Син на легенда на френското и световното кино и на свободолюбива актриса, Антони Делон повдига завесата над личния си живот, за да ни срещне със своето семейство и да ни разкрие всичко онова, което се случва, след като микрофоните са спрени и прожекторите – изгасени.  В автобиографичната си книга "По здрач. Моят живот в семейство Делон" той ни предлага разтърсваща изповед за своето детство, за младежките си години, за болестта на майка си, до която остава до последния й час, и за това как се живее като син на световноизвестен актьор. 

Но въпросите, които си задава авторът на тази книга, са универсални. Как да превъзмогнеш страховете и разочарованията си и да излекуваш раните си? Как да излезеш от модела на едно семейство, в което любовта става първа жертва и това се повтаря от поколение на поколение? И как в крайна сметка да станеш истински мъж, да запазиш достойнството си и да устоиш на изпитанията на съдбата? Защото, за да простиш, трябва да разбереш... И да намериш пътя към баланса и обичта в отношенията с най-близките на сърцето ти хора. 

"Този автобиографичен роман не е нито уреждане на сметки, нито интимен дневник. Това е историята на един мъж на 57 години, който е отделил време да анализира раните си, причинени от едно семейство, в което любовта трудно си е проправяла път", отбелязва списание Elle magazine при излизане на книгата на френски.

"Оставих се да бъда погълнат от писането, от спомените, от мислите и емоциите си. Това беше едно обръщане навътре към мен самия, което, неочаквано, се оказа много благотворно" , споделя Антони Делон пред franceinfo.

 

АНТОНИ ДЕЛОН (58) е френско-американски актьор, син на филмовите легенди Ален и Натали Делон. Неговата кариера започва в средата на 80-те години и Антони набира голяма популярност в световен мащаб. Най-известен е с ролите си в романтични френски филми и сериали.

 

ОТКЪС

„По здрач“ от Антони Делон

В дните, в които ни избягваше, баща ми ставаше суров и непреклонен, и то за дреболии. Като например историята с вилицата. Един ден седяхме на масата и аз правех неумели движения, докато се хранех.

– Човек поднася вилицата към устата си, а не обратното! – напомни ми той два или три пъти.

Внезапно се разгневи, грабна чинията ми и я изхвърли през отворения прозорец, а после изрева:

– Върви в стаята си!

Когато обедът свърши, братовчедите ми побързаха да дойдат при мен, но в това време баща ми, завладян от демони, се появи с грамаден кожен камшик. По ирония на съдбата бе от филма „Зоро“. Бях легнал на леглото и разбрах какво ще последва. Свих се на кълбо, за да смекча ударите, които се сипеха върху мен. Не мисля, че ме е удрял наистина, защото не помня да съм изпитал физическа болка, но пък думите му оставяха белези, които нямаше да заздравеят дълго. 

– Та аз не бия дори кучетата си с този камшик! – крещеше ми той между два удара.

Години наред това изречение кънтеше в главата ми и си задавах хиляди въпроси, най-болезненият от които бе: „Изпитва ли той обич към мен?“. А дали самият аз се обичам достатъчно?

На 56 години съм, а още нямам отговор на този въпрос, пък и някои събития в личния ми живот през последните години отново ме изпълниха със съмнения. Тялото може да се превърне в оръжие, но същото могат да сторят и думите. Не знам кое от тях оставя повече следи.

Понякога и мен ме залива същата вълна от гняв и ме заслепява. В младежките си години често имах желание да се бия. А по-късно вълната се прояви с още по-разрушителна сила в отношенията ми с по-голямата ми дъщеря Лу, но никога не допуснах да вземе надмощие над мен. Любовта и уважението, които изпитвам към децата си, винаги са били по-силни. Научих се да се самонаблюдавам, да разделям съзнанието си на две части, така че едната да е винаги будна. Реших никога да не преминавам границата, отвъд която щях да се поддам на мъчителния си гняв. Естествено, той щеше да ми донесе облекчение и да разтовари напрежението. Само че, след като изпиеше на един дъх чашата с вода, мозъкът ми отново щеше да „ожаднее“, щеше да поиска пак да утоли жаждата си и щеше да е готов за поредния разрушителен оргазъм. Успях да спечеля битката. Сега съм по-устойчив и успявам да преодолея в зародиш поривите на раздразнението си.

През същото лято още една случка разтърси ваканцията ни и без малко да предизвика заминаването на леля, чичо и братовчедите ми – цялото семейство Отваер, за Ница. Имах лошия навик, който не съм загубил и до днес, да бъркам с пръст в сладкишите, за да ги опитам. През онзи ден някакъв приятел се бе отбил да ни види и бе донесъл за десерт бадемов сладкиш. Като минавах през кухнята, не можах да устоя на изкушението и пъхнах показалеца си в тестото.

– Кой пъхна пръста си в сладкиша? – попита баща ми, докато сядахме на масата.

Беше бесен. Всички знаеха за тази моя слабост, включително и той, защото имаше същата. Аз си замълчах. Тогава се развихри буря, която нарекох „Душѝгейт“.

– Докато виновникът не си признае, всички сте наказани. Всеки ще бъде сам в стая.

Останахме по стаите си цели два дни. Не исках да си призная. Безкрайните посещения на Мирей не дадоха резултат, но след двадесет и четири часа на леля Луизет ѝ писна от Делон-баща и неговия инат.

– Стига толкова! Това са деца! Толкова шум за някакъв си сладкиш! Или комедията ще свърши, или си заминаваме за Ница, а това означава край на ваканцията...

Тогава Мими отново дойде да говори с мен. За да спася ваканцията на братовчедите, отстъпих. Баща ми, когото бяха уведомили за решението ми, седеше тържествено в хола зад грамадната четириметрова маса и намръщен чакаше виновника. Знаеше, че не трябва да ми се кара много, защото леля ми го бе предупредила: „Ако детето го отнесе, си тръгваме!“. Признах си и той благоволи да ми каже:

– Не можа ли да си признаеш по-рано, а цели два дни побърка и изтормози всички?

„Ами ти, ти не ни ли побърка?“, помислих си аз.

Искаше ми се да го кажа на висок глас, но само се завъртях на пети и мълчаливо напуснах хола.

След като навърших десет години (според баща ми на тази възраст вече бях мъж), той се опита многократно да ме пречупи. Не смятам, че е искал да ме смачка, въпреки че всичките му маневри като че ли бяха с тази цел. Не, по-скоро се стремеше да ме подчини на волята си. Също като при вълците, когато глутницата трябва да се подчини на водача. Само че съзнателно или не, той съсипваше психиката ми. В детството си е бил отхвърлян от родителите си и не е получавал любов. Сега възпроизвеждаше преживените травми със свой собствен стил.

Една вечер бяхме сами в Душѝ с приятеля на баща ми Пиеро и не знам как разговорът стигна до случки с хора, нападнати от акули. Тогава сигурно съм бил на не повече от 12 години. За да му докажа обичта си, казах:

– Знаеш ли, татко, ако те нападнат акули, ще се гмурна във водата, за да те спася!

Очаквах да ми каже: „Благодаря, синко!“, но вместо това той отсече:

– Амиии?! Не говори глупости! Знаеш ли каква смелост е необходима за това?

Гневът го бе завладял отново...

– Докажи ми, че имаш топки! Направи един кръг около езерото в тъмното... Хайде! – изкрещя ми той.

Спомням си как Пиеро се намеси в моя защита и му каза с корсиканския си акцент: „Ей, Ален, остави детето на мира...“.

Баща ми знаеше със сигурност, че се боя от тъмното. А на всичкото отгоре езерото бе на триста метра от къщата, до гората. Заемаше цели пет хектара и за да го обиколя, ми трябваха поне двадесет и пет минути. Бе през зимата и нощта бе много тъмна. Опитах да се измъкна и Пиеро ме подкрепи, но напразно. Все пак баща ми благоволи да ми отпусне малък бонус. Позволи ми да взема със себе си нашето куче Маша. То бе от Шар планина в тогавашна Югославия. Светлините на другия край на езерото бяха умишлено угасени. Въпреки присъствието на Маша, изпитвах страх. Представях си всякакви създания, които излизат от гората, за да ме заколят или отвлекат.

„Какво ли ще направи тогава Маша?“, питах се аз.

Така или иначе, с времето баща ми все пак успя да постигне нещо: свикнах със страха. Разбира се, действията му биха могли да дадат и друг резултат: да стигна до извода, че не ме обича и така да разруши част от мен. Изпитвах подобни съмнения, но размишлявайки, стигнах до извода, че ме е искал повече от всичко на света, и до развода си, когато съм бил четиригодишен, ме е обичал като никой друг с онази пламенна любов, характерната за младостта. Добре си спомнях погледа му и ръцете му, които ме прегръщаха по време на следобедния ни сън. Спомнях си и миризмата му. Тя се бе просмукала в клетките ми, действаше ми като лампата на кучето на Павлов и когато дойдеше моментът, някой ден, тя щеше да ми напомни, че любовта му към мен е съществувала.

 

  • ПРИЗВЕДЕНО В БЪЛГАРИЯ

    Христо Бръмбаров  - корифеят на българското певческо изкуство 

    Внушителен е броят на неговите ученици - Гяуров, Гюзелев, Узунов, Селимски, Димитър Петков, Рафаел Арие, Гена Димитрова, Катя Георгиева,  Димитър Петков, Стефан Еленков,  Рада  Конфорти, Тодор Бонев, Лиляна Василева, Стоян Попов, Сабин Марков...

    ---

    Тази година се навършват 120 години от рождението му.

„Всички ние сме потенциални персонажи в роман. Разликата е, че персонажите в романите наистина живеят в пълна степен”.

Жорж Сименон, белгийски писател, роден на 13 февруари преди 122 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Петте кьошета“: несглобяемият пъзел

 "Смятам романа на Панайот Карагьозов за остра реплика към цялото умилително носталгично венцехвалене на социализма, към който мнозина са се устремили да ни върнат не само чрез медиите и социалните мрежи, а и с конкретни действия", пише Алберт Бенбасат.

Вярвайте в чудеса!

 

„Не затваряй очи“ е въздействащ и топъл филм, необходим да сгрее загрубелите ни и потънали в света на материалното души...

Куинси Джоунс и несъществуващите формули за успеха

 

Между огромното количество от архивни материали, истинската ценност на филма "Quincy" се разкрива в непрофесионално заснетите кадри от телефона на Рашида Джоунс, които се появяват по-рядко, отколкото ни се иска.