ДИАНА ИВАНОВА, "СВОБОДНА ЕВРОПА"

От 27-те държави членки на ЕС 17 имат исторически опит с диктатура. Какво означава това за общата европейска памет?

В книгата си "Новото неудобство в културата на паметта" немската литературна критичка Алейда Асман, носителка на най-престижната литературна награда на германските книгоиздатели за 2018 година, подлага на критичен анализ германските и европейски прочити на близкото минало и анализира постепенната замяна на известния германски термин справяне с миналото (Vergangenheitsbewältigung) с по-широкия термин култура на паметта или култура на помненето (Erinnerungskultur).

Източна Европа и наративът на жертвата

Германия има двоен опит с диктатура – националсоцалистическата и комунистическата – и това може би обяснява особената позиция, в която страната се оказва след падането на Берлинската стена по отношение на осмислянето на това минало.

Повечето страни в Източна Европа избират позицията и наратива на жертвата в осмислянето на комунистическото минало. Цялата нация възприема пътя си по време на комунизма като път на страданието, причинено от една чужда идеология и чужда окупационна сила. Това може да се види в музеите и историческите изложби за времето на комунизма в Прага, Будапеща, Талин, Вилнюс и този образ определя до голяма степен историческата картина за миналото на следващите поколения.

Германия е единствената страна, казва Асман, която осмисля тази диктатура включително и от позицията на извършител – тоест, поема собствена историческа вина за това, че два пъти не е успяла да се противопостави на двете големи изкушения на 20-ти век – на нацизма и на комунизма – и носи собствена отговорност за свързаните с това насилие и репресии.

Интересното в сравнението между двете диктатури и тяхното осмисляне е наблюдението на Асман, че Европа си остава днес разделена по отношение на миналото – докато травмата на Холокоста има своето твърдо място в общата европейска памет, то травмата на комунизма и сталинизма няма такова място – до голяма степен, защото тя остава и до днес поле на разногласия и конкуриращи разкази. В голяма част от Източна Европа образът на жертвата е зает символично от самата нация. В Русия пък този образ остава и до днес частично неофициален разказ в семейната история.

Защо днешната емпатия е често селективна

Ако погледнем на всичко това от днешна европейска перспектива – можем да видим няколко реални опасности - фиксирането в ролята на жертвата на национално и колективно ниво довежда до така наречената селективна емпатия – невъзможност да почувстваш емпатия с други човешки групи, преживели и преживяващи страдания. Собственото страдание се етнизира и опасността да се изключат плуралистични тенденции в обществото нараства.

От друга страна, недопускането на разказите на жертвите в общата културна памет (да стане едно нещо част от общата или дългосрочна културна памет, според Асман, означава разказът да премине от краткосрочната комуникативна памет - споделяне на свидетели пред семейство, приятели – в трайна форма, каквато представляват музеите, мемориалите, книгите, изкуствата) дава на следващите поколения едностранчива и невярна картина на миналото и ги лишава от възможност да разберат чуждия опит, да разберат и приемат чуждостта като част от собствената си история.

С две думи – понятието “култура на паметта” означава преди всичко разширяване на отговорността по отношение на миналото, допускане на негативни събития в общия положителен национален образ и съзнание за това, че миналото не си отива, просто защото е минало, че има травматични събития, които застигат настоящето, и че на престъпленията срещу човешкото трябва да се оттовори с поемане на отговорност и признаване на страданията на жертвите. “Културата на паметта” означава също признаването на правото на всеки човек да има своя собствена, различна памет за минали събития.

Българският подход: множество паралелни разкази

Макар Асман да не отделя място на България в своя анализ, нейната книга дава интересно поле за осмисляне на специфичната българска ситуация. България се отличава от останалите източноевропейски държави, защото не мисли комунизма като път на страдание и няма музей или институция, които да изграждат този образ за следващите поколения. Точно обратното, а и по близо до руския опит, тук съществуват множество паралелни разкази на жертвите в семейната, комуникативната памет, които трудно се превръщат в обща културна, институционална памет. Същевременно, парадоксално или не, пасивният национален образ на жертвата (който обаче има неясен адресат) си остава траен устойчив проблем. Той продължава да ражда както селективна емпатия към други жертви, така и етнизиране на собственото страдание и неразбиране и неприемане на чуждостта.

 

Das neue Unbehagen an der Erinnerungskultur. Eine Intervention, 2016, C.H.Beck, München

 „Бъди мярка за качество. Някои хора не са свикнали със среда, в която съвършенството е стандарт.“

Стив Джобс, американски предприемач, роден на 24 февруари преди 69 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Опера без... текст?!

 

 

И все пак германската композиторка от румънски произход Адриана Хьолцки вече направи този абсурден авангардистки опит

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков