Излезе „Яма“, новият роман на Борис Акунин, съобщи издателство "Еднорог". Преводач е Денис Коробко. 

Романът е част от популярната поредица с главен герой - детектив Ераст Фандорин и неговата дясна ръка Масахиро Шибата (Маса). С „Яма“ Акунин всъщност отново дава живот на най-известния си персонаж.

"Началото на едно от най-вълнуващите приключения е поставено в първия ден на двадесети век, когато Фандорин и Маса са поканени от мосю Дез Есар в неговия красив замък. Дез Есар, който е френски потомък на фамилията Фон Дорн, им разказва за необичайна семейна реликва – портрет на някоя си Летиция фон Дорн. Портретът няма никаква художествена стойност, но един чужденец иска да го получи на всяка цена. Дез Есар категорично отказва да го продаде и в резултат е убит, а картината изчезва.

Фандорин и Маса моментално започват свое разследване, което ще се окаже по-сложно и опасно от всичко, с което са се сблъсквали досега. То ги отвежда до подземията на парижкото метро, където попадат по следите на жестока банда. Но враговете им се оказват все по-многобройни и винаги успяват да ги изпреварят в преследванията из цяла Европа, заредени с много интриги и съдбоносни тайни", разкрикрават от "Еднорог".

ЗА АВТОРА

Борис Акунин (67) години наред е най-популярният автор сред руските читатели именно заради поредицата „Приключенията на Ераст Фандорин“. „Азазел“ - първият роман с главен герой аристократа Фандорин, излиза през 1998 г. След него Акунин издава повече от 15 книги за Фандорин, сред които „Турски гамбит“, „Левиатан“, „Смъртта на Ахил“, „Ин и Ян“, „Нефритената броеница“, „Черният град“, „Планета Вода“ и др. През 2018 г. писателят обяви, че пуска последния роман за Фандорин със заглавие „Не се сбогувам“. При все това през 2020 г. той пусна романа „Просто Маса“ – за приключенията на японеца Масахиро Шибата след гибелта на Фандорин. По романите за детектива джентълмен са снимани много сериали и филми. 

Тиражите на книгите на Акунин в Русия надхвърлят 10 милиона екземпляра. Много от творбите му са преведени на български, английски, немски, френски, италиански, японски и други езици.

Акунин е един от най-ревностните критици на управлението на Владимир Путин. Живее вече десет години в изгнание. През декември 2023 г. той беше поставен в списъка на екстремисти и терористи заради критиката му срещу войната в Украйна, а от януари беше включен в списъка на чуждестранните агенти.

ОТКЪС

"Яма" от Борис Акунин

Ема веднага започна да се държи така, сякаш тя беше началничка, а аз – подчинен. Не възразявах. Това дори ме забавляваше.

Действаше много уверено.

Първо поиска от дежурния на рецепцията да изясни къде през декември се е провела изложбата, организирана от Клуба на потомците на корсари. Минута по-късно имахме адреса.

След това не ми позволи да вземем файтон.

– Трябва да проверим дали не ни следят. Много се надявам да е така. Тогава ние самите ще проследим онези, които ни следят. Аз ще ги проследя – уточни тя. – По-добре ще се справя.

Усмихнах се и не понечих да споря.

– И как ще го направим?

– Вървете към Операта. Аз ще изостана. Никой няма да ме заподозре. Върви си някаква госпожичка, какво толкова. Още повече, че вас ви познават, а мен не.

Престанах да се усмихвам. Това беше сериозна мисъл. Наистина, кому би му хрумнало, че тази крехка рижа госпожичка е детектив?

Така и сторихме.

Аз стигнах с делова походка до края на улицата и завих по булеварда. След пет минути ме настигна Ема.

– Няма никого. Щях да забележа. А може и да съм се издала.

През цялото време прескачаше от английски на френски и обратно. Не разбрах думата grillé, и тя обясни:

– Ако портиерът работи за тях, той би могъл да ме издаде. Да им даде знак. Свийте ръка, да мога да ви хвана.

Тръгнахме заедно като разхождаща се двойка. Слънцето светеше съвсем не януарски, въздухът се нагря и спътничката ми извади изпод палтото си малко кожено ветрило, взе да си маха. Никога преди не бях виждал такова ветрило, загледах се – между гънките беше залепено малко огледалце. Оказа се, че Ема внимателно наблюдава какво се случва зад нас.                 

– Просто и полезно изобретение – одобрих аз. – Но на детектив от мъжки пол няма да върши работа, за съжаление. Европейските мъже не използват ветрила.

– От мъжете не стават добри детективи – отговори Ема. – Вие прекалено много разчитате на силата, а в нашата професия се изискват съвсем други качества.

– И какви? Научете ме – усмихнах се аз иронично.

– Такива, от каквито вашият пол е лишен. Интуиция, разбиране на хората, еластичност. 

Последният термин много ме заинтересува. Помолих я да обясни какво е това.

– Мъжът е като дъб. А трябва да е бръшлян. Да никне навсякъде, да се увива около всичко. Да не се чупи, а само да се огъва. Прогресът – това е победата на бръшляна над дъба. На ума над силата. Затова бъдещето е за нас, жените. Ще минат сто години и ще настъпи нов матриархат. Ще ви използваме за работа, изискваща физическа сила и сръчност. Само за това.

Аз се усмихвах.

– И сигурно за война?

– Когато дойдем на власт, войните ще свършат. При матриархата не е имало нито войни, нито завоевания. Цялата тази пакост е започнала едва при патриархата.

– Поне за правенето на деца ще ви вършим ли работа?

Тя се намръщи.

– Как пък не! Виждали ли сте как в съвременните ферми използват бикове за заплождане? Доят ги като крави, а после пресаждат семето. Един бик може да оплоди стотина крави.

Ема го изрече толкова хищно, че потреперих и съжалих мъжете на двадесет и първи век.

Покрай интересния разговор времето летеше незабелязано.

Ема познаваше Париж доста по-добре от мен. На няколко пъти завихме, пресякохме Шан-з-Елизе и накрая се озовахме пред голяма сграда, приличаща на торта с крем. 

– Клубът на потомците на корсари е наел за изложбата тази къща – каза Ема. Това е много претенциозно заведение, нарича се „Крем дьо ла Крем“*. Слугите тук са много надути, все едно са членове на Камарата на лордовете. Едва ли ще разговарят с нас, но аз ще опитам. Вие не се месете, само ще развалите всичко.

– Откъде знаете що за заведение е това и какви са слугите тук?

Тя ме погледна снизходително.

– Агенцията командирова в Париж именно мен, защото това е моята зона. Сътрудничката трябва да знае за зоната си всичко, което трябва да се знае. Момент.

Тя разкопча палтото си, извади от един от многото си вътрешни джобове голям сребърен часовник на верижка и го закачи на шията си. 

– За какво?

– Това е фотоапарат. Всички детективки в агенцията имат такива. Може да ми потрябва.

Впечатлен, аз престанах да задавам въпроси. Тази дребната явно знаеше какво прави.

Влязохме през високата резбована врата. Във великолепното порфирно-мраморно фоайе, зад плот от черно дърво седеше приличащ на Бисмарк господин. Фуражката му с лаврови листа и позлатената ливрея бяха по-разкошни от параден гвардейски мундир. Огледа ни с тежък поглед. Явно този Фудомьо** не прие азиатеца с бомбе и червенокосата госпожица като солидни посетители.

– С какво мога да ви услужа?

Ако не разбирах френски, по тона му щях да реша, че пита: „Сами ли ще се разкарате или да ви откъсна главите?“

– Трябва да говорим с господин управителя – изгука Ема, като приближи. Дори не подозирах, че може да говори с толкова ангелски гласец. – Аз съм преводачка на мосю Кукинаки, съветник в японското посолство. Той избира място за провеждане на изложба на императорския порцелан. 

Аз се поизпъчих.

– Запишете се в книгата за посетители. Кои сте, откъде сте и датата. Такъв е редът при нас.

Фудомьо побутна един албум със сребърен герб на корицата. 

– По-бавно – прошепна ми Ема, без да мърда устни.

Без да бързам натопих писалката в мастилницата, след това се направих, че махам косъмче от перото. Внимателно изписах йероглифа „тайто“, който се състои от 84 чертички.

През цялото това време Ема дърдореше, без да млъква.

– А посетителите на изложбите също ли се записват в книгата? А колко хора идват обикновено? А на последната изложба например колко дойдоха? Четох за нея – портрети на корсари, много необичайно! На такава странна експозиция сигурно и публиката е странна? 

Портиерът в началото отговаряше неохотно, но отговаряше. „Да, всички се записват… Обикновено посетителите не са много, защото при нас има строги изисквания: господата трябва да са с бяла вратовръзка, а дамите да носят перли или диаманти, гоним не количеството на публиката, а качеството ѝ“. Но Ема така и не стигна до въпроса за посетителя със зелените очила.

– Ако този мосю е дипломат, защо е без ръкавици? Никога не съм виждал дипломати без бели ръкавици – рече изведнъж проклетият Фудомьо.

Аз наистина не нося ръкавици. Ръцете ми никога не мръзнат, винаги са горещи, дори в руските студове.

– Мога ли да помоля спътника ви за визитна картичка? Един съветник не може да няма такава.

Той впи в мен изпепеляващ поглед.

– Какви сте вие? Аферисти? Я да се махате от тук, преди да съм извикал охраната!

Стана ми интересно как ще постъпи Ема в тази ситуация.

Тя постъпи нестандартно. Наведе се през плота и плю във физиономията на страшния страж – обилно и с учудваща точност: право в окото, като плюеща отрова черноврата кобра. 

– Да вземеш да се научиш как се говори с дами, говедо!

Служителят скочи, като катурна стола си. Кресна: „Охрана!“, втурна се някъде навътре в помещението.

– Омитаме се! – нареди Ема, но аз, без да чакам това ценно указание, и без това вече тичах към вратата.

Тя изскочи навън няколко секунди по-късно. Хукнахме да бягаме, свихме зад следващия ъгъл и чак тогава спряхме.

– „Стойте настрана? Ще развалите всичко?“ – саркастично цитирах аз. – Браво. Човек рядко може да чуе толкова успешен разговор със свидетел.

– Този пуяк така или иначе нямаше да ми каже нищо. Трябваше ми да му отвлека вниманието. 

Ема измъкна изпод палтото си албума за посетители.

– Тук са записани всички, които са посетили корсарската изложба – и тя започна да прелиства страниците.

– Ето, денят на откриването, двадесети декември. И така нататък, до двадесет и седми, когато я закриват.

Аз вдигнах рамене.

– Първо, тук има стотици имена. И второ, как ще разберете кой от тези хора е носил зелени очила? Да не говорим, че човек може да се запише както му скимне. Трофеят ви няма никаква ценност. А сега вече няма да можем да се върнем в онази къща. Отлична работа, думи нямам!

Не знам кое чувство беше по-силно – разочарованието от детективката, която първо ми се стори много способна, или удовлетворението от това, че тя провали работата.

– Прибираме се в хотела – наредих аз, като престанах да се правя на послушен. – Да видим какво ще каже истинският детектив.

 

  • ПРИЗВЕДЕНО В БЪЛГАРИЯ

    Христо Бръмбаров  - корифеят на българското певческо изкуство 

    Внушителен е броят на неговите ученици - Гяуров, Гюзелев, Узунов, Селимски, Димитър Петков, Рафаел Арие, Гена Димитрова, Катя Георгиева,  Димитър Петков, Стефан Еленков,  Рада  Конфорти, Тодор Бонев, Лиляна Василева, Стоян Попов, Сабин Марков...

    ---

    Тази година се навършват 120 години от рождението му.

„Научната фантастика се опитва да намери друга гледна точка за реалността.”

Иън Банкс, шотландски писател, роден на 16 февруари преди 70 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Петте кьошета“: несглобяемият пъзел

 "Смятам романа на Панайот Карагьозов за остра реплика към цялото умилително носталгично венцехвалене на социализма, към който мнозина са се устремили да ни върнат не само чрез медиите и социалните мрежи, а и с конкретни действия", пише Алберт Бенбасат.

Вярвайте в чудеса!

 

„Не затваряй очи“ е въздействащ и топъл филм, необходим да сгрее загрубелите ни и потънали в света на материалното души...

Куинси Джоунс и несъществуващите формули за успеха

 

Между огромното количество от архивни материали, истинската ценност на филма "Quincy" се разкрива в непрофесионално заснетите кадри от телефона на Рашида Джоунс, които се появяват по-рядко, отколкото ни се иска.