SKIF публикува откъс от "Приятели, любовници и голямото ужасно нещо" - мемоарите на Матю Пери (1969 - 2023). Днес, 29 октомври, беше обявена смъртта на известния актьор.

 

ОТКЪС от "Приятели, любовници и голямото ужасно нещо"

Тогава ми се случи нещо, което се случва само на знаменитостите. Веднъж Марта Кауфман дойде и ми каза, че би било добре да изпратя цветя на Джулия Робъртс.

За най-ярката звезда във Вселената ли ставаше дума?

- Добре, става. Защо? - попитах.

Оказа се, че са ѝ предложили да участва във втория сезон, в епизода след мача за Суперкупата , но тя казала, че би приела само ако участието й е свързано със сюжетната линия на моя герой. Нека повторя - тя би приела само ако участието й е свързано със сюжетната линия на моя герой. (Дали пък годината ми не беше добра, а?) Но първо трябваше да я очаровам.

Дълго и усилено мислих какво да напиша на картичката. Исках да звучи професионално - от една знаменитост към друга. (Е, от малка знаменитост към далеч по-голяма.) Но исках да е и нещо по-кокетно, за да се уравновеси казаното от нея. Все още се гордея с крайното си решение. Изпратих ѝ три дузини червени рози, а в картичката пишеше:

"Единственото по-вълнуващо от възможността да участвате в предаването е това, че най-сетне имам повод да ви изпратя цветя."

Не е зле, нали? Може и да ме беше страх да спя нощем, обаче когато се налагаше, можех да сипя чар. Само че работата ми съвсем не бе приключена. Отговорът ѝ гласеше, че ще склони да участва в сериала, ако съумея успешно да ѝ обясня квантовата физика. Еха! Първо си общувам с жената, за която е изобретено червилото, а сега трябва и да залягам над книгите.

На следващия ден ѝ изпратих статия по въпросите на корпускулярно-вълновия дуализъм, съотношението на неопределеност и квантовото заплитане - и това беше само донякъде метафорично. След много години Алекса Джънгъл, сценарист на "Приятели", разказа пред The Hollywood Reporter: "Джулия харесваше Матю от самото начало, защото той е много чаровен. По факса течеше голям флирт. Тя му задаваше въпроси от типа на "Защо трябва да изляза с теб?" и всички сценаристи се събирахме, за да му помогнем да измисли отговор. И без нас щеше да се справи, но ние бяхме от отбор "Матю" и работехме в негово име, за да се получи.".

В крайна сметка усилията ни свършиха работа. Джулия не просто се съгласи да участва в сериала, но и ми изпрати подарък - кравайчета, много, много кравайчета. Разбира се защо не? Тя все пак беше Джулия Робъртс...

И така започна тримесечното ежедневно ухажване по факса. Това беше преди ерата на интернет и мобилните телефони. Цялото ни общуване протичаше чрез факсове: много, стотици факсове. Отначало се движехме из периферията на романтиката - пращах ѝ стихотворения и я карах да назове офанзивната тройка на "Лос Анджелис Кингс"... такива работи. А не е като да не бяхме заети и двамата - аз се снимах в най-известния сериал в света, а тя - във филма на Уди Алън "Всички казват, че те обичам" във Франция. (Разбира се.)

Но по три-четири пъти на ден седях до факса у дома и наблюдавах как машината бавно разкрива поредното ѝ послание. Толкова се вълнувах, че понякога, когато излезех вечер на купон и флиртувах с някоя привлекателна жена, прекъсвах разговора и бързах към вкъщи, за да видя дали няма нов факс. В девет от всеки десет случая имаше. В писмата ѝ личеше интелигентност - бяха толкова умни - начинът, по който съставяше изречения, виждането ѝ за света, изразяването на неповторимите ѝ мисли... всичко беше пленително.

Нерядко четях факсовете по три-четири, понякога и по пет пъти, ухилен над хартията като някакъв идиот. Сякаш я бяха пуснали на тази планета, за да кара хората да се усмихват, а сега - конкретно мен. Изглеждах като петнайсетгодишно хлапе на първа среща.

И никога до този момент не бяхме разговаряли, камо ли да се бяхме срещали.

Рано една сутрин всичко се промени. Факсът, който получих от Джулия, звучеше романтично. Обадих се на един приятел и казах:

- Загазих. Ела веднага и ми кажи дали греша.

Когато дойде, му показах факса и той заключи:

- Да, прав си. Очевидно си загазил.

- Какво се предполага, че трябва да отговоря?

- Ами... как се чувстваш?

- Да го духаш! Просто ми кажи какво да напиша.

И така, с моя Сирано съставихме и изпратихме също романтичен факс. След това се спогледахме и застанахме до машината - двама мъже, зяпащи един апарат.

След десетина минути пронизителният звук от факса - тракането, бръмченето и свистенето от Космоса - изпълни апартамента ми.

Пишеше: "Обади ми се", а отдолу беше написан телефонният й номер.

Вдигнах телефона и набрах Джулия Робъртс. Бях дяволски напрегнат - както при първото си гостуване на Летърман. Но разговорът протече леко - разсмях я, човече, и то какъв смях! Личеше си, че е много интелигентна, изключително умна. Бързо разбрах, че е сред тримата най-добри разказвачи, които бях срещал някога. Историите ѝ всъщност бяха толкова добри, че по едно време я попитах дали не си ги е записала предварително.

След пет часа и половина, когато привършвахме разговора, осъзнах, че вече го няма напрежението. След това нямаше спиране - петчасов разговор днес, четиричасов утре. Влюбвахме се - не бях сигурен доколко, но се влюбвахме.

Беше ясно, че сме дълбоко поразени един от друг.

Един четвъртък телефонът ми отново звънна.

- Ще бъда у вас в събота в два следобед.

Щрак.

Туйто.

Как въобще знаеше къде живея? Ами ако не ме хареса? Ами ако факсовете и телефонните разговори са ѝ били много приятни, но не ме иска в истинския живот?

Защо не мога да спра да пия?

И ето че в два следобед в събота на вратата ми се почука. Дишай дълбоко, Мати. Отворих, а там, усмихната, стоеше Джулия Робъртс.

Мисля, че казах нещо от сорта на:

- Ааа, тази Джулия Робъртс!

(...)

И така, когато навлязох дълбоко в петото си десетилетие, наистина исках да имам приятелка – някой, на когото да разчитам и който от своя страна да разчита на мен. Една вечер бях излязъл с няколко приятели, за да отпразнуваме поредния път, в който бях постигнал цяла година въздържателство. Моят все още добър приятел Дейвид Пресман ме запозна с Лора, сестрата на приятелката си. Бяхме ходили на мач на „Доджърс“ заедно, но за мен нямаше нито мач, нито стадион, нито продавачи на хот-дог – светът се бе свил до едно красиво лице под бейзболна шапка. Опитах се да извадя стария чар на Пери – бих направил всичко, за да ме забележи, – но тя бе прекалено заета да демонстрира великолепната си същност и остроумието си пред другите. Не се впечатляваше от това, че съм бил Чандлър, и макар да беше съвършено любезна с мен, усещах, че няма джиджи-биджи.

По пътя към вкъщи си изнесох реч.

„Да, разочарован си, но не всяко момиче може да те харесва, Мати.“ Успокоих се, но не я забравих. Със сигурност щяхме отново да се засечем.

И се засякохме.

Този път компанията бе решила да играе тенис на маса в хотел „Стандард“ в центъра на Ел Ей. Е, не съм чак Форест Гъмп, но се оправям с хилката. Ако си гледал последния епизод на деветия сезон от „Приятели“, знаеш, че съм най-малкото достатъчно добър, че да пия Пол Ръд. Бях чул, че Лора може да намине, така че едното ми око бе залепено за вратата.

И най-сетне тя дойде. Като че ли я донесе торнадо – цялата беше енергия и майтапи.

– Всички тук трябва да се гръмнат – каза Лора и – БУМ! – ме халоса в лицето като тухла от любопитство. Вече бях готов. И така започна вечер, която приличаше на ръкопашен бой, но с шеги. Оказа се, че новият обект на обичта ми е комедиант и успешен телевизионен сценарист. От самото начало беше ясно, че темите ни за разговор никога няма да се изчерпят.

Първата ни среща беше на Нова година. Един приятел бе устроил пижамено парти и я поканих. След това връзката ни се разви постепенно – тя внимаваше, а аз бях готов да направя каквото е необходимо. Но обичта ни се задълбочи. Всичко беше наред… е, ама нищо не е съвсем наред в моя свят, нали помниш?

Влиза Роум.

Бях въздържател от две години и процъфтявах в „Анонимните алкохолици“, бях здрав, спонсорирах хора и пишех сериал. Бях щастлив и дори доста мускулест, смея да твърдя. (Смея, разбира се – ходех на фитнес и каквото там трябва!) На една среща на АА в Западен Холивуд ме помолиха да разкажа историята си, а на техни молби не се отказва. Залата беше претъпкана с правостоящи (мисля, че се бе разчуло, че аз ще говоря). Тогавашната ми история не бе достигнала дълбочината на тази от последните няколко години, така че освен споделянето, направих и няколко смешки. По едно време погледнах към кухненския бокс и видях една жена да си показва главата през прозорчето, подпряна на лакти. Приличаше на прелестна порцеланова кукла и бе зашеметяващо красива. Изведнъж в стаята останаха само двама души. Лекцията ми бе насочена изцяло към Роум. Това се превърна в една от най-добрите ми речи, защото красотата ѝ беше толкова пленителна, че исках да знае всичко за мен. Исках да знае всичко.

Когато след това пушехме отвън заедно, с нея започнахме да си говорим и да флиртуваме.

– Какво ще правиш сега? – попита ме тя.

– Прибирам се, за да пиша. Внезапно се превърнах в писател.

– Е – каза Роум, – от мен става отлична муза.

– Сигурен съм – отвърнах, след което се обърнах и си тръгнах, напълно завладян от това вълшебно същество.

По пътя към вкъщи си изнесох реч:

„Ами Лора? Да, разбира се, великолепната Лора, в която с всеки изминал ден все повече се влюбвам. Само че сега има и Роум. Какво да правя? Забрави за Роум и продължи да изследваш онова с Лора, което се развива страхотно. Нали така? Какво би направил един нормален човек при тези обстоятелства?“

Но Роум ме беше омагьосала.

Въпреки речта си, в този момент направих ключова и смъртоносна грешка. Не осъзнавах, че е такава – дали някой въобще знае, че греши, докато го прави? Ако беше така, вероятно нямаше да допускаме грешки.

Грешката беше огромна: започнах да излизам и с двете.

Това е нещо, което не бих препоръчал при каквито и да било обстоятелства на когото и да било, още повече, ако си Матю Пери.

Реших, че не съм задник, понеже не бях казал нито на Лора, нито на Роум, че сме във връзка, – но имаше частица от мен, която знаеше, че върша нещо нередно, защото ми пукаше и за двете и независимо как изглежда, не исках никой да бъде наранен, включително и аз. Та с Лора ходехме заедно на мачове на „Кингс“, смеехме се и си прекарвахме страхотно, макар и малко целомъдрено. Ухажването ни напредваше бавно, но в крайна сметка и двете свалиха забраната за секс и се оказах напълно въвлечен в две връзки едновременно. Беше невероятен, но абсолютно неразрешим и ненормален казус.

Споменах ли, че бях лудо влюбен и в двете? Даже не знаех, че това е възможно. Стигна се дотам, че прочетох няколко статии онлайн, от които научих, че такива неща действително се случват. Според написаното чувствата ми и към двете жени бяха истински. С Лора се обявихме за гаджета; не и с Роум, но все пак бях загазил.

Какво щях да правя? Времето, прекарано с тях, ми беше еднакво приятно. Обичах ги. Това продължи около шест месеца, докато не се вразумих и не реших да избера едната. Трябваше да престана с тези глупости и да взема решение. Роум беше страстна, еротична, забавна, умна, но имаше нездрав интерес към смъртта, който ме объркваше. Лора говореше за филми и по-лековати неща. С нея се чувствах по-уютно, отколкото с Роум.

Избрах Лора.

Проведох един особено труден телефонен разговор с Роум. Отначало бе спокойна, после спря да бъде спокойна, след което крещя по мен два часа на паркинга на „Барнис бийнъри“ на булевард „Санта Моника“, докато се опитвах да поднеса извинения. Едва ли може човек да бъде по-ядосан, отколкото бе тя в онзи ден.

Но вече ме познаваш – знаеш, че не мога да ставам все по-близък с някого, но именно това се случваше във връзката ми с Лора. Страхът дълбаеше вътре в мен. Да скъсам с Лора, би било лудост – тя имаше всичко. Ние имахме всичко. Бяхме най-добри приятели. Само че интимността ме плашеше. Отново бях убеден, че ако ме опознае малко по-добре, ще види онова, в което вярвах – че не съм достатъчен, нито имам значение. Тя щеше скоро да го открие и да ме напусне. Това щеше да ме унищожи и никога нямаше да се възстановя.

Имаше и още една възможност – можеше да остана във връзката, но тогава трябваше да се върна към наркотиците и да поддържам леката си зависимост. Това щеше да ме пази от страха, да ми позволи да разруша стените около себе си и да стана още по-близък с нея.

За мен връщането към наркотиците водеше единствено до хаос. И все пак – невероятно – избрах да го направя пак, за да се справя със ситуацията с Лора. Просто за да мога да остана във връзката, започнах да взимам по едно хапче на ден. Отначало работеше отлично, но наркотиците винаги печелят. Шест месеца по-късно вече бяхме затънали в лайна. Лора скъса с мен, а аз трябваше отново да започна да взимам субоксон и да се нанеса в рехабилитационен център. Пак се страхувах, че умирам. Роум все още викаше по мен при всеки удобен случай, а Лора беше наранена и тревожна. А, и си беше тръгнала.

Между другото, в списанията пишеше още нещо за влюбването в двама души едновременно – че винаги свършва по един и същи начин.

Губиш и двамата.

И така, живеех в санаториум в Малибу на осем милиграма субоксон. Макар да е стабилен медикамент за детоксикация – най-добрият – както повтарям за енти път, е най-трудният наркотик за отказване. Дори започнах да мисля за самоубийство. Това не е съвсем точно казано – имах самоубийствени чувства, но също така знаех, че се дължат на лекарството, така че не точно мислех за самоубийство – ако ми следиш мисълта. Просто трябваше да стисна зъби през дните, в които имах такива чувства, да не правя нищо и да зная, че в някакъв момент ще се почувствам по-добре и вече няма да искам да се самоубивам.

За да се откажеш от субоксона, трябва да намаляваш приема му с по милиграм на седмица, докато не стигнеш до нулата. По този начин се чувстваш ужасяващо зле за два дни, но после свикваш с новата доза – в конкретния случай: седем милиграма – и щом се стабилизираш, намаляваш още. Самоубийствените чувства започват чак когато стигнеш два милиграма.

Когато стигнах два милиграма, направих може би най-егоистичното нещо, което някога съм правил. Ужасяваше ме мисълта за това как ще се чувствам и не исках да преминавам през това сам. Затова купих цветя за триста долара, отидох в дома на Лора и я помолих да се върне при мен. Седнахме на дивана в хола ѝ и започнахме да обсъждаме подробностите относно евентуалните последици. Ръководен изцяло от страха си, ѝ казах, че искам да се оженя за нея и дори да имаме дете.

И тогава се случи нещо невъзможно. Както си седяхме, чух входната врата да се отключва… и влезе Роум.

Чакай, кой е влязъл?

Как може тези две жени да са в едно помещение? Какво ли не бих дал, за да имам машина на времето, да се върна в онзи момент и да кажа: „Какво ще кажете за една тройка?“. Но това не беше момент за майтап. Ченето ми увисна до пода.

– Ще полея цветята – каза Роум, качи се по стълбите и изчезна.

– Мисля, че трябва да се погрижа за нея – рече Лора и ме остави сам във всекидневната. Когато си дадох сметка, че няма да се върне, си взех двумилиграмовата зависимост и си я отнесох обратно в Малибу.

Оказа се, че Роум и Лора се срещнали на сбирка на АА, разбрали кои са и бързо се сприятелили. Повечето от разговорите им, както се сещаш, са се въртели около това какъв задник съм аз.

 

Здравей, казвам се Матю, макар че може да ме познаваш под друго име. Приятелите ми ме наричат Мати.

И би трябвало да съм мъртъв.

Може да приемеш написаното по-долу като послание от отвъдното – моето отвъдно.

Днес е седмият ден от началото на Болката. И като казвам Болка, нямам предвид ударен палец или „Десет ярда“. Пиша Болка с главна буква, защото това е най-силната Болка, която някога съм изпитвал – платоническият идеал за Болка, първообразът. Чувал съм, че раждането било най-болезненото преживяване. Е, това беше най-силната възможна болка, но без удовлетворяващата радост да държиш новороденото в ръцете си.

Седмият  ден от началото на Болката беше и десетият ден на Нередовността. Ако разбираш намека ми, де. Не бях срал от десет дни – ето… това намеквам. Нещо не бе наред. Това не беше тъпата, пулсираща болка като при главоболие. Не беше и пронизващата, режеща болка на панкреатита, който имах, когато бях на трийсет. Това беше друг вид Болка. Сякаш тялото ми щеше да се пръсне; сякаш вътрешностите ми напираха да излязат. Тази Болка не се ебаваше.

А звуците… Боже, звуците! По принцип съм доста тих и затворен човек. Но в онази нощ крещях с цяло гърло. Понякога, когато нощем вятърът духа от определена посока и шумът от колите е стихнал, из хълмовете на Холивуд се чува страховитият вой на койотите, разкъсващи нещо стенещо. Отначало воят им прилича на детски смях някъде в далечината, докато не разбереш, че не чуваш деца, а подножието на смъртта. Най-лошата част, разбира се, е, когато стенанието спре, защото знаеш, че нападнатото същество е вече мъртво. Това е адът.

Да, има ад. Не позволявайте на никого да ви убеди в противното. Бил съм там, той съществува – точка по въпроса.

В онази нощ животното бях аз. Крещях и се борех със зъби и нокти за оцеляването си. Тишината щеше да означава края. Не осъзнавах колко близо съм бил до него. 

Тогава бях настанен в рехабилитационен център в Южна Калифорния. Това не беше нищо ново – под една или друга форма съм прекарал половината си живот по болници и подобни центрове. Това е донякъде приемливо, когато си на двайсет и четири, и  доста неприемливо, когато си на четирийсет и две. А аз бях на четирийсет и девет и все още не можех да се отърся от това бреме.

Вече знаех повече за зависимостите и алкохолизма от всички психотерапевти и от мнозина лекари, които срещнах в тези заведения. За жалост, този вид знание не ти носи никаква полза. Ако златният пропуск към въздържанието зависеше от упоритостта и информираността, това чудовище нямаше да бъде нищо повече от блед неприятен спомен. Аз се бях превърнал в професионален пациент просто за да остана жив. Да си го кажем направо – на четирийсет и девет все още ме беше страх да остана сам, защото болният ми мозък (болен само в това отношение, между другото) веднага намираше някакво извинение, за да стигне до немислимото – алкохола и дрогата. След като те съсипаха десетилетия от живота ми, се опасявам да не се върна отново при тях. Не ме е страх да говоря пред двайсет хиляди души, но се плаша, ако за една вечер ме оставите сам на дивана пред телевизора. И се страхувам от собствения си ум, от мислите си, от това, че мозъкът ми ще ме подтикне да взема наркотици – както се е случвало безброй пъти в миналото. Умът ми иска да ме убие и го зная. Постоянно съм изпълнен със спотаена самота, с копнеж, хванал съм се за идеята, че нещо извън мен ще ми помогне да се поправя. Само че аз имах всичко, което външният свят можеше да ми предложи!

Джулия Робъртс ми е гадже. Няма значение, трябва да пиеш.

Току-що си купих къщата на мечтите си – с гледка към целия град! Не може да ѝ се насладиш без дилъра си.

Изкарвам по милион долара на седмица – аз съм победителят, нали? Какво ще кажеш за едно питие? О, да, благодаря сърдечно.

Имах всичко, но то беше измамно. Нищо не можеше  да оправи положението ми. Щяха да са ми нужни години само за да проумея необходимостта от решение. Моля те, не ме разбирай погрешно. Всички тези неща – Джулия и къщата на мечтите ми, както и милион долара на седмица – бяха страхотни неща и завинаги ще съм благодарен за тях. Аз съм един от най-големите късметлии в света. И си прекарвах страхотно.

Просто те не съдържаха решението. Ако трябваше да направя всичко отначало, щях ли пак да се явя на прослушването за „Приятели“? Много ясно! Щях ли пак да пия? Много ясно! Ако не беше алкохолът да ми успокоява нервите и да ми помага да се забавлявам, щях да съм се хвърлил от някоя висока сграда, преди да навърша трийсет. Дядо ми, великолепният Олтън Л. Пери, е израснал с баща алкохолик и затова не е близвал през живота си – през всичките си деветдесет и шест чудесни години.

Аз не съм дядо ми.

Не пиша всичко това, за да спечеля нечие съжаление, а защото е самата истина. Пиша го, защото някой друг може би е смутен от прозрението, че трябва да спре да пие – и също като мен разполага с цялата информация за последствията от алкохола, – но не може. Не сте сами, мили братя и сестри. (Срещу думата зависим в речника трябва да сложат моя снимка с много объркано изражение.)

В санаториума в Южна Калифорния разполагах с гледка към западната част на Ел Ей и с две двойни легла. Другото легло бе заето от моята асистентка (и най-добра приятелка) Ерин – лесбийка, чието приятелство ценя, защото ми носи радостта от женското присъствие, но без романтичното напрежение, което проваля приятелствата ми с хетеросексуалните дами (да не говорим, че с нея може да обсъждаме секси жени). Бях я срещнал две години по-рано в друг център, в който тя работеше. По онова време не можах да изтрезнея напълно, но видях колко е невероятна във всяко отношение и моментално я откраднах, направих я моя асистентка, а тя се превърна най-близката ми приятелка. Ерин разбираше същността на зависимостите и скоро осъзнаваше по-добре от всеки лекар какво ми коства борбата.

Въпреки комфорта, който Ерин внесе в живота ми, прекарвах много безсънни нощи в Южна Калифорния. Имам сериозен проблем със съня, особено когато съм на такова място. Не мисля, че някога през живота си съм спал повече от четири часа наведнъж. Никак не ми помагаше и това, че гледахме само документални предавания за затвори – отказвах се от такова количество ксанакс, че мозъкът ми бе изпържен до степен, в която бях убеден, че съм истински затворник, а санаториумът – истински затвор. Имам един психотерапевт, чийто девиз е: „С вкуса на реалността се свиква“. Е, в този момент бях загубил и вкуса, и обонянието си към реалността – имах Ковид на съзнанието, за мен всичко беше мираж.

Освен Болката. Толкова много ме болеше, че спрях да пуша – ако знаеше колко пушех, щеше веднага да разбереш, че това бе сигурен знак за някакъв много сериозен проблем. Една служителка в центъра, на чийто бадж спокойно можеше да пише Сестра Идиот, предложи да си взема вана с английска сол, за да облекча дискомфорта. При катастрофа не помагате на ранените с лепенки – точно както и не слагате някой, изпитващ такава Болка, във вана със собствен сос. Но не забравяйте, че с вкуса на реалността се свиква, така че наистина си взех солна вана.

Седях гол и виех от Болка като куче, разкъсвано от койоти. Ерин ме чу… сигурно ме чуха чак в Сан Диего. Тя застана на вратата на банята, огледа ме от горе до долу, гол и жалък, гърчещ се от Болка, и каза съвсем простичко: „Искаш ли да идем в болницата?“.

Щом Ерин смяташе, че съм за болница, значи бях за болница. Освен това тя вече беше забелязала, че не пуша.

– Звучи ми като доста добра идея – отвърнах аз между два воя.

 

Ерин ми помогна да изляза от ваната и ме подсуши. Започнах да се обличам, тъкмо когато една психоложка – вероятно обезпокоена заради коленето на куче в сградата – се появи на прага.

– Ще го заведа в болницата – каза Ерин.

Случи се така, че Катрин, психоложката, беше красивата блондинка, на която явно бях предложил брак при постъпването си, така че тя не беше най-големият ми почитател. (Не се шегувам – толкова съм бил неадекватен, когато съм дошъл, че съм я помолил да се омъжи за мен, и веднага след това съм паднал по стълбите.)

– Той просто иска наркотици – обърна се Катрин към Ерин, докато продължавах да се обличам. – В болницата ще поиска точно тава.

„Край! Развалям годежа!“ – помислих си аз.

Воят ми вече бе убедил и някого другиго, че има разпилени кучешки вътрешности по пода на банята ми – или че някой изпитва истинска Болка. Главният терапевт, Чарлз, застана на прага до Катрин – образец на бащинската фигура до бездомната майка, – за да попречат на предполагаемото ни излизане.

Препречиха ни изхода? Да не би да сме на дванайсет?

– Той е наш пациент – каза Катрин. – Нямаш право да го извеждаш.

– Познавам Мати – настоя Ерин. – Не се опитва да си набави наркотици. – След това се обърна към мен: – Имаш ли нужда да те заведа в болницата, Мати? – Кимнах и пових още малко. – Тръгваме – заяви Ерин.

Успяхме да избутаме някак Катрин и Чарлз, излязохме от сградата и стигнахме до паркинга. Казвам някак не защото те направиха кой знае какъв опити да ни спрат, а защото всеки път, когато стъпалата ми докоснеха пода, Болката ставаше още по-непоносима.

От небето ме гледаше с насмешка, без да се интересува особено от агонията ми, една ярка жълта топка.

„Какво е пък това? – мислех си между пристъпите. – А, да, слънцето…“. Не бях излизал често.

– Водя известна личност с остри болки в корема – каза Ерин по телефона, докато отключваше колата. Автомобилите са глупави и досадни вещи, докато не изкараш книжка, след което се превръщат във вълшебни кутии на свободата и белези на успешен досегашен живот. Ерин ме положи на предната седалка и аз полегнах. Коремът ми се гърчеше от болка.

Тя седна на шофьорското място, обърна се към мен и попита:

– Какво предпочиташ – да стигнем бързо или да избягвам дупките?

– Тръгвай, жено! – успях да кажа.

Чарлз и Катрин бяха решили, че трябва да положат повече усилия, за да ни попречат, и бяха застанали пред колата. Чарлз беше вдигнал ръце с обърнати към нас длани, сякаш за да каже: „Не!“, като че ли мощта на пръстчетата му можеше да спре тон и половина моторизирано желязо.

За капак на всичко, Ерин не можеше да подкара колата. Стартерът се включваше само като кажеш на колата да запали – защото… нали знаете… участвах в „Приятели“. Катрин и Дланите не помръдваха. Щом Ерин разбра как да запали проклетото нещо, ѝ оставаше само едно –  форсира двигателя, включи на предна и качи колата на бордюра. Друсането, което породи това, рикошира из цялото ми тяло и едва не ме уби на място. С две гуми върху тротоара, колата изрева покрай Катрин и Чарлз и излезе на улицата. Те просто ни гледаха, докато ние се отдалечавахме. В онзи момент бих я накарал и да ги прегази – много е плашещо да не можеш да спреш виковете си.

Ако бях направил всичко това само за да се добера до наркотиците, заслужавах Оскар.

– Нарочно ли уцелваш всички легнали полицаи? Не знам дали си забелязала, но ми е малко трудно. Намали – умолявах я. Сълзите течаха по лицата и на двама ни.

– Трябва да побързам – отвърна Ерин, а кафявите ѝ състрадателни очи ме гледаха със загриженост и страх. – Трябва да те закарам час по-скоро.

Някъде тогава съм загубил съзнание. (Десетката на скалата на болката, между другото, се равнява на загубата на съзнание.)

[Внимание: в следващите няколко абзаца тази книга ще бъде биография вместо автобиография, защото отсъствах.]

Най-близката болница до рехабилитационния център беше „Сейнт Джон“. Ерин беше достатъчно предвидлива да им се обади и да ги предупреди, че идва VIP пациент, и затова са ни посрещнали на входа на спешното отделение. Понеже тогава не знаела колко съм болен наистина, тя се притеснявала за поверителността ми. Обаче хората в болницата видели, че се случва нещо сериозно с мен, и ме закарали бързо в манипулационната. Там ме чули да казвам: „Ерин, защо има топки за пинг-понг на дивана?“

 Нямало нито диван, нито топки – просто съм халюцинирал. (Не знаех, че болката може да причини халюцинации, но ето нá.) След това мозъкът ми се изпълнил с дилаудид (най-любимото ми лекарство на света) и за момент съм дошъл в съзнание.

Казали, че трябва да ме оперират незабавно и  всички медицински сестри в Калифорния се втурнали към стаята ми. Една от тях се обърнала към Ерин с думите: „Пригответе се да тичате!“. Ерин била готова и всички сме побегнали – е, те са бягали, мен са ме карали с висока скорост към операционната. Казали на Ерин да излезе едва секунди, след като аз съм я помолил да не излиза. После съм затворил очи и не съм ги отворил две седмици.

Да, точно така: бил съм в кома, дами и господа! (А онези копелета от санаториума се бяха опитали да спрат колата!?)

Първото, което се случило, след като съм изпаднал в кома, било да ме интубират, при което съм вдишал повърнатите десетдневни токсични гадости право в белите си дробове. Дробовете ми не били във възторг – влиза Пневмония – и тогава дебелото ми черво експлодирало. Повтарям за хората в галерията: дебелото ми черво експлодирало! И преди са ме обвинявали, че съм лайнар, но този път действително съм бил такъв.

Радвам се, че не съм присъствал на това.

Било е почти сигурно, че ще умра. Лош късмет ли е било, че червото ми се е пръснало? Или е било добър късмет, че се е случило в единственото помещение в Южна Калифорния, където са могли да направят нещо по въпроса? Във всеки случай ми е предстояла седемчасова операция, което дало на любимите ми хора достатъчно време, за да стигнат до болницата. Лекарите заявили на всеки от тях: „Матю има само два процента шанс да преживее нощта.“

Всички били толкова разстроени, че някои се свлекли направо на пода в чакалнята. Трябва да изживея дните си до края със съзнанието, че майка ми и другите са чули тези думи.

Понеже съм щял да прекарам най-малко следващите седем часа в операционната и тъй като били сигурни, че в болницата ще направят всичко по силите си, семейството и приятелите ми се прибрали, за да си починат малко през нощта, докато подсъзнанието ми се борело за живота ми сред ножове, тръби и кръв.

Ще разваля интригата: преживял съм нощта. Но животът ми още не е бил извън опасност. Казали на родителите и приятелите ми, че единственото, което може да ме спаси в краткосрочен план, е EКMO (екстракорпорална мембранна оксигенация). Решението да се ползва EКMO често се нарича „Аве Мария“ – от четиримата пациенти в болницата на UCLA, сложени на EКMO предишната седмица… всички починали.

Нещата станали още по-сложни, защото в „Сейнт Джон“ нямали такава машина. Обадили се в болницата „Сидарс-Синай“, където като погледнали картона ми, заявили: „Не, Матю Пери няма да умре в нашата болница.“

Благодаря, хора.

И в UCLA не ме искали. Дали пак поради същата причина? Кой знае…? Но поне се съгласили да изпратят машина и екип. Завързали ме за машината за няколко часа и като че ли проработило! След това ме закарали в UCLA с линейка, пълна с лекари и сестри. (В никакъв случай не бих оцелял при петнайсетминутно пътуване с кола, особено при шофирането на Ерин.)

Там ме настанили в интензивния кардиологичен и пулмологичен сектор, който щял да се превърне в мой дом през следващите шест седмици. Все още съм бил в кома, но, в интерес на истината, сигурно много ми е харесвало. Лежал съм сгушен и са ме тъпчели с наркотици – какво по-хубаво от това?

Казват ми, че докато съм бил в кома, нито за миг не съм останал сам – в стаята винаги е имало някой член на семейството ми или приятел. Организирали са нощни бдения със свещи, молели са се всички заедно. Любовта е била навсякъде около мен.

В крайна сметка, съм отворил очи като с магия.

[И се връщаме към автобиографията.]

Първо видях майка си.

– Какво става? – успях да изграча. – Къде съм, по дяволите?

Последният ми спомен беше как съм в колата с Ерин.

– Дебелото ти черво се пръсна – каза мама.

При тази информация направих това, което би направил всеки комедиен актьор – забелих очи и заспах отново.