„Само да вметна“ – единствената автобиография на американския кинематографист Уди Алън, излезе на български. Издател е „Кръг”, преводачите са двама - Василена Мирчева и Мартин Петров. Консултант на изданието е киноведът Владимир Н. Трифонов.
Мемоарите на Уди Алън предизвикаха скандал в САЩ миналата година. Ветеранът на киното от години е под прицела на критиката, заради отношенията си с бившата си партньорка в живота Миа Фароу. Тя която го обвинява в сексуални посегателства срещу децата им.
Затова й голямото издателство Hachette отказа да публикува „Само да вметна”, но все пак книга излезе като издание на Skyhorse и бързо се превърна в бестселър в САЩ.
Книгата е откровен и изчерпателен личен разказ на Уди Алън за неговия живот — от детството му в Бруклин, през кариерата му в киното, театъра, телевизията, литературата и стендъп комедията, до отношенията със семейството и приятелите.
„Алън говори без задръжки за едни от най-големите звезди на съвременното кино, с които си сътрудничи. Разказва всичко и за грандиозния скандал в началото на 90-те с бившата си партньорка Миа Фароу. Разяснява мътилката около обвиненията за сексуален тормоз, които дъщеря му Дилън Фароу отправя към него първо през 1992-ра, после през 2014-а, а наскоро и в документалния филм на HBO „Алън срещу Фароу“. Двамата не са разговаряли от почти трийсет години, но в „Само да вметна“ режисьорът отново декларира любовта си към осиновената си дъщеря и че очаква отношенията им да се подобрят”, се казва в анотацията на българското издание.
УДИ АЛЪН (85) е американски режисьор, актьор, сценарист, писател, драматург и музикант от еврейски произход. Повече от 50 години снима комедии, в които акцентът са неуредиците в брачния живот, проблемите между мъжете и жените, комичните ситуации във всекидневния битов живот. Има четири "Оскар"-а във визитната си картичка.
ОТКЪС
След „Друга жена“ участвах в „Нюйоркски истории“, който се състоеше от три кратки филма на трима различни режисьори: Франсис Копола, Скорсезе и аз. Изведнъж се оказах в компанията на тези велики кинаджии. Има една снимка на трима ни пред хотел „Плаза“, която трябва да се кръсти „Какво нередно има в тази снимка?“. Двама от най-любимите ми творци и моята кратка невзрачна комедия сред техните произведения на изкуството. Срещал съм се с редица велики режисьори и макар да не съм се сближавал с никого от тях, ми е било приятно да прекарам известно време в компанията на всеки един.
Вечерял съм с Бергман и сме водили редица дълги телефонни разговори, при които просто си бъбрехме. Той изпитваше същата несигурност като всички нас, че ще дойде на снимачната площадка и ще бъде обхванат от паника, защото не знае къде да постави камерата.
Най-добрият режисьор, когото съм виждал, имаше същия страх като мен. Щом той не знаеше къде да постави камерата, за да заснеме дадена сцена по най-ефектния начин, аз откъде да знам? Но някак си, въпреки всички наши тревоги, ние винаги успяваме да намерим правилното място – или поне той успява. Няколко пъти ме е канил на своя остров, но винаги съм отказвал. Боготворях го като творец, ала кой иска да се качи на малък самолет до остров на руска територия, където има само овце и кисело мляко за обяд? Не съм му чак толкова отдаден.
Срещал съм се с Трюфо у Сю Менгърс. Двамата ходехме на уроци при един и същи учител – той учеше английски, а аз френски. Съответно и двамата знаехме по няколко думи от езика на другия. Бяхме като кораби, които се разминават в нощта. Големият езиков бариерен риф. Но той харесваше моите филми и няма нужда да казвам, че аз бях луд по неговите.
Работил съм за кратко с Годар, срещал съм се и съм вечерял с Ален Рене, прекарвал съм доста време с Антониони, който бе голям приятел с Карло ди Палма и беше хладен, но превъзходен творец. Без чувство за хумор, но брилянтен. Разказвал ми е как веднъж имал идея за комедия, която споделил с Джак Никълсън, защото искал той да изиграе главната роля, а Никълсън избухнал в смях. Антониони го попитал: „Толкова смешно ли ти се струва?“. Никълсън отговорил: „Не, смея се, че смяташ това за комедия“.
Срещал съм се с Тати, който ме посъветва да си пестя парите, ако не искам да свърша в дом за стари актьори, откъдето той тъкмо идваше след посещение на свой приятел. Никога не съм се срещал с Фелини, но веднъж водихме дълъг и приятен разговор по телефона.
Представете си следното. Намирам се в Рим във връзка с представянето на някаква глупава моя творба и съм в хотела. Зает съм с интервюта, срещи с пресата и изведнъж звъни телефонът. Асистентката ми вдига и казва: „Фелини е“. Предвид това, че никога не съм се срещал или разменял дума с него, предположих, че е някой измамник. Казах й да го отбие. Тя така и направи. След малко той пак звъни. Асистентката ми казва: „Фелини е“.
„Вземи му номера, ще му се обадя след малко. Възнамерявам да проверя дали наистина това е номерът на Фелини, преди да се обадя.“
„Обажда се от уличен телефон“ – казва асистентката ми. Вече ми става ясно, че е измама, и й заръчвам да го разкара. След пет минути пак се обажда и вече искам да се отърва от тази напаст завинаги, но той оставя телефонния си номер на асистентката и заръчва да му се обадя на следващия ден. Започвам да се изнервям, тъй като си мисля: „Да не би току-що да разкарах един от моите идоли? Един от най-великите творци в киното? Възможно ли е това наистина да е бил Фелини и аз да съм бил толкова груб с него? Но по каква причина той ще иска да говори с ахмак като мен, с когото никога не се е срещал, и то от телефонна кабина?“.
Както и да е, след като попитах Карло ди Палма, се оказа, че това действително е бил Фелини. Тъй като си тръгвах от Рим рано сутринта, се постарах да му се обадя преди това и разбира се, го събудих. Така се оказах на телефона с един много сънен филмов гений.
Разбира се, че ме хвана срам и почервенях като домат. Говорихме дълго. Той харесваше моите филми (или се преструваше доста добре за човек, който току-що се е събудил) и смяташе, че има доста сходства между нашите житейски пътища. Обещах му, че ще му се обадя и ще се срещнем следващия път, когато съм в Рим, но преди това да се случи, той почина, може би предчувствайки, че говоря сериозно.
Всички тях ги няма. Трюфо, Рене, Антониони, Де Сика, Казан. Годар поне е жив, но той винаги е бил антиконформист. Цялата сцена се промени и всички, които исках да впечатля като млад, потънаха в бездната, която, изглежда, е там някъде. Тук започвам да потъвам във weltschmerz , но в опит да не паникьосвам читателя, ще се върна към Скорсезе и Копола и трите кратки филма, които заснехме.
Миа играеше главната женска роля в моя, а аз играех мъжката. Оператор беше Свен. Филмчето беше сладурско и аз отстоях своята репутация с история за тиранична майка, която изчезва по време на фокуснически сеанс за успокоение на сина й, но после тя отново се появява в небето над Манхатън, за да го тормози и засрамва пред останалите. Миа играе ролята на шиксата , която ме изоставя и аз се събирам с по-приемливата за родителите ми семитка Джули Кавнър.
Всички се забавлявахме – с изключение на тези, които дадоха парите за филма. Ако не се лъжа, това бяха „Дисни“. За пореден път се доказа, че филмовите антологии обикновено не носят кой знае какви приходи.