"Новият роман на Джил Пол улавя в цвят и звук победите и трагедиите на две забележителни и сложни жени, чийто живот се пресича по изненадващ и разрушителен начин. „Джаки и Мария“ е истински шедьовър на историческата проза. Препоръчвам го горещо!" - Хейзъл Гейнор

Авторката на „Тайната съпруга“ ни представя една история за любов, страст и трагедия, която съдбата разиграва, като сблъсква Джаки Кенеди и Мария Калас и ги превръща в съперници за сърцето на един и същ мъж.

Джаки Кенеди е красива и интелигентна жена, която тайно обмисля да напусне своя съпруг, младия и амбициозен сенатор. Животът в светлината на прожекторите с един свръхамбициозен и склонен към изневери мъж, който не прекъсва ваканцията си дори заради мъртвороденото си дете, съкрушава Джаки. Затова, когато я канят на плаване с луксозната яхта на милиардера Ари Онасис, тя приема... и така се запознава с човек, който ще промени живота й. Драматично!

Мария Калас е на върха на певческата си кариера и всички я смятат за най-доброто сопрано на оперната сцена, когато среща Аристотел Онасис, най-богатия мъж на света и неин сънародник. Уморена от бездетния си и лишен от страст брак и притисната отвсякъде от претенциозни оперни директори и враждебна преса, тя се озовава във водовъртежа, сътворен от този свръхинтелигентен и изключително чаровен мъж.

Пътищата на Мария и Джаки се преплита неусетно и много скоро двете жени трябва да преосмислят всичко, което са приемали за даденост.

Българският издател на "Джаки и Мария" от  Джил Пол е издателство "Бард".

 

ОТКЪС

Част 1

1.

ХОТЕЛ „ДАНИЕЛИ“, ВЕНЕЦИЯ, ИТАЛИЯ,

3 септември 1957 г.

– Ела, ела. – Домакинята на партито дръпна Мария за лакътя толкова силно и настоятелно, че едва не я събори на пода. – Искам да те запозная с твоите гръцки съотечественици, Аристотел и Тина Онасис. Ето ги! – Тя протегна ръка напред и обяви: – А това е Мария Калас.

Години по-късно Мария често се връщаше към онзи толкова обикновен на пръв поглед момент. Когато се запознаваш с човек, който ще преобърне света ти надолу с главата и ще го разтърси толкова силно, че нищо няма да остане постарому, не трябва ли да получиш някакво предупреждение, някакъв знак, мислеше си тя. В старогръцката митология щеше да има гръмотевица, земетръс, слънчево затъмнение. Нищо подобно не се случи. Само тихият шум на любезни разговори, музиката на Шуберт в изпълнение на струнен квартет и звънтежът на кристални чаши за шампанско под кристални полилеи.

Мария и преди беше чувала за Онасис, разбира се. В зависимост кои вестници четеш, той беше или най-богатият човек на света, който обича да събира гости от сой на яхтата си „Кристина“, или измамник с многочислена флотилия от пиратски кораби. Сега Мария с изненада установи, че макар на снимките в пресата да изглеждаше по-скоро висок, в действителност Онасис беше по-нисък от нея, затова пък веселата усмивка, която долови в очите му, й допадна веднага, а също колко крепко пое ръката ѝ и се наведе да я докосне с устни.

– За мен е чест да се запозная с най-великото сопрано на света – каза той. Това бяха първите му думи към нея.

– Едно от най-великите, може би... – поправи го тя. Преувеличените комплименти винаги я караха да се чувства неловко.

– Вие сигурно сте единственият човек тук, който омаловажава постиженията си – отбеляза той и наклони леко глава към гостите на партито. Имаше актьори и местни знаменитости, по някоя кралска особа за цвят и немалко политици, но хората от света на операта се брояха на пръсти. Обичайната среда на Мария. Херцогът и херцогинята на Уиндзор бяха в свои води тук и носеха корони, сякаш да се подиграят мълчаливо с истинската, от която той се беше отказал, когато абдикира от британския трон. Принцеса Грейс от Монако раздаваше сладки усмивки въпреки набиващото се на очи отсъствие на принц Рение след няма и година от сватбата им, а Елизабет Тейлър флиртуваше на бара с един тъмнолик мъж, който съвсем определено не беше съпругът ѝ.

Мария се засмя.

– Подчертаха неколкократно, че тук се събира „елитът на Европа“ – каза тя, имитирайки американския акцент на домакинята, журналистка в клюкарската преса, която обожаваше да събира знаменитости.

– Мда, на думите на журналистите винаги трябва да се вярва – отвърна с широка усмивка Аристотел и в гърдите на Мария се разля топлинка.

– Вие сте бащата на Мария, нали? – чу тя гласа на Тина Онасис. Въпросът бе зададен към съпруга ѝ Батиста, който пристъпяше от крак на крак зад нея. Хората често правеха тази грешка заради разликата от трийсет години във възрастта им.

– Suo marito – обясни той с известно раздразнение. Не говореше добре английски, а само италиански, затова Тина веднага премина на този език, за да си побъбрят спокойно, а Аристотел продължи разговора си с Мария на гръцки.

– Срам ме е да призная, че никога не съм ви чувал да пеете. Не съм любител на операта. Сякаш двама италиански готвачи се карат с крясъци за рецептата с ризото.

Мария се разсмя.

– Не се сещам коя опера имате предвид. Помните ли името ѝ?

– Представа си нямам за името – призна той с усмивка, – но веднъж Тина ме заведе на опера в Атина и аз заспах в ложата. Поне седалките бяха удобни.

– Оперите не си приличат една с друга, всъщност са различни като... – Мария замълча в търсене на подходящото сравнение. – Вие сте в корабната търговия, нали? Значи са различни като мореплавателните маршрути.

Той направи гримаса.

– Но по-артистични, надявам се. Въпреки несвикналия си слух, много бих искал да чуя гласа, по който припадат всички критици.

Тя вдигна скромно рамене.

– Боя се, че не всички припадат. Отдавна им свършиха суперлативите и напоследък идват на представленията ми с една цел – да търсят дефекти. А аз не искам да ги улеснявам, затова напрежението се покачва с всяко следващо представление.

– Аха, старата история значи. Въздигат ви само за да ви катурнат от по-високо.

– И вие сте преживели нещо подобно, нали? – Мария знаеше, че преди три години са го арестували в Америка заради някакви дребни технически несъответствия, свързани с корабната му империя, помнеше зърнестите вестникарски снимки как му вземат отпечатъци в полицията. Едва ли е било приятно.

Той се наведе към нея и тя долови сладката миризма на сено, вероятно от пурата в предното му джобче.

– Не, ние с вас не си приличаме, изобщо. Аз стигнах дотук благодарение на твърдоглавието си, а вие сте целуната от боговете.

– И аз работя усилено, господин Онасис. – Меко казано. Мария учеше наизуст либрета, упражняваше се цял следобед, а ако вечерта нямаше представление, четеше оперни партитури до малките часове. Музиката беше нейният живот. Всъщност рядко идваше на партита като това.

– Викай ми Аристотел. Моля те. И нека минем на „ти“.– После докосна леко ръката ѝ над лакътя, там, където свършваше ръкавицата и започваше голата ѝ плът. – Е, кога да дойда да те чуя? Искам ти да ми бъдеш гид.

Тя се усмихна.

– Ще ти кажа кога ще пея в концертна зала с удобни седалки. А може да си донесеш и своя възглавница.

– Значи имаме сделка – каза той, все така без да отдръпва ръката си.

Флиртуваше, макар съпругът ѝ да стоеше на крачка от тях. Мария не проявяваше интерес към директорите и колегите, които флиртуваха с нея, но засега държанието му изглеждаше невинно и тя се забавляваше искрено.

– Как бих могла да ти имам доверие? – подразни го. – Нали казват, че моряците са неблагонадеждни?

– Приятелите ми могат да ми поверят живота си, а враговете ми могат да разчитат, че притежавам гръцки апетит за отмъщение, което в известен смисъл ме прави благонадежден. – В кафявите му очи имаше златисти петънца, забеляза Мария. Умни очи.

– А аз? Смяташ ли, че аз мога да ти вярвам?

– Ако ти дам обещание, ще го спазя – заяви сериозно той. – На това можеш да разчиташ.

Тези думи Мария щеше да помни дълго.

 

2.

ВЕНЕЦИЯ,

4 септември, 1957

На сутринта след партито на Елза Мария се събуди и намери пъхната под вратата на хотелския им апартамент бележка, с която Аристотел и Тина Онасис канеха нея и Батиста на обяд в „Бара на Хари“ в един. Тя се протегна и погледна към красивия часовник на полицата над камината – наближаваше дванайсет. Обикновено предпочиташе да започва деня си бавно, с ароматизирана вана и спокойна закуска, но нещо в Аристотел беше събудило любопитството ѝ. Очаквала бе най-богатият мъж на света да е сериозен и вманиачен по парите, а вместо това той се оказа забавен.

– Батиста! – извика тя. Съпругът ѝ четеше вестник на огрения от слънцето балкон с изглед към Канале гранде. – Канени сме на обяд след час.

„Барът на Хари“ беше недалече на крайбрежната улица и двамата пристигнаха с минимално закъснение. Салонен управител с бяло сако и черна папийонка ги преведе през ресторанта, покрай дългия бар от полирано дърво до една маса в дъното, където двамата Онасис разглеждаха менюто. Аристотел скочи на крака.

– Много се радвам, че дойдохте – заяви той на италиански, целуна ръката на Мария, здрависа се с Батиста, после го тупна по гърба. – Седнете, седнете. „Белини“ за всички? Струва ми се подходящо да започнем с коктейл, наречен на великия оперен композитор.

Появиха се високи чаши със споменатия коктейл, запазена марка на ресторанта – бял сок от праскови, смесен с просеко, така лек и уханен, че изглеждаше невъзможно да съдържа алкохол.

Мария седна на скамейката до Тина Онасис, хубава жена със силно изрусена коса и тъмни вежди, която отблизо изглеждаше неприлично млада, тийнейджърка почти. Явно и в техния брак, както в нейния, имаше значителна възрастова разлика.

– Много се радвам, че дойдохте – каза тя на Мария. – Аз съм голяма ваша почитателка. Аристо каза ли ви? За пръв път ви чух да пеете в „Аида“ в „Ла Скала“ още през петдесета и оттогава летя до Милано за всичките ви премиери.

– Така ли? – Мария се почувства искрено поласкана. – Много ви благодаря. В Атина ли живеете?

– Имаме къщи навсякъде – в Атина, Париж, Ница, Монте Карло, Монтевидео... – Завъртя очи да се присмее на дългия списък. – Но Аристо най-често е на борда на „Кристина“. Става неспокоен, ако се задържи твърде дълго на твърда земя.

Батиста тъкмо разказваше на Аристотел, че се опитва да събере финансиране, с което да направи филм с Мария в ролята на Медея. Мария се смути, надяваше се домакинът им да не се почувства притиснат.

– Откога сте женени? – попита Тина тя, като местеше поглед между двамата.

– От сто години! – възкликна Тина. – Добре де, от единайсет. Аз бях едва на седемнайсет, а Ари – на четиресет. Представям си колко инфантилна съм изглеждала на сватбата ни. Но после се родиха децата, а покрай тях човек бързо пораства.

И направи онази специфична физиономия, която правят всички майки – уж страдалческа, но всъщност горда. Мария би предпочела да участва в разговора на Аристотел и Батиста за филма, но знаеше, че Тина очаква да я попита за децата, и точно това направи.

– На колко години са сега?

Тина започна да говори за децата си и Мария бързо спря да я слуша. Всички вярваха, че самата тя няма деца по свой избор, защото е посветена на кариерата си, но това не беше вярно. Истината бе, че копнееше до болка за свое дете, но това така и не се случи. Един специалист ѝ беше казал, че има деформация на матката, която сериозно затруднява зачеването. Вече беше на трийсет и три и ясно си даваше сметка, че времето ѝ изтича.

Примигна, осъзнала, че Тина ѝ е задала въпрос.

– Как се запознахте с Батиста? – повтори младата жена.

Мария се усмихна.

– Той ме спаси от доживотна секретарска работа. Благодарение на него стигнах дотук. – Докато разказваше историята си, Аристотел и Батиста се заслушаха на свой ред.

Мария беше пробила в операта трудно, защото гласът ѝ беше твърде силен и зрял за хора, а и притежаваше необичаен тембър. Имала бе нужда от оперни директори, готови да ѝ поверят главна роля, но повечето не бяха склонни да поемат този риск и нищо чудно, предвид астрономическите средства, необходими за поставянето на оперни представления. Учила беше пеене в Атина, където живееше с майка си и сестра си по време на войната, а после се премести в Ню Йорк, където баща ѝ имаше верига от аптеки. И след повече от година на разочароващи прослушвания най-сетне ѝ дадоха главната роля на Ла Джоконда във Верона и тя се качи самичка на кораб за Италия. По онова време беше на двайсет и три.

– Никак не ми беше лесно – разказваше тя на двамата Онасис. – Гилдията изобщо не харесваше факта, че някаква млада натрапница, която дори не говори добре италиански, е получила главната роля. Колегите ме подминаваха зад кулисите, без дори да ми кажат „добър ден“, а през повечето вечери се прибирах вкъщи самичка.

Не добави, че по онова време беше доста пълна, над сто килограма подпухнала плът, с нос, който беше твърде голям за лицето ѝ, и очила с дебели лещи и черни рамки, без които беше почти сляпа. Притесняваше се от вида си и това беше поредната причина да няма приятели.

– Но си имах ангел хранител – каза тя и се обърна с усмивка към Батиста. – Запознахме се на една вечеря през първия ми ден във Верона и той ме взе под крилото си. Той беше запален оперен почитател и общата ни любов към музиката ни събра.

Батиста продължи с разказа:

– Когато договорът на Мария с операта във Верона свърши, баща ѝ настояваше тя да се прибере в Ню Йорк и да работи като секретарка. От моя гледна точка това би било огромна загуба на талант. Предложих да финансирам престоя ѝ за още половин година, да я представя на неколцина оперни директори, които познавах, и да дам начален тласък на кариерата ѝ.

– Каква умна инвестиция! – възкликна Аристотел. – Ти си се сдобил с красива съпруга, а светът е получил един великолепен талант.

Батиста се усмихна широко.

– Извадихме късмет. Една вечер, тъкмо се разхождахме след вечеря, когато налетяхме на Нино Катозо, директора на „Ла Фенис“. Едно сопрано го изоставило в последния момент. Поставил бил „Тристан и Изолда“ на Вагнер, билетите били разпродадени, а той изведнъж се оказал без Изолда. И аз му предложих да вземе Мария за ролята.

Тя го прекъсна:

– Представа си нямате колко беше ужасно. Батиста се престори, че познавам ролята, която е една от най-трудните в операта. Прослушването беше след седмица, пред Тулио Серафин, великия гуру, който ме беше дирижирал в „Ла Джоконда“. За щастие, той ме одобри за ролята и уреди два месеца на интензивни репетиции.

Никога нямаше да забрави паниката си от онова време – техническите затруднения с ролята на Изолда, дивата и страстна ирландска принцеса; непоносимото напрежение да излезе на великолепната сцена, където се бяха състояли премиери на Росини и Белини; разкоша на „Ла Фенис“ с редиците от позлатени ложи и таванните фрески на летящите грации, изящните гипсови корнизи, седалките, тапицирани с червен плюш. Всичко това я караше да се чувства недостойна.

За премиерата Тулио ѝ подари икона на Мадоната – малка, красива и с позлатена рамка. Мария още помнеше ясно как се моли разтреперана пред съпричастното лице на Светата майка всичко да мине добре и да не разочарова хората, повярвали в нея.

Явно молитвата ѝ е била чута, защото представлението се увенча с небивал успех. Мария не можеше да види нищо в залата без очилата си, но ясно чу как публиката скача на крака, хората не просто ръкопляскаха, а свиркаха и викаха възторжено. Извикаха я на сцената поне десетина пъти, преди най-после тя да стигне изтощена до гримьорната си. Беше като сън.

– А отзивите в пресата... – поклати глава Батиста и се усмихна доволно. – Не бях виждал такова нещо. Критиците бяха единодушни, че на небето е изгряла нова звезда. След това всички оперни директори в Италия искаха да работят с нея, а Тулио стана най-горещият ѝ поддръжник.

Бяха разказвали тази история и преди, затова Мария го погледна с усмивка, преди да довърши:

– Батиста изчака да свърши третото представление след премиерата, за да е сигурен, че инвестицията се е отплатила, и тогава ми предложи да се омъжа за него.

Всички се разсмяха. В действителност, предложението му беше сварило Мария напълно неподготвена. По онова време самочувствието ѝ беше толкова ниско, че не вярваше някой да хареса в нея нещо друго, освен гласа ѝ. Как си представяше Батиста да прави любов с жена, която е толкова едра, че всички столове са ѝ малки? Жена, чието бедро има обиколката на нормална женска талия? Помнеше неохотата, с която се раздели с огромната си нощница през първата им брачна нощ, но Батиста я съблазни бавно и събуди в нея неподозирани и прекрасни усещания. Още от онази първа нощ тя се влюби в секса, не можеше да му се насити. Освен това искрено обичаше Батиста – той беше първият човек на света, накарал я да се чувства ценена.

Сервитьорите ги прекъснаха с розовото карпачо, специалитета на ресторанта, който Аристотел настояваше да опитат. Мария се радваше, че той е поръчал за всички им. Тя не би могла да прочете менюто без очилата си, а беше твърде суетна да ги носи на обществено място. Тънко нарязаното кърваво телешко беше сочно, крехко, превъзходно. След това той поръча едри скариди, прясно уловени в лагуната същата сутрин и запечени с чесново масло. Цял следобед пиха леки коктейли „Белини“, хапваха деликатеси и се опознаваха. На Мария ѝ беше леко на душата, а тя рядко се чувстваше така, толкова необичайно ведра.

Прозорците в дъното на ресторанта бяха от матово стъкло, аплиците по стените грееха с уютна светлина и беше трудно да прецениш колко е часът. Затова тя се сепна, щом погледна часовника на Аристотел от горе надолу и видя, че наближава седем. Ресторантът се пълнеше с клиенти за вечеря. Мария забеляза как домакинът им дава сгънати банкноти на салонния управител, дискретно и умело като фокусник. Парите явно бяха един вид подкуп да ги оставят на масата.

Изведнъж я заля умора.

– Боя се, че ние трябва да си тръгваме – заяви тя. Чувстваше се гузна, че цял следобед не е изпяла и една нота. Важно беше да се упражнява всеки ден.

– Имам един последен въпрос – каза Аристотел, след като махна решително с ръка да прекрати несръчния опит на Батиста да плати част от сметката. – Ти вече си на върха. Чудя се какви амбиции имаш за бъдещето. Имаш ли мечти, които още не си сбъднала?

„Искам дете.“ Така си помисли Мария без колебание. Това желание я превземаше напълно от години. Но беше твърде лично, за да го сподели с новите си приятели.

– Винаги съм искала да стана част от трупата на „Ла Скала“. За мен това е най-великата опера на света. Сега, когато тази мечта вече е факт, искам да работя с най-добрите музиканти и най-добрите директори дълги години напред. – Замълча за миг. – А след това ще се оттегля без много шум на някое красиво място и ще стана домакиня. – Засмя се, сякаш не приемаше съвсем на сериозно собствените си думи. Истината бе, че ѝ бе трудно да си представи бъдещето.

– Дори смехът ти е красив – каза Аристотел, не като празен комплимент, а от сърце. Улови погледа ѝ и се взря в очите ѝ, сякаш искаше да надникне под повърхността.

 

3.

НЮПОРТ, РОУД АЙЛЪНД,

лятото на 1956 г.

Джаки Кенеди се люлееше на верандата, отпуснала една ръка върху наедрелия си корем, а с другата стискаше чаша студена лимонада. По студеното стъкло се образуваха капчици и попиваха в памучната ѝ рокля. Цигара догаряше в пепелника и димът се завиваше в спирала нагоре. До пепелника имаше отворена книга. Жегата беше суха като кремък и тежка, дори бриз почти не се усещаше, но тя предпочиташе да е навън, където въздухът беше една идея по-свеж.

Мислеше си за Джак на някоя яхта в Средиземно море. Вече е почернял от слънцето, обикаля по палубата с къси панталонки и бира в ръка или се къпе в морето. Възел от гняв тежеше в стомаха ѝ. Как сърце му даваше да прелети през океана за ваканция с приятели, когато тя беше в последните месеци на бременността, особено след помятането миналата година? То едва не я съсипа, а страховете ѝ за тази бременност бяха мъчителни.

Омъжила се беше за егоист. За привилегирован егоист. Но и така чаровен, така вълнуващ, че тя му прощаваше всичко – когато забравяше за рождени дни и годишнини или когато я прати да се прибере без време от медения им месец, защото имал някаква среща. Прощаваше му дори лекия лъх на чужд парфюм и червилото по яката на ризата, оставени от жените, които го ухажваха постоянно. Прощаваше му дори това.

И двамата бяха независими хора, които често бяха на различни места по време на тригодишния си брак. Клюките във Вашингтон предричаха неизбежен развод, но начинът им на живот в много отношения беше удобен и за двамата. Джаки обичаше да ходи на езда и на лов за лисици във вирджинското имение на доведения си баща, да лети до Лондон, за да обикаля магазините със своята побъркана по модата по-малка сестра Лий, или да се качи на влак за Ню Йорк, за да обядва с ексцентричния си баща, Черния Джак Бувие, преди той да се е наквасил.

Животът на Джак Кенеди се въртеше около политиката – тя беше неговият кислород, неговата най-голяма страст. Сенатор от Масачузетс, той беше един от най-бляскавите таланти на Демократическата партия, създал си бе репутация на борец за граждански права, за международен мир и върл противник на комунистическата заплаха. Вътре в семейство Кенеди планираха Джак да се кандидатира за президент на изборите през шейсета – идея, която Джаки тайно намираше за прекалена, но въпреки това се възхищаваше искрено на амбицията му.

И щеше да е напълно доволна, ако Джак се нуждаеше от нея повече. Да, той несъмнено ценеше интелекта ѝ, стила и високата ѝ класа, но извън това животът му си продължаваше почти без промяна, сякаш още беше ерген. Като политик му беше нужна приемлива съпруга с католическо вероизповедание и по всичко личеше, че Джаки е изпълнила всички критерии за тази длъжност. Сега оставаше да осигури и следващото важно политическо изискване – две-три здрави деца.

Намръщи се. Кога за последно беше усетила бебето да се движи? Може би бедното създание се чувстваше изтощено от жегата като майка си. Тя се размърда на люлеещия се стол и побутна внимателно с длан корема си. Уви, не усети раздвижване, никакво, нито помен от малка петичка, разпъваща кожата ѝ. Бавно, като подпираше кръста си с една ръка, а с другата се оттласкваше предпазливо от страничната облегалка на стола, тя стана и тръгна напред-назад по верандата. Нищо. Подскочи няколко пъти на място, после прокара отново ръце по корема си. Все така нищо. Обзе я тревога.

– Нели! – извика тя. – Би ли дошла, моля те?

Нели, икономката, имаше три деца и беше самото спокойствие. Опипа корема на Джаки и я накара да подскочи още няколко пъти.

– Малкото си подремва, ако питаш мен – каза тя с равен и предпазлив тон. – Но може да се обадя все пак на доктор Брадли?

Джаки лежеше на болничното легло, обградена от лекари и сестри, парализирана от страх. Майка ѝ, Джанет Очинклос, седеше с изправен гръб до леглото ѝ, докато един от лекарите местеше стетоскоп по корема на Джаки. Какво се случваше? Не можеше да загуби детето, след като го беше носила осем месеца и половина. Помятането в първия триместър едва не я съсипа, но тогава лекарите казаха, че това се случва често. Сега беше различно, сега Джаки усещаше, че вече познава това дете, което от месеци се движеше в нея и реагираше на докосванията ѝ.

Наблюдаваше зорко лицата на персонала, погледите, които си разменяха уж тайно от нея. Майка ѝ я беше учила, че не подхожда на една дама да показва чувствата си, но как да скрие чувствата си сега? Една от сестрите хвана ръката ѝ и Джаки я стисна силно, благодарна за съпричастието. Което не беше характерно за майка ѝ. Да организира бал – да. Да ръководи персонала в именията на съпруга си – да. Да покаже съпричастие – никога.

– Да се обадим ли на съпруга ви? – попита някой. – Той би трябвало да е тук.

„Да, би трябвало.“ Джаки присви очи.

– Той замина по работа – намеси се Джанет. – Каквото и да става, може да кажете на нас.

И тогава те потвърдиха официално това, което Джаки вече знаеше. Бебето ѝ вече не беше живо. По някое време след последния рутинен преглед и преди тази сутрин малкото му сърце беше спряло да бие по неизвестна причина. Джаки съсредоточи погледа си върху един евтин часовник на стената отсреща, гледаше как секундната му стрелка отмерва времето. Часовникът тиктакаше твърде силно. Тя започна да брои секундите, това незнайно защо ѝ помагаше да потисне заливащите я емоции.

– Сега какво ще стане? – попита делово Джанет. Никой не би се досетил по тона ѝ, че току-що са обявили внучето ѝ за мъртво.

Лекарят погледна в някаква папка.

– Госпожа Кенеди е била предвидена за секцио, това и ще направим. Още този следобед.

Джаки обърна поглед към прозореца. Ослепителното слънце надничаше през листака на един червен дъб. Какво ли щеше да каже Джак? Заминал беше на почивка с мисълта, че ще се прибере навреме за раждането на първото си дете. Вместо това щеше да се прибере за погребение. Тя го беше разочаровала. Той щеше да е смазан. Семейство Кенеди не признаваше провалите.

– Звучи добре – каза Джанет, без да се допита до Джаки.

– Ще се обадиш ли на Боби? – попита тя, като се обърна към майка си. – Той ще знае как да се свърже с Джак.

На яхтата имаше радиотелефон, но той не можеше да се набира директно. От телефонната централа трябваше да поискат времеви отрязък, за да предадат сигнала през най-близката станция на брега, следователно връзката зависеше от местоположението на яхтата. Джаки продиктува номера на Боби, знаеше го наизуст, и Джанет отиде да се обади – изглеждаше доволна, че може да направи нещо. Още не ѝ беше казала и думичка на утеха, но Джаки и не очакваше нищо такова. Познаваше майка си добре.

Когато Джаки дойде на себе си след операцията в късния следобед, Джанет я нямаше, а вместо нея до леглото ѝ седеше Боби. Той хвана веднага ръката ѝ.

– Много съжалявам. Такава загуба и за теб, и за цялото семейство.

Джаки затвори очи, за да спре сълзите. Не искаше Боби да я види как плаче. Той се държеше мило с нея, но със сигурност я мислеше за недостойна. Самият той вече имаше четири деца, а Етел беше бременна с петото. Тя раждаше като кафеавтомат – вкарваш спермата и изкарваш едно напълно оформено, здраво и пищящо бебе.

– Оставих съобщение на Джак да се обади на регистратурата при първа възможност – осведоми я Боби. – Щом се свърже, някоя от сестрите ще дойде да ме повика.

– Благодаря ти – прошепна Джаки. Радваше се, че Боби е тук и е поел тази част от задачата.

Макар и да беше по-сдържан от Джак, Боби притежаваше в достатъчна степен семейния чар и хората се претрепваха да му услужват. Естествено, че сестрите ще пърхат с клепки около него.

Запита се какво ли си мисли за нея Боби, наистина. Винаги се държеше с нея приятелски, макар Етел да я смяташе за „надута снобарка“. Случайно я беше чула да коментира как Джаки твърде много държала приборите да се подреждат по определен начин. Според Етел явно нямаше значение дали трапезните ножове се обърнати навън или навътре с острието, за разлика от Джаки, която не пропускала да ги обърне по „правилния“ начин. Сега пак щеше да злорадства – тя, която като успешна съпруга раждаше наследници на килограм.

Анестезията още не я беше отпуснала и скоро Джаки се унесе пак, а после се стресна от гласа на Боби в коридора отвън. Една медицинска сестра беше в стаята, мереше ѝ температурата и подреждаше някаква инструменти върху метален поднос, така че Джаки не чу всичко от разговора, но и онова, което чу, беше достатъчно красноречиво.

– Джак, трябва да си дойдеш... Жена ти току-що я оперираха. Има нужда от теб... Не ставай идиот... Естествено, че е разстроена, но ти я знаеш Джаки, не го показва... Утре със сигурност ще пишат във вестниците. Нищо не мога да направя по въпроса... Само си помисли как ще изглежда политически: „Съпруга губи бебето, докато сенаторът си гледа кефа в Средиземно море“. Такова заглавие ли искаш да видиш? Да, докарай си задника тук или...

Джаки не можеше да повярва на ушите си. Хвана се за шията, беше ѝ трудно да диша. Джак не искаше да прекъсне ваканцията си. Ето колко държеше на нея. Потръпна силно. Преди двамата да се оженят, всички я бяха предупреждавали, че той обича да разполага с време за себе си, и тя не беше имала нищо против досега, но не си беше давала сметка, че е чак толкова коравосърдечен.

 

4.

ВАШИНГТОН,

28 август, 1956 г.

Пет дни след смъртта на бебето Джак пристигна в столицата. Джаки се възстановяваше в къщата в Джорджтаун, лежеше в леглото и един вентилатор охлаждаше краката ѝ. Сестра ѝ Лий беше долетяла от Лондон и си намираше работа в стаята, носеше ѝ разни неща за пиене и се опитваше да оправи неразборията по нощното шкафче, отрупано с книги и лосиони, облечена с прекрасна копринена рокля на точки от пролетно-лятната колекция на Жан Пату.

Джаки я гледаше критично. Много мило от нейна страна да зареже всичко и да долети през океана, за да се прави на медицинска сестра, но кой носи чисто нова дизайнерска рокля, докато се грижи за болен, за бога? Лий вечно се стараеше да е по-добре облечената от двете, без значение какъв е поводът, и този ѝ състезателен дух започваше да дразни Джаки.

– Как си, хлапе? – попита Джак и се наведе да я целуне със загрижено изражение на лицето. – Добре ли си? Спряхме за кратко в Париж и виж какъв парфюм ти купих. – Сложи в скута ѝ кутия, увита в подаръчна хартия, но тя не я докосна. Той как можеше да мисли за парфюми в такъв момент? – Здрасти, Лий – обърна се към сестра ѝ. – Благодаря ти, че помагаш.

Лий го погледна и се усмихна широко.

– Здрасти, Джак. Страхотен тен си направил!

– Погребението беше миналата събота – прекъсна ги Джаки с безизразно лице, в опит да вдъхне и на двамата уважение към тъжния повод. – Беше момиченце. Твоята дъщеря. Нарекох я Арабела.

Джак кимна, най-сетне сериозен.

– Хубаво име.

– Боби уреди всичко – продължи тя с глас като нож.

– Браво на него – подхвърли той. – Ще му звънна да му благодаря, но първо имам нужда от сандвич. Не съм ял от закуска.

– Аз ще ти направя нещо за хапане – настоя Лий и тръгна към вратата. – Сандвич с шунка и горчица става ли? – Тя винаги правеше така, ставаше ли дума за Джак. Готова беше на всичко за скъпия си зет.

Щом останаха сами, Джаки зачака съпругът ѝ да се извини, че не се е върнал по-рано, да каже колко му е мъчно, че са загубили бебето, да сподели скръбта, която разкъсваше нея като куршум – вместо това той започна да говори за някакъв журналист, с когото се запознал на самолета. Джаки го гледаше с изрусената му от слънцето коса, със загорялата кожа, и се дивеше на електричеството, което струеше от него. Той представа си нямаше какво се случва в нейната глава. Никаква. Може би никога не е имал.

Той довърши разказа си, после най-сетне приседна на ръба на леглото и я придърпа в обятията си.

– Толкова е тъжно за Арабела – каза той. – Още не мога да го осъзная. След като чакахме толкова месеци...

Джак притисна лице в рамото ѝ и Джаки чу една тиха въздишка... или беше хлип? Наистина изглеждаше разстроен, но не усещаше загубата така, както я чувстваше тя. Скръбта ѝ беше тъмна и самотна, примесена с горчив гняв, задето той беше на другия край на света, когато бебето им е починало, и задето не се е прибрал вкъщи на мига.

Той скоро се отдръпна и мислите му се насочиха другаде.

– Радвам се, че Лий е тук да ти помогне. Много мило от нейна страна. – Погледна часовника си. – Имаш ли нещо против да се отбия в офиса? Колкото да си взема пощата.

Дълбоко потресена, задето съпругът ѝ изобщо е в състояние да мисли за такива неща, Джаки остана без думи. Да, тя не показваше чувствата си, криеше ги заровени надълбоко, но той би трябвало да се досеща колко е съсипана и колко силно се нуждае от него в момента. Надолу по коридора имаше красиво обзаведена детска стая, ала нямаше бебе, което да настанят в нея.

– Няма да се бавя – обеща той и стана. – Може да вечеряме заедно.

Явно се е омъжила за айсберг. За ледник. Дали изобщо му пукаше за нещо, истински, извън политиката и властта? Трудно беше да се каже.

След като той излезе, Джаки се измъкна внимателно от леглото, пренебрегвайки възраженията на сестрата. Джак беше оставил куфара си на пода и сега тя се смъкна бавно до него, като ахна от придърпването в шевовете. Не знаеше какво точно очаква да намери сред плувките му, блузките и вмирисаните плажни кърпи, но ясно усещаше, че Джак премълчава нещо.

И го намери – измежду страниците на един роман на Сол Белоу изпадна полароидна снимка. Момиче с много руса, почти бяла коса и оскъден яркорозов бански седеше в скута му. Изглеждаше скандинавка, с високо чело, засмени очи и тънка фигура.

Стомахът на Джаки се сви. Значи това е правил той, докато бебето им е умирало. Хванала снимката с два пръста, сякаш се боеше да не я зарази, тя се надигна, докуцука до леглото и пусна снимката в чантичката си.

Какво да прави сега? На кого би могла да каже? Със сигурност не на Лий, която веднага щеше да измисли някакво извинение за зет си, със сигурност не и на майка си. Само към един човек би могла да се обърне. Той не беше успял да дойде в болницата, но тя щеше да замине за Ню Йорк и да обядва с него веднага щом лекарите ѝ позволят да пътува.

Черния Джак Бувие дълго гледа снимката. Седяха на тиха ъглова маса в един италиански ресторант в центъра, между тях имаше бутилка тъмно кианти в плетена кошничка.

– Очевидно е, че имат връзка, нали? – попита настоятелно Джаки.

Черния Джак наклони глава настрани.

– Ваканционна забивка, по-скоро. На такова момиче ми прилича.

– Той как можа да ми причини това? На мен? На бебето ни? – Сълзи изпълниха очите ѝ и преодоляха преградите. Баща ѝ ѝ подаде смачкана носна кърпичка с отработените движения на човек, който често си има вземане-даване с плачещи жени.

– Това са различни неща, скъпа. Джак не е знаел, че ще загубиш бебето, когато е легнал с онази жена. Различно е. Много е тъжно, че детенцето ти почина, но той няма вина за това. А и ти знаеше, че е женкар, когато се омъжи за него.

Сълзите се стичаха мълчаливо по страните ѝ и той се пресегна да я потупа по ръката.

Джаки изтри очите си.

– Знаех, че е излизал с други момичета, преди да се оженим, но реших, че ще спре, щом се сгодим. Наивно ли е било от моя страна?

Вгледа се в лицето му, защото знаеше, че Черния Джак е имал любовници, докато още беше женен за майка ѝ. Помнеше как една събота доведе със себе си хубава брюнетка да я гледат как язди на едно състезание. Тогава Джаки беше само на девет, но ги видя как се споглеждат особено, как баща ѝ току докосва дискретно коляното на брюнетката и изведнъж прозря неподозирани неща за света на възрастните. Нищо чудно, че баща ѝ защитаваше Джак. Бяха от един дол дренки.

Но имаше и разлика – тя никога не беше ревнувала Черния Джак от приятелките му. Те правеха и невъзможното да се харесат на нея и на Лий, позволяваха им да ядат сладолед и пуканки и никога не ги мъмреха, както правеше майка им. Колкото до баща си, Джаки знаеше извън всяко съмнение, че тя е неговата любимка, затова и никога не се почувства пренебрегната. Той обичаше и Лий, просто не чак толкова.

– Някои мъже имат много силен сексуален нагон – отговори той. – Една жена просто не им стига.

– Тате! – Джаки се изчерви и скри лицето си в шепи.

– Това не е предателство към теб. Просто Джак е устроен така, това е физическа необходимост като да си измие зъбите или да се бръсне всяка сутрин. И с нищо не намалява любовта му към теб. А и онова са еднократни забивки, сигурен съм. Джак никога не би рискувал да си вземе любовница.

Тази мисъл дори не беше хрумвала на Джаки. Мили боже, дано никога не се стигнеше до това.

– Помисли си дали наистина искаш развод – продължи Черния Джак. – Спомни си болката около нашия развод с майка ти.

Техният развод не започна с внезапен разрив. Първо баща ѝ се изнесе да живее на друго място, а на двете им с Лий казаха, че било заради работата му. Момичетата си отдъхнаха, защото вече не се налагаше да се завиват презглава вечер, за да не чуват как родителите им си крещят. Майка им, която и преди не пестеше шамарите, стана още по-строга сега, когато Черния Джак го нямаше да я възпира. Добрите маниери станаха най-важното нещо на света. Трябваше много да внимаваш как се държиш, когато Джанет те гледа.

Джаки беше тийнейджърка, когато майка им обяви, че ще се омъжи повторно – за наследника на „Стандард Ойл“ Хю Очинклос. Хюди, както го наричаха близките му, беше много по-богат от Черния Джак, имаше имения във Вирджиния и на Роуд Айлънд, също и апартамент на Парк Авеню. Стандартът им на живот се промени драматично, имаха многобройна прислуга във всяка къща, собствени конюшни, изпратиха Джаки и Лий в най-елитните училища, разполагаха и с неограничен бюджет за дрехи. Момичетата обожаваха модата и сега, докато разглеждаха със затаен дъх „Вог“ и „Харпърс Базар“ или обикаляха заедно магазините, можеха да си купуват каквото им хареса. Обсъждаха неуморно новите колекции, цветовете и дължините на новия сезон, обожаваха всичко френско. Уви, новият брак на майка им означаваше да виждат по-рядко баща си, който още живееше в Ню Йорк. Джаки вече беше достатъчно голяма да разбира, че Черния Джак пие твърде много, и да се тревожи за него. Постоянно се тревожеше за него.

– Един развод ще съсипе кариерата на Джак – каза Черния Джак, след като им сервираха пилешката яхния, после отпи голяма глътка от виното. – Достатъчно трудно е да изберат католик като него заради предразсъдъците на протестантите, но ако е разведен католик, ще загуби дори католическия вот.

– Ами, да се беше сетил за това по-рано – отвърна Джаки. Гледаше се в огледалцето на пудриерата си и се опитваше да изчисти разтеклата се спирала. Тя не искаше да се развежда. Искаше Джак. Но искаше повече от него. Да могат да си говорят за бебето, което бяха изгубили. Искаше ѝ се той да беше с нея, когато ѝ съобщиха, че Арабела е починала. Искаше ѝ се Джак да не ѝ изневерява. Твърде много ли искаше?

– Виж, важното е да запазиш достойнството си и да не се измъчваш заради дреболии – посъветва я Черния Джак и кимна към снимката. – Поговори с него, дай му ясно да разбере, че трябва да се отнася към теб с нужното уважение. Като към съпруга. Никакви флиртове в дома ти, никакви фльорци под носа ти. По този въпрос трябва да си пределно ясна. Но не се развеждай, миличка. Това мога да те посъветвам.

Докато се връщаше към Вашингтон с влака, Джаки се питаше дали и други съпруги търпят същото. В романите и пиесите неверните съпрузи винаги си плащаха, но може би в реалния живот не ставаше така. Защо беше избрала мъж като Джак? Дали защото той ѝ напомняше за безпътния ѝ, но силно обичан баща?

Като се замислеше, единственият период от брака им, когато Джак със сигурност ѝ е бил верен, беше през петдесет и четвърта, когато той си нарани гърба, оперираха го и няколко месеца трябваше да пази леглото. Тогава тя също се представи като добра съпруга – канеше гости, които да го развличат, четеше му статии от списания, приготвяше любимата му храна, измисляше начини да правят любов, без да излагат на риск шевовете му.

Но след като се възстанови, Джак се върна към стария си начин на живот. Прибираше се колкото да се изкъпе, после хукваше за поредния си ангажимент. Наистина ли отиваше на работна среща, или на нещо друго? Възможно ли е да е имал любовница под носа ѝ във Вашингтон?

Трябваше да вземе решение – можеше да последва съвета на баща си и да не се занимава с дреболии, можеше да наеме частен детектив и да търси сметка на съпруга си при всяка негова простъпка, или можеше да поиска развод. Дори да не се стигнеше до развод, самата заплаха щеше да разтърси Джак. Политическото му бъдеще зависеше от стабилното му семейно положение.

Знаеше какво би казала майка ѝ: „Не си показвай кирливите ризи пред хората“. Но Джак трябваше да си плати. Трябваше да промени много неща в начина си на живот, ако искаше да задържи съпругата си.

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

Песни като „Running Scared" и „Pretty Woman" са за взаимната любов. Но слушателите не мислят така. Вероятно в гласа ми има винаги някаква тъга, меланхолия, какво да правя.“

Рой Орбисън, американски музикант, един от пионерите на рокендрола, роден на 23 април преди 88 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Камъните на Сизиф

Няколко са основните стълбове на „Камъчета под езика“: владеене на пластиката – в портретите на Георги Мишев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Никола Инджов например с рядко срещаното умение да предаде психическото чрез физическото; литературно-критическият анализ – за Марко Ганчев, Първан Стефанов, Атанас Далчев...

Защо обичаме лошото време

 

Привидно семпъл, камерен, скромен, но така въздействащ! Заслугата е безспорно на Яна Лекарска

Книга за малките големи неща

Клер Киган е един от силните гласове на съвременната ирландска литература с вече няколко отличия зад гърба си