ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ, Русчук, 1-й март 1886 г.   

Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана Сърбия, свещенния троен съюз, в който участват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.

Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс (Николай фон Гирс (1820-1895), руски дипломат, министър на външните работи на Русия по това време) и Катков (Михаил Катков (1820-1887), известен руски реакционен публицист и панславист. Чест прицел на перото на Захарий Стоянов. бел. ред.) от 6-ий септември насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване.

В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирс и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Санстефанска България. А защо я то предлага? Защо такава глупава непоследователност? – “Желае ни доброто; не ни е забравила”, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чисто сребро в руското консулато. – “Вие сте идиоти”, казваме ние.

Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: “Ето че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите.” Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивски консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченския манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното ІІІ-то отделение (Трето отделение – императорска тайна полиция. Изпитан предшественик на КГБ ).

Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против Съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не и българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев (Николай Обручев (1830-1904) – военен и държавен деятел. бел. ред.) или Сомов, когото да срещат по всичките градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите: “такприказано”, “не разсуждать”, “не бунтовать”, “воля Его Императорского величества такая”, “ви народ неопитный”, “вие трябва да слушате и се покорявате”, “има за вас кой да се грижи” и пр., и пр.

А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: “Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви.” По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно; по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на гологлавите братушки и казват: “Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пак ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате “ура”. А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: “Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш.” “Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!

О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. НИЕ искаме да имаме история, минало, свои герои, наше “ура”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревниви  са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно ъгълче наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: Московска”, “Александровска”, “Аксаковска”, “Паренсова”, “Гуркова”, “Славянска”, “Николаевская”, “Невская” и пр. да блещука и нещо като: “6-ий септемврий”, “Сливница”, “Драгоман”, “Батенберг” и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи...

Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия (Малорусия – в царска Русия така наричали днешна Украйна. бел. ред.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира. “Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”... пишеше същий тоя Аксаков по повод на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обръщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума и Симеона с Ивана Грозний и с Екатерина Вторая.

Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи.” Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра ІІ, благодарни и признателни сме на целийруский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време; благодарни сме и на покойний император; но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това руско правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, ІІІ отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!...ДА, И КАКТО КАЗА РАКОВСКИ: „РУСИЯ ВСЯКОГАШ НИ Е ЛЪГАЛА!“

ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ, роден като Джендо Стоянов Джедев, е български революционер, политик, журналист и писател. Помощник апостол в Априлското въстание (1876) и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“. Председател на БТЦРК и главен организатор на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Деец на Народнолибералната (стамболовистка) партия.

 

Подготви ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 

„Три неща е трудно да спреш да вършиш, веднъж започнал:

-  да ядеш нещо вкусно

-  да беседваш с приятел, върнал се от поход

-  да се чешеш там, където те сърби”

Козма Прутков, руски измислен писател, роден на 11 април преди 222 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...