.

Фактът, че съм жива днес, е пряко доказателство за героичните дела на онези, които във времена на непрогледна тъма са избрали светлината. България е била фар на надеждата за моето семейство, насред Европа, погълната от жестокост и варварство. Въпреки натиска на нацистите, българите са имали смелостта да предотвратят депортирането на хиляди евреи в лагерите за изтребление, петдесет хиляди, ако трябва да бъдем точни, и са го направили, защото те, евреите, също са били български граждани.

Това се е оказало достатъчно, за да получат нужната защита от своята страна. Този акт несъмнено е бил изключителен и помня, че когато представях романа в българското посолство в Мексико, посланичката Милена Иванова, днес моя скъпа приятелка, каза нещо, което ме разтърси. Когато споменах, че отношението на България е необичайно, именно защото излиза извън рамките на случващото се в другите страни, тя ми отговори: "Ние сме направили само това, което е трябвало да направим". Само ако всички мислехме по този начин, сигурна съм, че светът ни щеше да е доста различен.

Трябва да се чувствате много горди, защото вие сте символ на хармоничната връзка между различията, човечността, характерни за вашата страна. Толерантността не значи да понасяш, не значи да отстъпваш или да си търпелив, толерантността се състои в уважение, приемане и оценяване на разнообразието; това е добродетелта, която прави мира възможен.

Една малка държава на Балканите е намерила онази сила, която други сили и народи, уж развити и могъщи, не са могли да намерят: да каже не на Хитлер, не, тя няма да прати своите еврейски граждани на смърт, все едно са стадо. Зная, че не е било лесна задача, и точно поради тази причина, защото дължим на колективната памет и на идентичностния конструкт този акт на българския народ да остане завинаги в нашата история, точно заради това се роди разказът "Морската градина".

Не мога да не призная, че българският превод на романа е една моя мечта, откакто написах първата глава. Този момент е неописуемо важен за мен. Аз съм дъщеря на спасения, а вие сте синове и дъщери на спасителите. Сякаш безкрайният път на миналото ще се срещне с настоящето. В продължение на много години си представях как ще мога да ви погледна в очите и да изразя най-дълбоката ни благодарност.

Най накрая тази мечта се сбъдва в този неповторим момент, този момент, когато давам воля на собствения си глас, който представя гласа на няколко поколения. Нося техните ценности и техните истории със себе си, като живо наследство, което напътства и укрепва нашия път. Моята роля е да почитам наследството и това, което прави случая още по-специален, е, че имам деца и внуци, резултат от този спасен живот. Да могат те да преживеят затварянето на кръга на нашата семейна история чрез благодарността, е нещо, което винаги пазя в съзнанието си.

Днес, когато светът продължава да е изправен пред толкова много конфликти, когато човешката жестокост продължава да се шири, примерът, който вие сте дали, е по-актуален от всякога. Това е едно напомняне, че дори в най-мрачните времена, има хора, които избират добротата, съпричастността и надеждата. Баща ми, Алберто Бехарано, главният герой на моя роман, ми е разказвал много за онези дни.

Спомням си ясно неговите истории, винаги пълни с емоции, за това как българският народ се вдига в защита на своите съседи евреи и предотвратява една невъобразима трагедия. Благодарение на този героизъм, моите баба и дядо са оцелели, баща ми е оцелял и без да сте го знаели в онзи момент, вие сте дали живот на мен, на децата ми и на моите внуци; поколения, които иначе нямаше да се родят.

Реших да дам на романа си заглавието "Морската градина", защото Морската градина, онзи необятен парк с високи дървета, който се извива край бреговете на Черно море във Варна, е мястото, откъдето моят баща пази спомените за най щастливите си моменти преди войната.

Където на пет години, с дървена пръчка в ръка, той си представял, че е диригент на симфоничния оркестър и застанал край беседката на музикантите в неделя, дирижирал. Там е мечтал, там е проходил и гран мама София е сядала на някоя пейка да гледа как синът ѝ си играе. Там баща ми е отишъл на опера, видял е първия си цветен филм и е станал голям почитател на класическата музика и киното.

Преди няколко години сестрите ми, майка ми и аз се разхождахме из Варна, всички, хванати за ръце с татко, който се връщаше в България, вече създал собствено семейство. Несъмнено благодарността продължава да тупти със същата сила дори осем десетилетия след случилото се.

Нито цар Борис III, нито митрополитите от Църквата Стефан и Кирил, нито интелектуалците, нито политиците, нито съседите, нито приятелите са позволили омразата да се превърне в запалителна искра, в заразна болест, заредена с вътрешна наистина безпричинна ненавист.

Българският народ не е бил склонен да петни историята си с кръвта на анонимни жертви, нито да приеме жестокости или безименни снимки, още по-малко снимки с име и фамилия, макар и еврейски.

Българите се обявили в подкрепа на кауза, която не е била непременно тяхна кауза, но един проблем не престава да бъде проблем само защото не ни засяга пряко, само защото не е наш личен проблем.

Ние носим отговорност за това, което казваме, правим и защитаваме, но носим отговорност и за това, какво не казваме, не правим и не защитаваме. Примерът, който българите са дали на целия свят, е, че трябва да се научим да влизаме в обувките на другия и да разберем, че е необходимо да подкрепяме каузи, защото така е правилно и защото проблемът на един човек е проблем на всички хора.

Ето защо бих искала посланието на моя роман да бъде за свобода, единство и надежда, да се помни, че всички имаме роля в изграждането на по-справедлив и солидарен свят. Когато със съпруга ми възпитавахме трите ни деца, ние искахме те да са деца, които ще успеят да намерят своя глас и ще се научат да го използват, които ще знаят как да ценят гласа на другия и ще го изслушват. Мъже и жени с цел. Да знаят, че животът не се състои в това да имаш, а да бъдеш, не да си, а да дадеш, да знаят как да помогнат за нещо и на някого и да допринесат с нещо добро за света.

Този дар, моята книга, който достига до България, ни посочва примера по отношение на всички тези ценности.

Образованието не свършва тогава, когато децата са все още малки, и мисля, че когато пораснат, те разбират една от най-дълбоките поуки на живота - че макар да не можем да контролираме всичко, което се случва, винаги можем да изберем достойния път. Както във всички мои книги, и в тази обонянието има съществено присъствие. В този роман ароматът на рози е незаменим. България приема за своя емблема розите си дамасцени и своята Розова долина, където рози се отглеждат от векове и където се произвежда 85% от розовото масло, което светът използва в парфюмерийната индустрия.

За мен и за тази история това е ухание със специално символично значение. Това е ароматът на моята баба, на София, на жената, която, подобно на много други жени през войната, се е превърнала в съпротива, в тиха съпротива. Ароматът ѝ беше в ласките ѝ, като крилца на пеперуда, пърхащи по моите бузи, всичко ухаеше на рози, на онзи български парфюм, който тя никога не спря да използва, миришеше на поля, на младост, на листенца, набрани през пролетта. Все още го нося в себе си, в една част, която пази спомените от уханията, тези, които са способни да те закотвят отново към момент, към друго време, към носталгията, която се разгръща на една сцена, там, в някое кътче от живота. Това е ароматът, който влиза през носа и се настанява в душата и аз неизменно го нося със себе си като почит към баба.

Гран папа Ефраим беше необикновен човек, оцелял във всеки смисъл на думата, защото не само е успял да се измъкне жив от трудовите лагери, след като е понесъл три години глад и физическо и психическо изтощение, но той е постигнал нещо, което за мен е неговото голямо семейно наследство: решил е да оцелее, за да живее; да оцелее, за да се опита отново да открие щастието.

Въпреки сянката на войната, той е прозрял, че "всеки край на историята неизбежно таи в себе си ново начало", както би казала Хана Аренд, и е направил именно това, като приложил първото, което научил в лагерите на терора: за да разбиеш камък, трябва да го удариш хиляди пъти, да не прескачаш от един камък на друг. Упоритост, постоянство във всичко, което върши, от достигането на необходимия кубичен метър натрошен камък на ден, изискван от капото, до завръщането във Варна по различни поводи през комунистическия период, за да помогне на онези, които по-рано са помогнали на него. И най-вече на семейство Деневи, на което ще сме благодарни завинаги.

Малкият Алберто, този, който станал мъжът вкъщи на шест години, този, който се преструвал, че не е гладен, така че майка му и брат му да изядат по-голямо парче от единствения картоф на ден, който трябвало да разделят помежду си, този, който смятал, че е по-мургав от съседските деца, защото като евреин от месец не бил пил мляко, този, който, като отхапвал резен портокал, слагал обелките в джоба на панталона си, за да продължи да вкусва плода, дори и да е само чрез неговия аромат, този малчуган е живото свидетелство за човечността на един народ, той е главният герой на "Морската градина", моят баща, малкият Алберто. От негово име, от името на майка ми Мери, царство ѝ небесно, изключителна жена, от името на моите баба и дядо или гран папас, както обичаха да им казвам, Ефраим и София, от името на сестрите ми, на моите деца и на моите внуци, изразявам дълбоката благодарност, която изпитваме към България, която членовете на това мексиканско-българско семейство носят в сърцата си днес и за идните поколения.

Ние сме наследници на тази история и винаги ще бъдем пазители на паметта ви, защото вие не позволихте да се озовем в масовите гробове, където нямаше да могат да се различат мъж от жена, където всички щяхме да бъдем кости без име сред викове, стенания и агония. Ние не се превърнахме в безсилни трупове, обречени да издъхнат в анонимност пред ежедневните кланета, след като сме живели, стараейки се да оставим добро име, така че да се гордее с него поколението, което никога няма да се роди.

Нобеловият лауреат за литература, великият Елиас Канети, син на братовчедката на баба ми София, смятан за един от най-проницателните умове на XX век, пише:

"Никой не познава всички горчивини, които го очакват, и ако внезапно биха му се явили насън, той би ги оспорил и би отвърнал очи от тях. Това се нарича надежда".

Надеждата надделява дори в най-трудните моменти. Надеждата за оцеляване, дългоочакваната надежда да достигнат Мексико, за да се съберат отново с останалата част от семейството, което вече живеело в тази щедра страна. За мен е привилегия, че вие държите моята книга в ръцете си.

Благодаря, завинаги благодаря!, от името на всички, които живеем като доказателство за отговорността и смелостта, които са били проявени във време, когато тези качества са били рядка стока. Наследството на великите хора не се измерва с това, което са оставили след себе си, а с вдъхновението, което те продължават да разпалват в сърцата, и несъмнено българският народ продължава да вдъхновява.