"Обетована земя" - първият том от президентските мемоари на Барак Обама, от днес може да се намери и в българските книжарници, съобщи издателство "Софтпрес". Преводач от английски е Марин Загорчев.

Само за няколко дни книгата на 44-тия президент на САЩ постави рекорди - с близо 890 хиляди продадени бройки в Щатите и Канада за първите 24 часа след премиерата. Penguin Random House потвърди, че това е книгата с най-много продажби за един ден в историята на издателството.

В рамките на първата седмица от излизането й "Обетована земя" са продадени 1,7 милиона копия. Подобен беше интересът и към автобиографията на Мишел Обама.

В "Обетована земя" Барак Обама разказва за генезиса на политическите си амбици, за решителната си победа на първичните избори в Айова, която показва силата на обществения активизъм, за повратната нощ на 4 ноември 2008 г., когато е избран за 44-ти президент на САЩ. По този начин той стана първия афроамериканец на най-високата позиция в държавата.

"Размишлявайки върху президентския си мандат, той предлага единствено по рода си изследване на президентската власт - едновременно всеобхватна, но и ограничена, както и уникален поглед отвътре към динамиката на американската политика и международната дипломация. Обама кани читателите в Овалния кабинет и в Залата за извънредни ситуации в Белия дом, води ги до Москва, Кайро, Пекин и отвъд.

Научаваме мислите му, докато съставя своя кабинет, докато се бори с глобалната финансова криза, предприема мерки срещу Владимир Путин, преодолява непреодолимите пречки, за да осигури прокарването на нов закон за здравеопазването, сблъсква се с генерали по въпроса за стратегията в Афганистан, започва реформа на Уолстрийт, реагира на разрушителната експлозия на нефтената платформа "Дийпуотър Хърайзън" и разрешава операция "Копието на Нептун", която води до смъртта на Осама бин Ладен", се казва в анотацията на книгата.

Все още няма информация кога ще излезе вторият том.

ОТКЪС

Кого да посоча като кандидат за вицепрезидент?

Стесних кръга на възможните кандидати до губернатора на Вирджиния Тим Кейн и колегата ми от Сената Джо Байдън от Делауеър. По това време бях много по-близък с Тим, който беше първият служител на висока изборна длъжност извън Илинойс, който ме подкрепи за президент и работи усърдно за кампанията. Лесно се сприятелихме: бяхме почти връстници, имахме корени в Средния запад, произхождахме от средната класа, имахме сходен темперамент и дори подобни биографии. (Като студент в юридическия факултет на "Харвард" Тим бе участвал в мисия в Хондурас и беше практикувал гражданско право, преди да влезе в политиката.)

Що се отнася до Джо, не бихме могли да бъдем по-различни, поне на хартия. Той беше с деветнайсет години по-възрастен от мен. Аз се кандидатирах като новак във Вашингтон, а Джо имаше трийсет и пет годишна кариера в Сената, включително като председател на Юридическата комисия и на Комисията за международни отношения. В контраст със странстванията от моето детство, Джо имаше дълбоки корени в Скрантън, Пенсилвания, и се гордееше с работническия си ирландски произход. (Едва по-късно, след като бяхме избрани, научихме, че нашите ирландски предци, и двамата обущари, са заминали от Ирландия за Америка само с пет седмици разлика.)

И ако аз бях известен като сдържан и съсредоточен, внимателен в избора си на думи, Джо бе сърдечен човек без задръжки, готов да сподели всичко, което му хрумне. Това беше привлекателна черта, защото той обичаше хората. Проличаваше още щом влезеше в стаята с очарователна усмивка (и като приближаваше лицето си само на няколко сантиметра от този, с когото говореше), питаше всеки откъде е родом и го уверяваше колко много обича родния му град ("Най-доброто калцоне, което някога съм опитвал") или как сигурно познава този или онзи ("Прекрасен човек, невероятно добър"), правеше комплимент на децата ("Някога казвали ли са ти, че си красавица?") или на майка им ("Не може да сте на повече от четирeсет!"), а после отиваше при следващия, и при следващия, докато не сгрееше душата на всеки с топло ръкостискане, прегръдка, целувка, потупване по гърба, похвала или остроумна забележка.

Ентусиазмът на Джо имаше и обратна страна. В град, пълен с хора, които обичаха да слушат собствения си глас, той нямаше равен. Ако времето му за изказване беше петнайсет минути, Джо щеше да говори поне половин час. Ако имаше половин час, никой не знаеше колко може да продължи изказването му. Монолозите му по време на изслушванията в комисиите бяха пословични. Липсата на задръжки понякога му създаваше проблеми, например когато по време на първичните избори ме нарече "сладкодумен, умен, чист и симпатичен момък", несъмнено с намерението да ми направи комплимент, което се интерпретира като намек, че тези качества не са характерни за чернокожите.

Въпреки това, след като опознах Джо по-отблизо, открих, че случайните му гафове са незначителни в сравнение със силните му страни. По вътрешнополитически въпроси беше находчив, практичен и добре подготвен. Имаше богат опит във външната политика. По време на сравнително краткото си участие в първичните избори той ме впечатли с уменията и дисциплината си по време на дебат, както и с лекотата, с която се изявяваше на националната сцена.

Но най-важното бе, че Джо беше човек с голямо сърце. Като дете бе преодолял тежко заекване (което вероятно обясняваше силната му привързаност към думите), а в средна възраст - две мозъчни аневризми. В политиката бе постигнал ранен успех и бе претърпял срамни поражения. Освен това бе преживял невъобразима трагедия: през 1972 г., само няколко седмици след избирането му в Сената, съпругата и малката му дъщеря загинали, а двамата му малки синове, Бо и Хънтър, били ранени в автомобилна катастрофа. След тази загуба неговите колеги, сестра му и братята му едва го убедили да не си тръгва от Сената и той уредил графика си така, че всеки ден да пътува час и половина с влака между Делауеър и Вашингтон, за да може да се грижи за своите момчета, и продължаваше да го прави през следващите три десетилетия.

Това, че беше успял да преживее тази трагедия, Джо дължеше на втората си съпруга, Джил, скромна и симпатична учителка, с която се запознал три години след злополуката и която бе отгледала синовете му като свои собствени. Всеки път, когато се видехме със семейство Байдън, веднага ставаше ясно, колко много подкрепа получаваше от семейството си Джо - колко се гордееше и се радваше на Бо, тогава главен прокурор на Делауеър и изгряваща звезда в политиката на щата; на Хънтър, адвокат във Вашингтон; на Ашли, социален работник в Уилмингтън; и на прекрасните си внуци.

Джо се беше съвзел благодарение на подкрепата от семейството, но и на характера си. Трагедията и неуспехите може да бяха оставили белези върху него, но не го бяха направили озлобен или циник.

Воден от тези впечатления, поканих Джо да направим една първоначална проверка и да участва с мен в предизборно събитие в Минесота. Първоначално отказа - подобно на повечето сенатори, Джо имаше високо самочувствие и не харесваше идеята да свири втора цигулка. На срещата ни обясни защо счита, че длъжността вицепрезидент е стъпка надолу за него (и заедно с това защо той би бил най-добрият избор). Уверих го, че не търся церемониален дубльор, а партньор.

- Ако избереш мен - каза Джо, - искам да изслушваш преценките и откровените ми съвети. Ти ще бъдеш президентът и аз ще защитавам всичките ти решения. Но искам да бъда последният човек, с когото ще се съветваш за всяко важно решение.

Казах му, че мога да поема този ангажимент.

Акс и Плуф имаха високо мнение за Тим Кейн и аз също смятах, че той ще се впише добре в администрацията на Обама. Но и те като мен се питаха дали издигането на кандидатурите на двама сравнително млади, неопитни и либерално настроени адвокати, активисти за граждански права, няма да е с една идея повече надежда и промяна, отколкото избирателите биха могли да приемат.

Джо също криеше рискове. Опасявахме се, че липсата му на дисциплина пред микрофона може да доведе до ненужни противоречия. Стилът му беше старомоден, обичаше да е център на вниманието и невинаги си даваше сметка как изглежда отстрани. Подозирах, че може да стане избухлив, ако реши, че не му отдават заслуженото - особеност на характера, която можеше да се прояви, когато се наложи да работи с много по-млад от него шеф.

И все пак контрастът между нас ме привличаше. Харесваше ми, че Джо бе повече от готов да стане президент, ако нещо се случи с мен, и ще успокои онези, които все още се притесняваха, че съм твърде млад.

Външнополитическият му опит в момент, когато бяхме въвлечени в две войни, добрите му отношения и с двете страни в Конгреса и потенциалът му да привлече гласоподаватели, които все още се опасяваха от избирането на афроамериканец за президент, щяха да ни бъдат изключително полезни. Но най-важното беше това, което ми подсказваше интуицията: Джо бе достоен, честен и лоялен човек. Вярвах, че го е грижа за обикновените хора и че когато нещата се влошат, мога да му имам доверие.

Нямаше да ме разочарова.