„Само да вметна“ – единствената автобиография на американския кинематографист Уди Алън, излезе на български. Издател е „Кръг”, преводачите са двама - Василена Мирчева и Мартин Петров. Консултант на изданието е киноведът Владимир Н. Трифонов. 

Мемоарите на Уди Алън предизвикаха скандал в САЩ миналата година. Ветеранът на киното от години е под прицела на критиката, заради отношенията си с бившата си партньорка в живота Миа Фароу. Тя която го обвинява в сексуални посегателства срещу децата им.

Затова й голямото издателство Hachette  отказа да публикува „Само да вметна”, но все пак книга излезе като издание на Skyhorse и бързо се превърна в бестселър в САЩ. 

Книгата е откровен и изчерпателен личен разказ на Уди Алън за неговия живот — от детството му в Бруклин, през кариерата му в киното, театъра, телевизията, литературата и стендъп комедията, до отношенията със семейството и приятелите.

„Алън говори без задръжки за едни от най-големите звезди на съвременното кино, с които си сътрудничи. Разказва всичко и за грандиозния скандал в началото на 90-те с бившата си партньорка Миа Фароу. Разяснява мътилката около обвиненията за сексуален тормоз, които дъщеря му Дилън Фароу отправя към него първо през 1992-ра, после през 2014-а, а наскоро и в документалния филм на HBO „Алън срещу Фароу“. Двамата не са разговаряли от почти трийсет години, но в „Само да вметна“ режисьорът отново декларира любовта си към осиновената си дъщеря и че очаква отношенията им да се подобрят”, се казва в анотацията на българското издание.

УДИ АЛЪН (85) е американски режисьор, актьор, сценарист, писател, драматург и музикант от еврейски произход. Повече от 50 години снима комедии, в които акцентът са неуредиците в брачния живот, проблемите между мъжете и жените, комичните ситуации във всекидневния битов живот. Има четири "Оскар"-а във визитната си картичка.

 

ОТКЪС

След „Друга жена“ участвах в „Нюйоркски истории“, който се състоеше от три кратки филма на трима различни режисьори: Франсис Копола, Скорсезе и аз. Изведнъж се оказах в компанията на тези велики кинаджии. Има една снимка на трима ни пред хотел „Плаза“, която трябва да се кръсти „Какво нередно има в тази снимка?“. Двама от най-любимите ми творци и моята кратка невзрачна комедия сред техните произведения на изкуството. Срещал съм се с редица велики режисьори и макар да не съм се сближавал с никого от тях, ми е било приятно да прекарам известно време в компанията на всеки един.

Вечерял съм с Бергман и сме водили редица дълги телефонни разговори, при които просто си бъбрехме. Той изпитваше същата несигурност като всички нас, че ще дойде на снимачната площадка и ще бъде обхванат от паника, защото не знае къде да постави камерата. 

Най-добрият режисьор, когото съм виждал, имаше същия страх като мен. Щом той не знаеше къде да постави камерата, за да заснеме дадена сцена по най-ефектния начин, аз откъде да знам? Но някак си, въпреки всички наши тревоги, ние винаги успяваме да намерим правилното място – или поне той успява. Няколко пъти ме е канил на своя остров, но винаги съм отказвал. Боготворях го като творец, ала кой иска да се качи на малък самолет до остров на руска територия, където има само овце и кисело мляко за обяд? Не съм му чак толкова отдаден.

Срещал съм се с Трюфо у Сю Менгърс. Двамата ходехме на уроци при един и същи учител – той учеше английски, а аз френски. Съответно и двамата знаехме по няколко думи от езика на другия. Бяхме като кораби, които се разминават в нощта. Големият езиков бариерен риф. Но той харесваше моите филми и няма нужда да казвам, че аз бях луд по неговите. 

Работил съм за кратко с Годар, срещал съм се и съм вечерял с Ален Рене, прекарвал съм доста време с Антониони, който бе голям приятел с Карло ди Палма и беше хладен, но превъзходен творец. Без чувство за хумор, но брилянтен. Разказвал ми е как веднъж имал идея за комедия, която споделил с Джак Никълсън, защото искал той да изиграе главната роля, а Никълсън избухнал в смях. Антониони го попитал: „Толкова смешно ли ти се струва?“. Никълсън отговорил: „Не, смея се, че смяташ това за комедия“.

Срещал съм се с Тати, който ме посъветва да си пестя парите, ако не искам да свърша в дом за стари актьори, откъдето той тъкмо идваше след посещение на свой приятел. Никога не съм се срещал с Фелини, но веднъж водихме дълъг и приятен разговор по телефона. 

Представете си следното. Намирам се в Рим във връзка с представянето на някаква глупава моя творба и съм в хотела. Зает съм с интервюта, срещи с пресата и изведнъж звъни телефонът. Асистентката ми вдига и казва: „Фелини е“. Предвид това, че никога не съм се срещал или разменял дума с него, предположих, че е някой измамник. Казах й да го отбие. Тя така и направи. След малко той пак звъни. Асистентката ми казва: „Фелини е“.

„Вземи му номера, ще му се обадя след малко. Възнамерявам да проверя дали наистина това е номерът на Фелини, преди да се обадя.“ 

„Обажда се от уличен телефон“ – казва асистентката ми. Вече ми става ясно, че е измама, и й заръчвам да го разкара. След пет минути пак се обажда и вече искам да се отърва от тази напаст завинаги, но той оставя телефонния си номер на асистентката и заръчва да му се обадя на следващия ден. Започвам да се изнервям, тъй като си мисля: „Да не би току-що да разкарах един от моите идоли? Един от най-великите творци в киното? Възможно ли е това наистина да е бил Фелини и аз да съм бил толкова груб с него? Но по каква причина той ще иска да говори с ахмак като мен, с когото никога не се е срещал, и то от телефонна кабина?“.

Както и да е, след като попитах Карло ди Палма, се оказа, че това действително е бил Фелини. Тъй като си тръгвах от Рим рано сутринта, се постарах да му се обадя преди това и разбира се, го събудих. Така се оказах на телефона с един много сънен филмов гений. 

Разбира се, че ме хвана срам и почервенях като домат. Говорихме дълго. Той харесваше моите филми (или се преструваше доста добре за човек, който току-що се е събудил) и смяташе, че има доста сходства между нашите житейски пътища. Обещах му, че ще му се обадя и ще се срещнем следващия път, когато съм в Рим, но преди това да се случи, той почина, може би предчувствайки, че говоря сериозно.

Всички тях ги няма. Трюфо, Рене, Антониони, Де Сика, Казан. Годар поне е жив, но той винаги е бил антиконформист. Цялата сцена се промени и всички, които исках да впечатля като млад, потънаха в бездната, която, изглежда, е там някъде. Тук започвам да потъвам във weltschmerz , но в опит да не паникьосвам читателя, ще се върна към Скорсезе и Копола и трите кратки филма, които заснехме.

Миа играеше главната женска роля в моя, а аз играех мъжката. Оператор беше Свен. Филмчето беше сладурско и аз отстоях своята репутация с история за тиранична майка, която изчезва по време на фокуснически сеанс за успокоение на сина й, но после тя отново се появява в небето над Манхатън, за да го тормози и засрамва пред останалите. Миа играе ролята на шиксата , която ме изоставя и аз се събирам с по-приемливата за родителите ми семитка Джули Кавнър. 

Всички се забавлявахме – с изключение на тези, които дадоха парите за филма. Ако не се лъжа, това бяха „Дисни“. За пореден път се доказа, че филмовите антологии обикновено не носят кой знае какви приходи.

 

„За да се научиш да пишеш книги, първо трябва да се научиш да пишеш.“

Синклер Луис, американски писател, роден на 7 февруари преди 140 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Куинси Джоунс и несъществуващите формули за успеха

 

Между огромното количество от архивни материали, истинската ценност на филма "Quincy" се разкрива в непрофесионално заснетите кадри от телефона на Рашида Джоунс, които се появяват по-рядко, отколкото ни се иска.

Един неразделен клас…

 

„Клас '90“ е топъл и нежен филм, изпълнен с носталгия, спотаена тъга и неумираща надежда.

„Съседната стая“ - за правото на избор, приятелството и нещата от живота

 

Филмът е елегантно и изтънчено есе за смисъла на живота и за избора на смъртта...