Мексиканската художничка Фрида Кало е една от най-забележителните жени на ХХ в., като легендите за нея започват да се създават още докато е жива. Загадъчна и донякъде противоречива личност, дори хора, които са я познавали, трудно са могли да я опишат. Мистерията й обаче е разгадана за първи път от американската изкуствоведка Хейдън Херера в епичния й труд "Фрида", публикуван в САЩ преди близо 40 години.
"Фрида. Завладяващата биография на великата художничка" става и основа за едноименния филм от 2002 г., номиниран за "Оскар" в шест категории, включително за най-добра актриса на Салма Хайек, и спечелил две от тях. Но докато екранната творба се спуска по повърхността на основните житейски събития в богатия и драматичен живот на Кало, а други направо пропуска. Изследването на Херера е всъщност дисекция на тази космополитна личност, на нейното творчество, противоречия и огромни изпитания, които биха сломили по-голяма част от човечеството.
От 21 декември в книжарниците се продава и българския превод на книгата на Хейдън Херера. Тя е издание на "Кръг". Преводът е на Красимира Джисова, а художественото оформление - на Милена Вълнарова.
Херера проучва детайлно писма и дневници на художничката, които стават публично достояние за първи път, превежда от испански книги и статии, интервюира десетки хора, познавали Кало или свързани с нея. Всичко това, за да отговори на въпроса: Коя е Фрида? Самоука, надценена художничка или истински талантлива, образована жена, която грижливо изгражда своя образ пред света? Въпросителните около Кало са много. Как и защо започва да рисува? Откъде черпи вдъхновение и идеи? Каква е ролята на народната култура на Мексико в творчеството й? И най-вече - сложните й отношения с художника Диего Ривера, които са описвани различно дори от техни приятели.
Съвсем на друга страна стоят изпитанията, свързани с физическото здраве, през които Кало е принудена да премине. Като млада претърпява катастрофа, с чиито последици се бори до края на живота си. Дали заради нещастието да бъде прикована към легло, или то е само повод за дълбоката й вътрешна потребност, тя започва да рисува. Талантът или по-точно уникалният й художествен език я превръщат в един от най-разпознаваемите, влиятелни и скъпо продавани латиноамерикански творци.
Забележителните картини на Фрида са само част от богатия й и драматичен живот. Тя има бурен брак с един от най-великите художници по онова време - прочутия стенописец Диего Ривера, но поддържа любовни връзки и с други известни мъже като Исаму Ногучи и Лев Троцки.
Наред с психологическия портрет на Кало, Херера илюстрира сложния културен климат на Мексико, неустойчивостта и патоса, с които се отличава животът в тази страна - мъчителна смесица от нищета, гордост и блянове.
ЗА АВТОРА
Хейдън Херера (82) е изкуствовед, критик и автор на биографии. Нейната докторска дисертация за Фрида Кало се превръща и в първата й книга. Херера е номинирана за "Пулицър" през 2004 г. за биографията си на американско-арменския художник Аршил Горки. Публикува статии и ревюта в Art in America, Art Forum и The New York Times. Преподавала е история на изкуството в Нюйоркския университет и във Висшето училище по визуални изкуства. Курира няколко изложби, сред които изложба на Фрида Кало, обиколила много градове в Щатите през 1978 г., както и на пътуваща изложба по случай 100-годишнината на мексиканската худижничка през 2008 г.
ОТКЪС
"Фрида" от Хейдън Херера
"Рисувам себе си, тъй като прекарвам много време сама и онова, което познавам най-добре, съм именно аз", казва Фрида. Заради ограниченията, наложени от физическото й състояние тя, започва да изгражда около себе си един особен свят - по същия начин, по който децата, приковани на легло, виждат планини и долини в очертанията на собствените си крайници. Дори когато рисува плодове и цветя, изображенията са повлияни от нейното себеусещане.
"Приличам на много други хора и неща - казва Фрида, а в картините й те приличат на нея. - След инцидента бях обсебена от идеята да започна отначало. Да рисувам нещата точно такива, каквито ги виждам със собствените си очи, нищо повече... Понеже злополуката промени моя път и ми попречи да осъществя много от желанията, които другите смятат за нормални, най-естествено ми изглеждаше да рисувам неосъщественото."
Изкуството е част от борбата за живот на Фрида Кало и главен герой в изобретяването на нейната идентичност. Чрез театралното си самопресъздаване тя контролира своя свят. Докато здравословното й състояние ту се влошава, ту се подобрява, тя пресътворява себе си чрез въображението си. Фотографката Лола Алварес Браво, нейна близка приятелка, казва: "Фрида е единственият художник, който създава сам себе си. Част от нея умира по време на злополуката, което води до една безспирна битка между две Фриди - между мъртвата и живата Фрида". Онова, което настъпва след катастрофата, тя определя като прераждане: "Поднови се любовта й към природата, към животните, цветовете, плодовете, към всичко красиво и позитивно около нея".
Художничката обаче не преживява като прераждане личностната промяна, до която води инцидентът, а като ускорен процес на остаряване. От катастрофата е минала година, когато пише на Алехандро:
Защо учиш толкова много? Каква тайна търсиш? Животът скоро ще ти я разкрие. Вече знам всичко, без да чета и пиша. Неотдавна, допреди няколко дни, аз бях дете, което се разхождаше в свят от цветове, от твърди и осезаеми форми. Всичко беше загадъчно и усещах, че има нещо скрито. Играех си, като се опитвах да отгатна какво е то. Само ако знаеше колко е ужасно внезапно да осъзнаеш всичко. Все едно мълния осветли земята. Сега живея на планета на болката, прозрачна като лед. Сякаш научих за секунди всичко наведнъж. Моите приятели, моите спътници бавно се превръщат в жени, а аз остарях за миг и всичко днес е безинтересно и понятно. Знам, че няма нищо отвъд; ако имаше нещо, щях да съм го видяла...
Фрида описва зловещ и пуст съноподобен пейзаж, който ще се появява в много от автопортретите й като израз на нейната безутешност. Тя споделя с малцина приятели своята "планета на болката" и се чувства принудена да крие страданията си от семейството си: "Никой вкъщи не вярва, че съм наистина болна. Дори не мога да говоря за това, тъй като майка ми, единствената, която малко тъгува, веднага се разболява. После казват, че е заради мен и че съм много безразсъдна, така че никой друг освен мен не страда". За пред другите Фрида е весела и силна. Понеже иска да е обкръжена с хора, тя подсилва своята жизненост, великодушие и духовитост и постепенно става известна личност.
Аурора Рейес си спомня, че след инцидента и по времето, когато се влошава, "винаги си даваше вид на щастлива и се раздаваше. Притежаваше невероятна душевност и когато човек отидеше да я види, за да я утеши, той си тръгваше утешен".
"Всеки път, когато я посещавахме, тя се забавляваше, смееше се, отправяше язвителни критики, проявяваше остроумие и мъдрост в коментарите си - спомня си Аделина Сендехас. - Дори да е плакала, никой не знаеше." Никой, освен Алехандро. След злополуката повечето карикатури, които рисува в писмата си до него, са плачещи автопортрети.
С течение на времето ролята на героична мъченица се превръща в неделима част от Фрида, маската се превръща в лицето. Драматизирането на болката става все по-важно за нейната самооценка и тя преувеличава мъчителни факти от миналото си, като например твърди, че е прекарала не един, а три месеца в болницата на Червения кръст. Фрида създава личност достатъчно силна, за да устои на ударите, нанесени от живота; личност, която може да оцелее и дори да преобрази опустошената си планета.
Творчеството й се отличава със сила на духа, но същевременно е пропито от страдание. Картините, в които е изобразена ранена и плачеща, са визуалният еквивалент на писмата й, в които преповтаря своите душевни и физически терзания - своеобразен призив за внимание. И най-мъчителните й автопортрети обаче не са сантиментални и самосъжалителни, а нейното достойнство и волята ù да издържи са очевидни в царствената й осанка и стоически черти. Мигновено разпознаваемата безкомпромисна сила на авто-портретите й се дължи именно на тази смесица от откровеност, измамност, автентичност и изобретателност, която им придава особена неотложност.
