(…) Wunderkind (…) – Константин Иречек, запис в дневника му от 16.02.1879 г. по повод младия Алеко Константинов
---
Той трябваше да бъде убит, защото без смърт няма възкресение. И пак бихме го убили! Мъртвият Алеко е по-необходим от живия… – Илия Бешков
---
„DAS WUNDERKIND. Биографията на Алеко Константинов“ на Иво Милев е много сполучлив опит за изследване и тълкуване от гледната точка на съвременника на жизнения, политическия, научния и творческия път на Алеко Константинов. Важен принос на автора е издирването на непубликувани разкази и на единствения драматургичен опит на Алеко, запазени в архивохранилищата, но непотърсени от изследователите. – Румяна Пенчева
ОТКЪС
„Алеко Константинов. Das Wunderkind. Биография“ от Иво Милев
На Алеко Константинов може да съперничи единствено славата на неговия злополучен герой. Няма български писател с такова огромно присъствие в българската култура, с такова влияние върху самосъзнанието и самооценката на българина, върху самочувствието на интелигенцията ни, играл толкова успешна роля не в областта на виртуално-литературното, а в реалната сфера на живота. Сякаш без Алеко Константинов България и българинът щяха да бъдат различни.
Едва ли има по-щателно вглеждане в живота и личността на писател от това към Алеко Константинов. Няма друг, за когото критиката, литературознанието, българистиката, историографията, библиографията, културознанието, журналистиката и т.н. да са направили повече. Той безспорно е любимецът на българската критика, литературната и културната история – проучени са като че ли всички литературни и житейски следи, оставени от него, всеки прототип или лице, срещащи се в писанията му, езикът му, антропоними и топоними, вътрешни и външни текстуални връзки в произведенията му, музикалната култура, литературните му предпочитания (дори архитектурните), хранителните му навици, компаниите му и т.н. И в същото време, както пише Михаил Арнаудов близо седемдесет години след неговата смърт, „малко позната остава за поколенията и науката външната и вътрешната биография на Алеко“.
Личността му остава противоречива и неясна: от скромен и свит до горделив и дори надменен, от деликатен и внимателен в отношенията с другите до „искрен до грубост“, дори циничен и брутален, в чието присъствие събеседникът винаги трябва да е нащрек за поредната хаплива забележка или намек, от открит и честен до затворен и потаен; от „вътрешната хармония“ на личността му до дълбоките `и противоречия, неостанали скрити за близките му, „свръхдемократ“ и в същото време „аристократичен“ по рождение и характер, светъл рицар на Светия Дух, чист и безкористен идеалист, „свръх-човек“ (Кирил Христов) до същински Бай Ганю, от беззаветно обичащ България до българомразец, създател на „най-радикалния проект на антибългарското“ (Инна Пелева)… Дори не може да се определи блондин ли е бил, или кестеняв, умрял ли е девственик, или (като своя герой от „Иди му се надявай“) е пръв софийски развратник, с чиято смърт много млади мъже в София си отдъхнали (Атанас Буров)… И още: в критиката си към средата и обкръжението Алеко Константинов е безпощаден, той обича да упражнява своя литературен, обществен (дори юридически) критицизъм, но сам се бои от критиката, лесно му се утдава да бъде критичен и има заострено чувство към недостатъците на другите, но собствените рядко вижда и признава. До „милия“ и „свитичък“ Алеко – едно болезнено честолюбие, така характерно за цялото му семейство…
(...)
Биографията на Алеко Константинов започва да се пише непосредствено след убийството му, на съдебния процес. Там започва героизацията му и мита Алеко Константинов, там за пръв път се разгръща тоталното му противопоставяне на неговия герой в степен, че Бай Ганю убива своя автор. Прокурорът по делото Хинек Майер ще определи обвинителната си реч като последна глава от книгата за Бай Ганю, наречена „Бай Ганю побеснял“, а критици на това съчинение този път трябва да бъдат съдиите. Прокурорът нарича Алеко Константинов „апостол славянски“, „слязъл от висотата на своя гений към тези прости творения от село Радилово“: „човекът, за когото се мъчеха генерации да го родят, е паднал мъртъв от ръката на хора, на които хиляди животи не могат да се сравнят с този единствен свят живот“. Зловещо изказване, което някак с лека ръка изтрива придобивките на хуманизма и равнопоставеността на всеки човешки живот, направено все с цел да се гради йерархия от ценности, на чийто връх е Алеко Константинов, а отдолу невзрачните съществувания на „простите творения“. Неговият приятел, политикът и юристът Найчо Цанов, ще изложи в речта си на процеса основните моменти от първата биография на писателя, за да покаже каква личност е бил убитият: „личност за целий български народ, личност, която бяха почнали да познават и в последната българска колиба, личност много бляскава“.
Медийният интерес след убийството е толкова силен, че с месеци пълни страниците на правителствени, опозиционни и независими вестници, печатат се извънредни издания, некролози, брошури… На твърде висока цена, за пръв и може би последен път в такива мащаби, един интелектуалец, един писател е поставен в центъра на общественото внимание, за пръв път ролята и значението на културния деец получава своята обществена санкция. Макар политическите озлобления да доминират дискусиите, те се водят именно заради повсеместно признатото значение на убития. Въпреки политическите дрязги, намесени в споровете по убийството, противниците са на едно мнение за „бляскавата, светла“ личност, която си е заминала.
Непосредствено след смъртта му д-р Кръстьо Кръстев, издателят на сп. „Мисъл“, близък негов приятел, започва да пише „портрет“ на писателя и човека Алеко Константинов. Още тук са начертани основните линии за възприемане и канонизиране на личността му: „борец за светлина, любимец на българската младеж“, „безсмъртният творец на Бай Ганя“, „душа кристал, рядък ум и нежно-чувствуващо сърце“, който е имал „всички качества да стане велик поет“, в когото се „бе вселил светия дух и бе направил от неговата душа оръжие на колективната българска душа“, „обикнал България с всичката сила, всичката нежност на оная обич, с която се обича една сестра, една майка“, „лек, общителен, отворен за всички впечатления“, намиращ „велика наслада в самия живот, в „сладкия навик на съществуванието“. Още тук д-р Кръстев прави едно важно разграничение, което ще подведе цяла линия в отнасянето към Алеко Константинов: като писател той може и да има недостатъци, но като човек и личност той е изряден: „Алека има нещо, което стои неизмеримо по-високо от неговите творения. Това нещо е неговата личност“ (курсив – Кр. Кр.).
„Модата да се отрича Алеко Константинов (като писател – бел. авт.) започна веднага след смъртта му“, пише Александър Балабанов, „да се демонстрира пренебрежение към Алеко Константинов, за да се покаже сериозност и ученост“. В същото време още тогава започва да си проправя път и друга линия, която, ту криеща са, ту излизаща наяве, винаги остава актуална – принизяването (до пълно отричане) както на писателските, така и на моралните му, човешки качества.
(...)
За значението на един живот не би следвало да съдим нито по върховете, нито по паденията, а да ни интересува волята и силата, вложени в израстването, това непрестанно сноване между горе и долу, всичките наши богати възходи и падения.
Алеко Константинов не е „неслучилата“ се личност, озлобена, изтласкана, безсилна в мизерната периферия на живота, откъдето гримасничи на сполучливите и успешните, а пътят, процесът на собствената си реализация. Затова е интересен и важен за нас. „Вечното дете“ в мъжа, пише Юнг, е едно неописуемо преживяване, една несъвместимост, пречка и божествена привилегия; едно противоречие, което определя крайната стойност или липсата на стойност на една личност. То не може да бъде съдено, то винаги остава „две в едно“ и трябва да се приеме като „един противоречив фактор“ – „вечното дете“ и неговата сянка, нещо неопределено – mixtum compositum – което нашето съзнание не е в състояние да схване и възприеме едновременно в неговата противоречивост.
На „политическото дете“, „вечното дете“, на непослушното дете на българската литература, веселяк, развейпрах, лекомислен и палав, този „проблематичен българин“, на когото, приживе и посмъртно, всеки иска да помага, да дава съвети и напътствия – какво да не прави и как да го прави, как и какво да пише и какво да не пише – и когото всеки безскрупулно използва, на човека, „опозорил“ веднъж завинаги българина, сякаш без него тези недостатъци и пороци на едно закъсняло, винаги закъсняващо и догонващо развитие, тази още несмляна и непреглътната неадекватност във вечното съпоставяне и съизмерване с другите, щяха да останат скрити, та на него са посветени тези страници…
