Автобиографията на Робърт Айгър - дългогодишен президент на "Уолт Дисни", излезе и на български, съобщи издателство Hybrid Books. Тя е озаглавена "Моето най-велико приключение. Уроците, които научих за 15-те си години като изпълнителен директор на "Уолт Дисни къмпани" и се предлага с меки и с твърди корици.
За издателство Hybrid Books автобиографията на Робърт Айгър отговаря на въпросите, които всеки млад човек си задава - как да пробия, как да успея, как да се задържа на върха.
Робърт Айгър (70) оглавява най-известната медийна и филмова компания в света през 2005 г. По време на 15-годишния си мандат като главен изпълнителен директор той разширява списъка на интелектуалната собственост на компанията и присъствието й на международните пазари.
"Печалбата на "Уолт Дисни къмпани" се увеличи четирикратно - от 2.5 млрд. долара през 2005 г. до 10.4 млрд. долара през 2019 г. Пазарната капитализация скочи от 48 млрд. долара до 230 млрд. долара. Тези постижения превърнаха Айгър в един от най-уважаваните (и добре платени) корпоративни шефове на земята", отбелязва "Капитал".
Под ръководство Айгър "Дисни" придобива "Пиксар" през 2006 г., "Марвел" през 2009 г., "Лукас филм" през 2012 г. и развлекателните активи на "Туенти фърст сенчъри Фокс" през 2019 г. Негова е заслугата и за разширяването на парковете "Дисниленд" в Източна Азия (Хонконг и Шанхай). Той е движещата сила зад възобновяването на анимационното студио на "Дисни".
ОТКЪС
След като подписахме мирното споразумение с Рой, следващата ми задача бе да видя дали съществува възможност за „ремонт“ на партньорството ни с „Пиксар“ и Стив Джобс. Два месеца след като звъннах на Стив, за да му съобщя, че съм избран за главен изпълнителен директор, отново се свързах с него. Основната ми цел беше някак да поправим отношенията с „Пиксар“, ала не можех да започна с това. Враждебността на Стив към „Дисни“ бе пуснала дълбоки корени. Пропастта, която бе зейнала между Стив и Майкъл, бе резултат от сблъсъка на двама ръководители със силна воля, чиито компании бяха тръгнали по различни пътища. Когато Майкъл критикуваше технологиите, че не изпитват дължимото уважение към съдържанието, Стив се обиди. Когато Стив подметна, че „Дисни“ е в творчески упадък, Майкъл се обиди. Майкъл бе креативен директор през целия си живот. Стив вярваше, че понеже управлява „Пиксар“ – студио за анимационни филми с непрестанен възход, – знае по-добре как стоят нещата. Когато „Дисни Анимейшън“ започна да потъва още по-стремглаво, Стив взе да се държи по-надменно с Майкъл, понеже усещаше, че Майкъл има нужда от него, а не обратното. Майкъл на свой ред ненавиждаше факта, че Стив държи всички козове.
Нямах нищо общо с тази свада, но това бе без значение. Щеше да е прекалено лесно за Стив, ако го помолех да си промени мнението, след като самият той публично бе прекратил партньорството ни и бе охулил „Дисни“. Нямаше начин да минем толкова леко.
Имах обаче идея, която не бе свързана с „Пиксар“, и мислех, че ще го заинтригува. Казах му, че обожавам музиката и че всичките ми албуми са качени на айпода ми, който ползвах постоянно. Бях мислил за бъдещето на телевизията и веднъж ми хрумна, че е само въпрос на време, преди да можем да гледаме сериали и филми на компютрите си. Нямах представа с какви светкавични темпове ще се развият мобилните технологии (до появата на айфона оставаха още две години), така че онова, което си представях, бе платформа от рода на iTunes, само че за телевизия.
„Представи си какво ще е да имаш достъп до цялата история на телевизията на компютъра си“, рекох му аз. Ако искаш да гледаш епизода на „Изгубени“, излъчен предишната седмица, или пък нещо от първия сезон на „Аз обичам Люси“ – никакъв проблем. „Представи си да можеш да изгледаш отново всички епизоди от „Зоната на здрача“, когато пожелаеш!“ Това щеше да се случи в близко бъдеще, бях сигурен, и исках „Дисни“ да е на гребена на вълната. Осъзнах, че най-добрият начин това да стане реалност е да убедя Стив, че подобно нещо е неизбежно. „iTV“, така му го описах.
Стив помълча, след което рече:
– Пак ще си поговорим за това. Работя над нещо, което искам да ти покажа.
Няколко седмици по-късно той долетя в Бърбанк и дойде в кабинета ми. Представата на Стив за смолток се изразяваше в бърз поглед през прозореца, подметнат коментар за времето и след това – директно към въпроса.
– Не казвай на никого – започна той. – Ала онова, което спомена, за сериалите… точно такова нещо си представях.
И бавно измъкна от джоба си някакво устройство. На пръв поглед приличаше на айпода, който използвах.
– Това е новият ни видео айпод – обясни. Размерът на екранчето беше колкото на две пощенски марки, ала Стив говореше за него, все едно бе IMAX кино. – Това ще позволи на хората да гледат и видео на нашите айподи, не само да слушат музика. Ако изкараме този продукт на пазара, ще позволите ли на хората да гледат вашите предавания на него?
Отвърнах „да“, без да се замисля и секунда.
