„The End” е новата книга на Владимир Шумелов - писател и литературен критик. Изданието е на "Огледало". Структурно книгата включва 29 фрагментирани текста, свързани директно или индиректно с литературата и нейната рецепция.

"Тя впечатлява  с  разказваческия   дар  на   автора  и   умението  да създава „интелектуална проза“ (всъщност – амалгама от жанрове); с вплитането на автобиографични елементи, „културологичен поглед“ и осведоменост за култови творби от световната музика и литература – и не на последно място: със зарисовките на полумъртвото ни битие във времето на соца и на някои още властващи и неотмиращи движещи сили и в днешното (тук важни, както и при предишни книги, са „начините на преходи“ от една тема, проблем или елемент в наратива към други), коментира изданието д-р Радка Пенчева.

„The End” е издадена по програма за подкрепа на творчески проекти в областта на литературата на Министерството на културата. Програмата се пуска за първи път като директна помощ за автори. Не е издателска, каквато е другата програма „Помощ за книгата“.

ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ е сред основателите и председател на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ във Велико Търново от 1996 г., член е на националното Сдружение на български писатели от 1999 г. От 2009 г. е в Управителния съвет на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ и съучредител и член на Контролния съвет на Клуб на дейците на културата във Велико Търново от 2016 г.

След 1990 г. има над 450 публикации: белетристика, публицистика, есета, преводи, статии, рецензии, отзиви в научни издания за хуманитаристика и сборници; редактор на книги от различни жанрове, автор на предговори към тях; редактор на юбилейни вестници във В. Търново („Гайда“, „Земята на българите“, „Велико Търново“, „Независимост“), автор и редактор на статии за енциклопедии. Публикува многобройни критически статии и белетристични текстове в специализирани литературни сайтове в интернет.

---

ТЪГА ПО КРАЯ

Дълго мислех, докато сглобявах тази есеистична проза, под какъв жанров знаменател да я поставя. И докато мислех, четях доста, но все повече затъвах в морето от критически интерпретации за жанра, за това що е то роман. Истината е, че първоначалното ми намерение бе след последната точка текстът да бъде определен като „роман“. Но това не се случи, защото самият текст не отговаряше на никакви романови критерии, просто бе книга (дълго есе) за писател, който пише за друг писател, който пише книга, освен заявеното в първите редове. Разбира се, вътре имаше не само глави, свързани с писането, „лабораторията“, но и (почти) всичко, свързано с някакъв полуфикционален онтологичен опит, отново вързан с писането, четенето, книгите.

Опитах се да видя кои са свързвали писането си с някаква подобна прозаична техника, водеща до определения като „есеистична проза“, „есеистичен роман/роман-есе“ и под., поне в българската традиция: ами от „Видрица“ на поп Минчо Кръстев от края на 19. век, през „лиричната проза“ („Грозни прози“, „Експресионистично календарче за 1921 г.“) на Гео Милев, та до нови имена като Виктор Барух („Оклеветената или Грехът на епископа“), Иван Серафимов („С планини от въздух на гърба си“), Емилия Янева („Появяване“), Любомир Чолаков („Демократура или Диктатура на демокрацията“), Румен Денев („Град България“), Димитър Овчаров („Пътуване напосоки“) и доста подобни, някои от които не заслужават внимание. Все пак подобни книги в последно време издадоха (в ИК „Жанет 45“) Силвия Чолева – „Зелено и златно“ (2010), Борис Минков – „Другият куфар в Берлин“ (2013), които бяха определяни като „романи“ с някои условности, но си бяха забележителна проза.

После помислих за епифанията, за епифанийното. Донякъде този вид текстове представляват стихотворения в проза, те са своеобразни емоционално-публицистични диалози с читателя, размисли с философски оттенък за някои страни на етичните и естетически норми в човешкия живот, за живота изобщо. Сам Имант Зиедонис казва за текстовете си: „Това са отражения, откровения, импулси, проблясъци, озарения, под светлината на които някои мигове от живота се открояват особено ярко“. Много преди това и Джойс нарича откровенията си в „Улис“ епифании, а в друг контекст Св. Игов именува четирите си „отломки“/фрагменти от „Нощен квартет“ „епифании в смисъла на Джойс“. Не, и тук не беше „заровено кучето“…

С времето престанах да разсъждавам толкова настойчиво за жанровете, защото ако пишеш по определен начин, жанрът в неговите чисти форми едва ли има определящо значение. В различни по обем и „жанр“ прози опитвам да кажа какво ми е минало през главата във времето, като определено го свързвах в крайна сметка с писането и неговата рецепция. Опитвам да синтезирам, да бъда есенциален, да инсценирам паралели и сходства, да проявявам дистинкции на базата на факшъна и фикцията, но нямам понятие докъде съм стигнал. Във всеки случай, ако някъде има разказ, ако през целия текст преминава някаква „червена нишка“, те в никакъв случай не се връзват с някаква бароково разточителна наративност. Това е откровено фрагментизирана проза, в която „червената нишка“ често е недоловима/невидима и тогава важен е контекстът, бекграундът, фонът на текста.

Обичам такива изречения: „Констатацията на авторефлексивността като характерна особеност в художествените текстове на М. Кундера, вече не е откритие“. Защото мисля, че се отнасят не само до мен, а до редица, стотици, хиляди автори. Паралелът между Кундера и мен всъщност визира авторефлексивността между художествени и нехудожествени текстове, което наистина си е коментарен проблем. Както и този за досиетата и дисидентстването („… при автора на „Непосилната лекота на битието“ събитията от далечната 1950-а плуват в мъгла, която не можа да заличи образа му на отличен писател и… дисидент“). Всъщност опитът, който текстът The End предлага, е да се преформатира една по-традиционна нагласа към Текста и автора и да се предложи една контекстовост на четенето, при която по-ясно биха проличали спойките между иначе разнородни текстове и т. нар. „червена нишка“, която ги свързва.

Текстовият масив обаче е пропит от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. The End е велико парче от едноименния албум на „The Doors“ от началото на 1967 г. С тази 12-минутна песен Джим Морисън се прощава, обикновено на финала на своите концерти. В нея има убиец, Едипов комплекс и всякакви отчаяни и шокиращи работи, но Джим казва, че с нея казва сбогом на детството. Тази песен звучи и в „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, а кавърът на Кърт Кобейн от „Nirvana“ е също толкова потресаващ. Както апокалиптичният финал на „Забриски пойнт“ с психеделията на „Pink Floyd“, както много други, за които Краят е нещо важно.

Все пак мисля, че продуктивното тук не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.

Или както започва XI глава от романа си „Вила „Тъга“ Патрик Модиано: „Времето обгърна всички тези неща с разнообагрена мъгла; ту бледозелена, ту синя с розов оттенък. Мъгла ли? Не, воал, който е невъзможно да се разкъса и който приглушава звуците – през него виждам Ивон и Мейнт, но вече не ги чувам. Боя се да не би фигурите им да се заличат напълно, как ли да запазя поне нещичко от тях в съзнанието си…“

И мен ме е страх, затова пиша. За да почувствам нещата и да ги проумея. В един прогресивно застаряващ свят. 

Или страх от биологията. Сенилност (или деменция)? Шум в ушите и под. Забравяш, не можеш да се концентрираш, оглупяваш… 

Или искаш да си „млад старец“ (puer senilis), както Ролан Барт нарича Марсел Пруст? „Отцеубиец“? Авангардист от началото на XX век, който не иска да има нищо общо с миналото; творчество, в което има шум, а не музика, в което властва минимализмът, в което речевият поток се руши в полза на колажа и бялата страница? Писател, търсещ или отричащ Авторитета? Писател, за който „светът не е нито значещ, нито абсурден. Той просто е“ (А. Роб-Грийе), или за който „материалът, с който [аз] работя, е безсилието, незнанието“ (С. Бекет)?

Все пак фразата, която ги свързва неразривно, принадлежи на Роб-Грийе: „единствената възможна ангажираност на писателя е литературата“...

ОТКЪС

3. Mother

Докато сглобявах книгата, майка ми Клара почина. Инсултът я довърши десет години след смъртта на баща ми. И понеже през последните години я виждах рядко, чувството за вина у мен се задълбочи неимоверно. Тази книга е опит да се отърся донякъде от него. Знам, че няма да мога. Когато се прибрахме от гробището с брат ми в голямата селска къща, беше 12 часà на обяд. Седяхме под асмите, откъм центъра се чу протяжният вой на сирена. Беше 2 юни. Станахме прави до циментовата чешма пред къщата и си спомних за една проза на Дамян П. Дамянов, в която разсъждаваше за паметта на поколенията, за липсващата памет, за забравата. През съзнанието ми преминаха страници от отдавна прочетени книги, в които мои стари „приятели“ пишеха за своите майки – „Кратко писмо за дълга раздяла“ на Петер Хандке, „Спомагателни глаголи на сърцето“ от Петер Естерхази, „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт. Спомних си и много други неща – преживени и прочетени: в „Бял шум“ на Дон ДеЛило двама колежански преподаватели си прехвърлят топката на тема „майка“. „Хитлер обожавал майка си“ – започва единият, декан на факултета по хитлеристика. „Елвис и Гладис обичали да се гушкат и галят“ – продължава другият, визирайки Краля на рока. Родителката на Хитлер се нарича Клара. „Хитлер бил мързеливо хлапе. Бележникът му бил пълен с двойки. Ала Клара го обичала, глезела го и го заливала с вниманието, което не получавал от баща си. Била тиха жена, скромна и религиозна, добра в готвенето и домакинството.“ В случая не се интересувам от фикцията и фактите. Занимават ме знаците, символите, онова, което се загнездва в съзнанието, дори като фонетика, прашинка, случайно докосната от слънчев лъч. Аналогиите са видими, натрапващи се: Елвис и Адолф са „мамини синчета“, такъв бях и аз; баща ми беше офицер в ракетно поделение, което предполага редки контакти и респект... Всъщност исках да кажа друго. Майката на Диктатора умира. „През остатъка от живота си Хитлер не търпял край него да има коледна украса, понеже майка му умряла до коледна елха.“ Ще видя как е при мен, но отсега мразя 2 юни. (В момента слушам Mother на „Pink Floyd“, после ще послушам Mother на Джон Ленън и всички Mother’ songs, ще опитам да си спомня за онези, които си отидоха от живота ми, ще си помисля какво трябва да свърша още, докато тече моят.)

6. Тъга

Слушах някакъв несвършващ блус на Боса; наистина не исках да свършва (а после дойде Улиците на Филаделфия).

Филаделфия… Американската мечта. American Dream… Демокрация, основаваща се на собствеността (на земята) и правото на глас (политическа власт), появила се преди повече от 240 години в Северна Америка. Коренно различно е положението в Южна Америка (ако говорим за корени, виж какви ги вършат още Писаро и ковчежникът му; и по-късно Симон Боливар не е американският Джордж Вашингтон, защото управлението на единия води до диктатура, а на другия до демокрация и капитализъм); разбира се и в Южна, и в Северна Америка Конституцията е белязана от „първородния грях“ – робството, цвета на кожата, която определя политическите свободи (между 15. и 18. век 8 млн. негри прекосяват Атлантика от Африка към Америка, тъй като не е достатъчно само да притежаваш земя, трябва и работна сила, роби, и това е записано в Конституцията на Каролина от Джон Лок).

Слушах Улиците на Филаделфия на Брус Спрингстийн, а после блус. Започнах от Гери Мур (Мир на праха му!) с парчето Parisienne Walkways, след това класическите неща на Флитууд Мак, но после ми омръзна. Обърнах на блус от феста Кросроуд – Тен Иърс Афтър (през 2013-а почина феноменалният им китарист Алвин Лий, и на него мир на праха му!), Фокарт, Къмбъл Пей, Джеймс Ганг, Доктор Холидей (една южняшка група от 81-а, която е била подгряваща на Блек Сабат; спират през 1983-а, но започват отново през 1986-а), та дори Прокъл Харъм с Кутията на Пандора… Всички имаха чудесен груув, особено Доктор Холидей, особено наживо. После намерих няколко интересни блус парчета на Пинк Флойд (божествени, не се чудете) и Ролинг Стоунс, та дори Бъди Гай – най-добрата блус китара, човекът, от който се е учил Джими Хендрикс. Вече се колебаех – джаз или блус, „яйцето или кокошката“?, когато продължих да чета Life на Кийт Ричардс: „Аз се мъчех да стигна до сърцевината – чувството. Нямаше да има никакъв джаз, ако не беше блусът – тъгата от робството“ (с. 93). Тъгата от робството, повторих, – велик е тоя Кийт. „Вътрешният подтик, който обединяваше Мик, Брайън и мен, бе удивителен. Едно непрестанно учене. Но не в академичния смисъл, а по-скоро като вникване в усещането, в звученето. Едва по-късно осъзнахме, както и всички млади хора, че истинският блус, тъгата, не се учи в манастир. Трябва да излезеш навън, за да ти разбият сърцето, а още по-добре няколко пъти, и едва тогава ще разбереш за какво става дума и ще можеш да пееш блус. Тогава все още възприемахме нещата на чисто музикално ниво, забравяйки, че тези изпълнители пеят за онова, което са преживели. Първо трябва да си го изпитал на гърба си, а едва след това евентуално да го изпееш“ (с. 120). Такива, свирейки оня първичен блус (от тинята), са Джон Лий Хукър (1917–2001), Бо Дидли (1928–2008), Мъди Уотърс (псевд. на Маккинли Морганфилд, 1915–1983). Мъди… Не знам защо започнах със Streets Of Philadelphia, може би заради носталгия, проточеност… (през 2014 г. Боса пусна 12-те песни от новия си албум само на сайта на CBS, а преди 41 години, когато издаде първия си студиен албум, той бе сравнен с Боб Билън; като слушам днес някои от новите му парчета – същий Дилън). Мъди Уотърс. Началото… Онова начало на чикагския блус, от което тръгват и Ролинг Стоунс, и кой ли не.

И все пак хипстърите. Хипстъри... (От „По пътя“ на Керуак ги знаем като битници, докато за Норман Мейлър в есето му „The White Negro“ те са американски екзистенциалисти.) За нас най-спояващата им нишка е музиката – алтернативната (най-общо) рок музика, но преди всичко инди-рока, експерименталният рок, пост-пънка, грънджа, „колежанският рок“, брит-попа, ню-уейв, фолк-рока, психеделика. През 80-те години на миналия век алтернативният рок беше еманация на ъндърграунда. Тези музиканти, но и като цяло представителите на движението, са бунтари, страхуват се от големите стадиони, но накрая се огъват, предават се, свършват при комерсията – алтернативното става масово. Дилемата беше: разкъсване между бунта и примирението, между грънджа и мейнстрийма, между рока и попа... В крайна сметка всички се връщаме при корените – в нашия случай блуса.

Слушам Blackfoot наживо, притъмнява. Докато слушах блус, си мислех за смъртта, излиняваха мислите ми за оня феномен (мит, клише), наречен американска мечта.

В разказа си „Байрон в Синтра“ Андрич говори за смъртта на мечтите: времето ни отнема образите, те изтъняват, излиняват, превръщат се в мъгла и чезнат; в началото те ни променят, приповдигат духа и телата ни; правят ни по-добри; след година и повече угасват и губят своята сила, тогава течението на живота ни поема отново, все по-жестоко, с неговите стълкновения и отвращения; тогава царството на мечтите умира.

Тъгата извира отвсякъде, обладава ни. Дори когато чета „Мърфи на С. Бекет, „най-известният роман на бележития абсурдист“.

... Наистина чета „Мърфи“ с тъга. Не защото Мърфи умира. Не. Не и защото „скоро щеше да е свободен“ (докато газта изтича в тоалетната). Не знам... Може би тъга по Музиката („в редовен таймс, главни, курсив, шпацир, петит или пък друг типографски крясък, ако бъде тъй любезен словослагателят“)...

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Щастието е като пеперуда. Ако я преследваме, винаги е извън обсега ни, но ако седнем тихо, може да кацне върху нас.”

Натаниел Хоторн, американски писател, роден на 4 юли преди 218 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот