Романът „Четецът“ от германския юрист и писател Бернхард Шлинк е отново в българските книжарници, съобщи издателство "Кръг". Бестселърът от години можеше да се намери само в антикварните книжарници. И в новото издание е използван преводът на Любомир Илиев, а корицата е на Таня Минчева. Творбата на Шлинк стана изключителна популярна след успеха на едноименния филм през 2009 г., донесъл пет номинации за "Оскар" и наградата за главна женска роля на Кейт Уинслет.

„Четецът“ е публикуван в Германия през 1995 г., а две години по-късно излиза на английски. Преведен е на близо 50 езика и отличен с редица награди. "Четецът" е първият германски роман,  оглавил класацията с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, като са продадени повече от 2 млн. копия само в САЩ. Днес книгата е включена в редица образователни програми в немските германските гимназии.

Историята е вдъхновена от сивотата на Източен Берлин през януари 1990 г., когато Бернхард Шлинк идва в града като гост-професор. Макар че е част именно от следвоенното поколение, авторът отрича романът да е автобиографичен. Но в интервю за „Гардиън“ все пак признава: „Тъй като съм изживял някои от тези неща, ги използвам. По определени теми човек може да пише само за това, което познава“.

"Дълбоко хуманен и непреходен, „Четецът“ шокира и трогва с еднаква сила. С характерния си пестелив, но изкусен стил Шлинк повежда читателя през сложен морален лабиринт и разказва незабравима история за любовта и загубата, за вината и прошката, за греха и изкуплението. А също и за силата на думите като мост между поколенията и като възможност да продължим напред – въпреки всичко", отбелязват от "Кръг".

В момента издателството работи по българското издание на нов роман на писателя – „Момичето“, който е своеобразно продължение на „Четецът“.

"През връзката на двама души от напълно различни светове Шлинк проследява над 50 години от най-новата история на Германия – от издигането на Берлинската стена до наши дни. И отново успява да развълнува и да породи размисли у читателя, като навлиза дълбоко в темите за товара на миналото, за търсенето на истината и свободата и за всичко, което ни формира, разделя и събира", разказват от "Кръг".  

ОТКЪС

  „Четецът“ от Бернхард Шлинк

1.

Когато бях на петнайсет, хванах жълтеница. Болестта започна през есента и приключи напролет. Колкото по-студена и смрачена ставаше старата година, толкова повече отслабвах. Едва с настъпването на новата година нещата тръгнаха на оправяне. Януари се случи топъл и мама ми застла леглото на балкона. Взирах се в небето, слънцето, облаците и слушах как децата играят на двора. Една привечер през февруари чух да пее кос.

При първото си излизане изминах разстоянието от Блуменщрасе, където живеехме на втория етаж на строена в началото на века масивна къща, до Банхофщрасе. Тъкмо там един октомврийски понеделник, докато се прибирах от училище, бях повърнал. Дни наред се бях чувствал обзет от слабост, каквато през целия си живот не бях изпитвал. Всяка моя крачка изискваше усилие. Когато се качвах по стълбището у дома или в училище, краката едва ме държаха. Но нямах никакво желание да се храня.

Дори да седнех гладен на масата, не след дълго яденето ми се отщяваше. Сутрин се будех с пресъхнала уста и с усещането, че органите ми тежат като олово и са не на мястото си вътре в мен. Срамувах се, задето съм толкова немощен. Особено се срамувах, когато повърнах. Това също ми се случваше за първи път в живота. Устата ми се напълни, опитах се да глътна всичко обратно, стиснах устни, затулих устата си с шепа, но то рукна от нея и през пръстите ми. Сетне се облегнах на стената на къщата, втренчих се в наповръщаното в краката ми и продължих да се давя от белезникава слуз.

Жената, която ми се притече на помощ, направи това почти грубо. Хвана ме за ръка и ме изведе през тъмния безистен на двора. Горе от прозорец до прозорец бяха опънати въжета, на които бе простряно пране. На двора се виждаха струпани дърва; през отворената врата на една работилница се чуваше воят на банциг и хвърчаха стърготини. Точно до входа към двора имаше чешма. Жената отвъртя кранчето, изми най-напред ръката ми и после наплиска лицето ми с водата, която събираше в шепите си. Избърсах се с носната си кърпа.

- Вземи другата! - До чешмата бяха оставени две кофи, тя грабна едната и я напълни с вода. Взех и напълних втората, сетне я последвах обратно през безистена. Тя вдигна ръка, плисна водата по тротоара и отми наповръщаното в канализационния отвор. След това дръпна кофата от ръцете ми и изля втори водопад.

Вдигна очи и видя, че плача.

- Момченце - продума смаяно, - момченце!

Прегърна ме. Бях горе-долу на нейния ръст, усещах гърдите ѝ до моите, а здравата прегръдка ме караше да долавям както собствения си лош дъх, така и свежия мирис на потта й. Не знаех какво да правя с ръцете си.

Престанах да плача.

Тя ме попита къде живея, остави кофата в безистена и ме придружи до вкъщи. Крачеше редом с мен, като едната й ръка стискаше ученическата ми чанта, а другата - лакътя ми. Разстоянието от Банхофщрасе до Блуменщрасе не е голямо. Тя вървеше бързо и с решителност, която ми позволяваше да се движа с лекота в крак с нея. Пред входната врата се сбогувахме.

Още същия ден майка ми повика лекар, който установи, че съм заболял от жълтеница. Не помня кога точно ѝ разказах за тази жена. Иначе едва ли бих я посетил. Майка ми обаче сметна за съвсем естествено, щом се съвзема, непременно да купя с джобните си пари цветя, да ида у тях и да й благодаря. И ето че в края на февруари отново се озовах на Банхофщрасе.