На 14 март, четвъртък, излиза новото издание на "Ловецът на хвърчила", дебютният роман на Халед Хосейни, по повод 20 години от публикуването му в САЩ, съобщи издателство "Обсидиан". Емблематичната творба на американско-афганистанския романист се появи на български през 2006 г. в превод на Любомир Николов и дълго време оглавяваше класациите на местните книжари за най-продавана книга.
Послесловът е препубликуван от "Дневник".
ПОСЛЕСЛОВ
Една книга никога не принадлежи толкова на своя автор, колкото докато той я създава. Почти през цялата 2001 г. – тогава все още бях практикуващ лекар – всеки ден ставах в 4:30 ч. и в мрака на ранното утро прекарвах три часа с Амир, Хасан, баба и останалите герои в „Ловецът на хвърчила“. После вземах душ, обличах се и отивах да лекувам болни сърца, възпалени стави и лениви щитовидни жлези. Преслушвах хриптящи дробове и инжектирах кортизон в замръзнали рамене. Амир обаче винаги беше някъде наблизо. Аз присъствах в живота му и той в моя.
Познавах добре неговия свят. С Амир сме отраснали в един и същ квартал в Кабул – „Уазир Акбар хан“, – учили сме в една и съща прогимназия. И двамата сме пускали хвърчила като деца, писали сме разкази и сме гледали стари уестърни. Облагодетелствани бяхме да принадлежим към заможната средна класа. Имахме късмет да се формираме като личности през 70-те години – последния мирен и невинен, но вече отминал период на стабилност в Афганистан. Имахме щастието земята под краката ни все още да не е напоена с кръвта на синовете и дъщерите на Афганистан.
Приведен над масата в кухнята в тихия мрак призори, аз се чувствах пълновластен господар на историята на Амир. Връзката ни беше вълнуващо лична. Амир и баба се превърнаха в мои съкровени тайни. Живеех с илюзията, че всички около мен водят един живот, а аз водя много. Но след като книгата се откъсне от създателя си и отиде по рафтовете на книжарниците, тази връзка с нейните герои престава да бъде интимна. Щом се появиха на бял свят, Амир и останалите персонажи се сближиха и с други хора. Те станаха оста на колело с множество спици, от които аз бях първата.
Говореха на всеки читател на своя уникален собствен език, както преди правеха с мен. Настаняваха се в съзнанието на непознати хора от други континенти. Вече не бях техен единствен и пълноправен собственик.
Още ми е трудно да повярвам, че те разпънаха своите шатри в толкова много страни и споделят историята си на толкова много езици, на толкова театрални сцени и киноекрани. „Ловецът на хвърчила“ вече се смята за изключително успешна книга, но пътят към нейното издаване беше, меко казано, обезкуражаващ. Книгата е мрачна. В по-голямата част от нея главният герой е страхлив, самовлюбен, користен, непочтен, натрапчив, безскрупулен и вбесяващ, а героите, които са истински благородни и лоялни, са сполетени от зла участ. Освен това дългото и мъчително пътуване на Амир завършва само с бледа искрица надежда. Това не е идеалната формула за бестселър.
Ръкописът беше категорично отхвърлен от над трийсет литературни агенции и почти всички си послужиха с една и съща дежурна фраза: „Благодарим ви, но текстът не е подходящ за нас“. Отказите не ме изненадаха, дори с известна гордост твърдя, че ги приех с лекота. Само от един ме заболя по неочаквана причина. От агенцията, където всъщност бяха прочели и харесали главите, които им изпратих, ми отговориха с писмо, чието начало звучеше обещаващо. Само че отказваха да ме представляват, защото смятали, че американската читателска публика вече не се интересува толкова от Афганистан, поради което те търсели сюжети от Ирак. Това се случи през юни 2002 г., няма и девет месеца след като американските военни части и афганските муджахидини бяха свалили талибаните от власт. Бях разтърсен от онова, което писмото загатваше относно възгледите и приоритетите на Америка – Афганистан отново щеше да бъде обречен на забрава. Това беше тревожен и злокобен сигнал за участта на родината ми.
По-късно през същото лято след прегледа на един пациент се върнах в кабинета си и видях, че лампичката на гласовата ми поща мига. Съобщението беше от жена на име Илейн Костър от Ню Йорк и гласеше следното: Прочетох ръкописа ви. Държа да ви представлявам. Книгата ви ще има огромен успех. Обадете ми се.
Прослушах съобщението й десетина пъти, преди да й позвъня. Илейн, която почина през 2010 г., беше невероятна жена. Преди да стане агент, е била президент на издателство „Дътън“, където е работила с писателки като Джойс Каръл Оутс и Тони Морисън. През 70-те години е дала тласък на кариерата на Стивън Кинг, като е придобила издателските права за романа „Кери“ от името на „Ню Американ Лайбръри“. Илейн притежаваше всички необходими качества на един литературен агент: беше лоялна, всеотдайна, с безкрайно внимание към детайлите и почти майчински защитаваше моите интереси. Беше изключително важна личност в кариерата ми и без нея „Ловецът на хвърчила“ несъмнено нямаше да бъде издаден.
През септември Илейн продаде ръкописа на „Ривърхед Букс“, издателство, което се ръководеше от Сюзан Питърсън Кенеди, друга значима личност, на която дължа признателност. В „Ривърхед“ имах късмета да попадна на Синди Спигъл, високоуважавана редакторка, работила над книги на Ан Ламот и Чан Рей Лий. Със Синди си допаднахме веднага. И до днес сме приятели. Тя има бдително око за подробностите и мненията ѝ бяха прями и конструктивни. Това не означава, че не сме имали разногласия. Понякога аз държах на своето, друг път отстъпвах пред силата на убедителните ѝ аргументи. Живо си спомням един дружески сблъсък помежду ни, основната причина за който беше смъртта на главен герой в края на книгата (ако сте я чели, знаете кого имам предвид). Съгласих се с нея и сега се радвам, че го направих.
А после, две седмици преди крайния срок за изпращане на напълно редактирания ръкопис в „Ривърхед“, се случи нещо катастрофално. Един ден се прибрах от работа и, за свой ужас, установих, че цялата средна част на романа е изчезнала. Това бяха първите години на ХХ в. и аз използвах стар компютър „Мак“ с флопи дискове. Файловете се бяха повредили и каквото и да правех, не можех да получа достъп до тях. Текстът ми се беше изпарил. Никога няма да забравя как изпаднах в паника, получих сърцебиене и внезапно ме обля студена пот. Рухнах на дивана и невярващо заклатих глава. Как щях да пренапиша една трета от романа за две седмици, като същевременно съм лекар на пълен работен ден? Как щях да кажа на Илейн и Синди?
През следващите две седмици се прибирах от болницата, прекарвах по един час с дъщеря си Харис – тогава съвсем малка – и сядах да пиша, опитвайки се да възстановя онова, което бях изгубил. Спирах само да хапна набързо и продължавах до два през нощта, спях неспокойно, събуждах се в шест и пишех още два часа, после отивах да преглеждам пациенти. Онези две седмици бяха напрегнати, изтощителни и страшни, но и донякъде въодушевяващи – бяха литературен еквивалент на ходене по въже без предпазна мрежа. Слава богу, не съм преживявал повече такова нещо.
Техническият проблем, който открадна една трета от книгата ми, се оказа неочаквано щастлива случайност. Истината е, че и двамата със Синди не бяхме напълно доволни от средната част на книгата: нещо липсваше. В по-ранната версия на ръкописа Амир се женеше за жена от Средния запад на име Сузи и водеше напълно различен живот в Америка от живота, който читателите на романа познават. Инцидентът с флопи диска ми даде шанс да преосмисля „американската“ част от живота на Амир. През онези две седмици се роди сагата на Амир с битпазара, основана предимно на собствените ми преживявания в началото на 80-те години, когато с моя баща продавахме стари шевни машини и дървени ракети за тенис заедно с други афганистанци, много от които познавахме от предишния си живот у дома. През онези две трескави седмици се родиха Сорая, вдъхващият страхопочитание генерал Тахери и съпругата му Джамила и животът на Амир се промени из основи. Книгата стана по-задълбочена и много по-плътна, а някои от любимите ми абзаци са точно в онези набързо написани страници, включително сцената с болния от рак баба, който куцука по алеята, за да поиска ръката на Сорая за Амир – последен бащински дълг. Признавам, че някои от сцените написах с насълзени очи.
През март 2003 г., три месеца преди излизането на романа, се върнах в Афганистан за пръв път от 27 години. Бях напуснал Кабул единайсетгодишен, а се връщах като мъж на трийсет и осем, баща на две деца. Известна е максимата, че изкуството имитира живота. В моя случай като че ли беше обратното. Докато крачех по улиците на Кабул, преживявах отново два вида спомени: своите собствени и спомените, които бях създал за Амир, когато той се връща в родния си град като зрял мъж. Ето го хълма, на който двамата с брат ми се катерехме, за да гледаме как в далечната излитат самолетите от летището на Кабул. Само че това е и хълмът, където върху кората на един нар са издълбани думите „Амир и Хасан, султаните на Кабул“. Ето го и стадиона, където баща ми веднъж ме заведе на турнир по бузкаши, но и където Амир гледа как талибаните екзекутират двама прелюбодейци. И мен ме измъчваха вината на оцелелия и болезненото усещане, че съм турист в собствената си страна. И аз като Амир страдах при вида на разрухата, мъртвите дървета, блоковете, останали без покриви, и някогашните благоденстващи квартали, превърнати в надупчени от куршуми или съборени сгради. И на мен като на Амир ми хрумнаха думите „погубено великолепие“. Това беше едно от най-разтърсващите и сюрреалистични преживявания през живота ми.
През юни същата година романът излезе и рецензиите за него бяха положителни. Но продажбите бяха повече от скромни въпреки прекрасния отзив на Исабел Алиенде – благословена да е! Заминах на писателско турне из Съединените щати – преживяване, което ми вдъхна най-вече смирение и породи у мен съмнения за бъдещето на книгата. В повечето случаи говорех в полупразни книжарници. Най-обезсърчителният момент беше в Ню Мексико, в една голяма и гробовно тиха книжарница, където почти всичките 80 стола останаха присмехулно празни. Дойдоха трима души, включително старица с проходилка, която стана още докато четях откъс от романа, мина покрай подиума с бързината, с която се придвижва ледник, и излезе от книжарницата. В ушите ми никога няма да заглъхне потракването на онази проходилка. Когато четенето най-сетне приключи, състрадателното изражение на книжарката казваше всичко.
Кулминацията на турнето ми, ако изобщо може да се нарече така, беше във Фримонт – града, в който имигрират баба и Амир, център на афганската общност в Северна Калифорния. Събитието се проведе в местен културен дом, в голяма зала, пълна с мои сънародници. Вечерта се оказа микрокосмос на онова, което предстоеше по отношение на връзката между афганската общност и „Ловецът на хвърчила“. Повечето присъстващи изразиха пламенната си подкрепа и гордост от факта, че съм първият писател от афгански произход, който е издал роман в Америка. Те откриваха в страниците на книгата собствения си начин на живот и бяха признателни, че онова, което виждат, е пълна противоположност на монохромната картина на Афганистан, която рисуваха медиите – страна, пълна с пещери и брадати бандити.
Голяма част от присъстващите обаче бяха открито саркастични. Долових основателен гняв и дори се притесних за своята безопасност. Отправените ми обвинения обхващаха интересен спектър: че съм печалбар, който си пълни собствения джоб от страданието на афганистанците; че съм фанатик, който има скрити подбуди срещу етническите пущуни; че съм сътрудник на ЦРУ, написал книгата, за да подкрепи външната политика на Джордж У. Буш. Една жена се изправи и заяви, че единственият начин да изкупя греха си, е да даря на афганистански народ всеки цент от приходите си от книгата. Главният повод за недоволство беше начинът, по който романът описва етническите борби в Афганистан.
Интересното е, че никой, дори най-строгите критици, не постави под съмнение правдивостта на написаното от мен. Всички в залата познаваха етническото неравенство в Афганистан, особено по отношение на хазарите – предимно шиитско малцинство, което има дълга история на потисничество, преследване, присмех и отказан достъп до високите слоеве на афганското общество. Сред афганистанците това е толкова добре известно, че е почти банално. Обвинението срещу мен беше, че съм изнесъл на показ срамните ни тайни. Защо съм показал пред света отрицателните страни на живота в родината ни? Разбира се, никога не съм имал това намерение. Аз не съм провокатор. Докато пишех тази книга, се постарах да представя Афганистан в цялата му сложност: богатите му традиции, поетичната душевност на неговия народ, сложната и проблемна динамика, която и до днес продължава да подкопава основни аспекти от живота в страната. Би било в ущърб на читателите ми и предателство спрямо самия мен като писател, ако бях пренебрегнал тези особености. Претенциите на разгневената публика всъщност бяха своеобразна пропаганда, която да представя Афганистан като горда страна с горд народ, който върши героични дела. Естествено, аз не проявявах интерес към подобен подход. Работата на романиста не е да насърчава, въодушевява или замазва нещата, а по-скоро да предизвиква неудобни мисли, да проучва какво ни държи будни нощем, да изследва болезнените грешки и да търси благородството и надеждата.
След двуседмичното си турне през 2003 г. се прибрах у дома и се върнах при пациентите си в болницата. Животът възобнови обичайния си ход и за малко повече от година всичко си течеше постарому. Роди се втората ми дъщеря, Фара. Около „Ловецът на хвърчила“ не се вдигаше голям шум и макар да се гордеех с романа си, се бях примирил с факта, че в края на краищата това е поредната книга в морето от книги. Отново бях просто съпруг, баща, лекар.
През есента на 2004 г., няколко месеца след появата на изданието с меки корици, започна да се случва нещо странно. Влизах в кварталните кафенета и забелязвах хора, които четяха книгата ми. Започнах да получавам покани да говоря в библиотеки, университети и читателски клубове из цялата страна. Веднъж на едно летище седях до жена на средна възраст, която четеше книгата и бършеше сълзите си. Зачудих се дали да не се представя, но тъй като съм стеснителен и затворен човек, така и не го направих.
Не ми е съвсем ясно на какво точно се дължи популярността на „Ловецът на хвърчила“, но, съдейки по писмата, които получих през последните две десетилетия, мога да направя някои основателни предположения. Разказът за момче, което се чувства недостойно и копнее за обичта на баща си, е универсален. Амир има тежки недостатъци и може да бъде вбесяващ, а неговата страхливост и лицемерие са отблъскващи. Но според мен той неизменно остава човек. Осъзнава болезнено своите слабости и грешки. Те го преследват в младежките му години и на зряла възраст. Той знае, че по-благородната версия на неговата личност го очаква някъде в бъдещето, но пътят до там е дълъг и опасен и за да се добере до нея, трябва да събере смелостта, която толкова пагубно му е липсвала навремето. Колкото и да ни отвращават постъпките му, ние го подкрепяме, защото съзираме у него свои черти: всички имаме недостатъци, всички се стремим да бъдем по-благородни. „Ловецът на хвърчила“ попадна в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ през септември 2004 г., петнайсет месеца след излизането си, и остана там невероятно дълго време.
Това направи чудеса за писателската ми кариера, но предизвика неочаквани усложнения в лекарската ми практика. Разполагах с двайсет-трийсет минути за пациент, но забелязах, че през по-голямата част от времето отговарям на въпроси за Амир и Хасан и давам автографи, вместо да лекувам отекли глезени и възпалени седалищни нерви. Осъзнах, че трябва да направя избор, към който допълнително ме тласкаше фактът, че пишех втория си роман „Хиляда сияйни слънца“ и крайният срок наближаваше застрашително. През декември 2004 г. се сбогувах с медицината и се посветих изцяло на писането.
Години по-късно съм дълбоко признателен за онова, което „Ловецът на хвърчила“ направи за моя живот. Романът ми позволи да се отдам на отдавнашната си любов към писането като професионална кариера. Изпитвам огромно уважение към лекарската професия и за мен беше чест да ми е поверено здравето на моите пациенти, но това никога не е било истинското ми призвание. Писането е първата ми обич, ученическата ми любов, а да си изкарваш прехраната с онова, което обичаш страстно, е невероятна привилегия.
Най-дълбоко съм признателен обаче заради начина, по който „Ловецът на хвърчила“ промени представите на хората за Афганистан, предложи на неосведомените по-човешки, по-нюансиран и сложен портрет. Твърде дълго основните теми на сюжетите, свързани с Афганистан, бяха войни, изселване, глад, екстремизъм и малтретиране на жените и момичетата. За жалост, много от тези истории са актуални и днес, но те не са единствената истина за страната. Много се радвам, когато получавам писма от Италия, Индия, Израел, Великобритания, Бразилия и други места, в които читателите изразяват възхищение към Афганистан и неговата богата история, към невероятната красота на страната и скромната поетична душевност на неговия народ, твърде дълго разкъсван от войни.
„Ловецът на хвърчила“ ми даде възможност през 2008 г. да основа фондация, която подпомага достъпа на афганистанските жени и деца до образование, здравни грижи и икономически възможности. Горд съм с постиженията на фондацията: осигурили сме подслон за над 3000 души; финансирали сме образованието на хиляди деца, повечето от които момичета; подкрепяли сме литературни проекти на жени; предлагаме ранни образователни програми за деца, за да ги предпазим от детски труд; подпомагаме центрове за майки, за да преодолеем катастрофално високата смъртност на родилките. Благодарение на „Ловецът на хвърчила“ през 2006 г. бях поканен от Американската агенция за бежанците да стана посланик на добра воля и да се застъпвам за изселени хора и бежанци. Имах привилегията да посетя бежанци по цял свят – в Чад, Уганда, Йордания, Ирак, Сицилия или Ливан, да се срещна със семейства, чийто живот е жестоко разтърсен от войните и гоненията. Аз самият навремето потърсих убежище, затова за мен е чест да работя за бежанците, да настоявам за финансиране на животоспасяващи програми и по-състрадателни политики от страна на международната общност.
Разбира се, едно от местата, които съм посещавал многократно като представител на агенцията за бежанците, е Афганистан. Важно е да отбележа, че когато започнах да пиша „Ловецът на хвърчила“ като разказ през пролетта на 1999 г., Афганистан почти изцяло беше под контрола на талибанския режим. Докато пиша този послеслов за двайсетата годишнина от издаването на книгата, талибаните отново управляват моята родина. Трагичен финал на книга. По-малко от две години след ужасяващите кадри с неистовото изтегляне на американците от кабулското летище, излъчени по телевизиите в цял свят, Афганистан отново е на ръба на икономически колапс. Над 20 милиона афганистанци изпитват остър недостиг на храна. Здравната система в страната е на прага на пълен срив. Безработицата се покачва стремглаво. Милиони са напуснали домовете си. COVID-19 и климатичните промени допълнително задълбочиха страданията на афганистанците.
Междувременно талибаните престъпиха думата си и отново лишиха жените от техните основни права: да работят, да пътуват и да учат. Забраниха им да работят в неправителствени организации – решение, което не само потъпква достойнството на жените, но и ще има катастрофални последици за общественото здраве за години напред. Тези събития наистина са потискащо déjà vu. Камерите вече не са насочени към Афганистан и фокусът на световните новини се е отместил към други региони – предимно към ужасния конфликт в Украйна, – но въпреки това е важно да не бъдат забравяни обикновените афганистанци, особено жените и момичетата, които отново ще понесат тежестта на драконовите закони на талибаните. Международната общност трябва да се намеси и да предприеме нужните действия, за да предотврати очертаващата се мащабна хуманитарна криза. Народът на Афганистан е страдал предостатъчно.
В заключение искам да благодаря на всички, които ми помагаха през последните двайсет години. Най-вече на моето семейство, без чиято подкрепа не бих могъл да постигна дори частица от онова, което имах привилегията да направя. Дълбоко съм задължен на агентите и на издателите по цял свят, на чиито съвети и знания разчитам. Благодаря на неизброимите библиотекари и книжари, които неуморно предлагаха романа още навремето, когато беше неизвестен. И най-вече искам да благодаря на вас, читателите. Благодаря ви, че приехте Амир, Хасан и останалите герои на книгата. Благодаря ви за огромния брой писма през годините, в които споделяте с мен с какво са ви развълнували те и как малко или много са ви помогнали да промените представата си за Афганистан и неговия народ. Както казваме на дари: Ташакор!
Пожелавам ви радост, мир и много срещи с прекрасни книги през следващите години.
Халед Хосейни
март, 2023 г.
