ЕЛСПЕТ УИЛСЪН, "Литературен вестник" / lithub.com, 05.01.2026
Преводът от английски е на Нина Стоянова
Като човек, прекарал значителна част от последните пет години в усилието да „пробие“ като писател, идеал, който ми се струва все по-хлъзгав, ми изглежда почти нелепо да призная, че през по-голямата част от зрелия си живот изобщо не четях художествена литература. Почти кощунствено. Както толкова много други пишещи, и аз бях дете, странно, затворено, което обичаше книгите. За мен те бяха убежище, приятел и изход в едно. Но понеже чета бавно, не успявах да следвам темпото на задължителните списъци в училище, а после и в университета.
Когато трябваше да подготвяме текстове за часовете по английски, това ми отнемаше безкрайно време; понякога довършвах страници в междучасията. По време на следването четенето се бе превърнало в бреме, което не можех да овладея. Стоях до късно, за да приключа статии, а от романите успявах да прочета едва по няколко глави. В редките свободни часове последното, което желаех, бе да се боря с нов текст.
После, в една почти образцова история за завръщането към книгите, на двадесет и четири години се преместих в нов град. Бях самотна и често много тъжна. Поддържах връзка от разстояние, ненавиждах работата си, а недиагностицирано увреждане понякога ми причиняваше такава болка, че не можех да изляза от къщи. Подобни обстоятелства те връщат към романите като към приятели: към четенето в леглото, когато друго не е възможно; към въобразяването на други светове. Преди изпитвах тревога да наваксвам „горещите“ заглавия, да следя модите и новостите, които издателският свят превръща в императив. Днес по-скоро ще посегна към по-стар роман, отколкото към книга, обгърната от шум сега.
В началото повторното откриване на четенето бе истинска наслада. Четях по пътя за работа, за да заглуша страха от офиса. Когато лондонското време правеше срещите невъзможни, у дома ме очакваше уютно занимание. Открих собствения си вкус: поезия в свободен стих, писана от млади жени с разбито сърце; куиър романтични комедии; т.нар. съвременна женска проза като „Големите малки лъжи“.
След няколко месеца обаче усетих, че отново съм попаднала в коловоз. Книжните профили, които следвах, препоръчваха едни и същи заглавия – често тези с най-големи маркетингови бюджети. Наградните листи повтаряха имената. Повечето ми четящи приятели имаха сходен вкус. Тъкмо бях възстановила връзката си с книгите, и предпазливо бях направила първи стъпки в собственото писане, и не исках отново да я загубя.
Малко преди Коледа 2019 г. приятел ми каза, че колкото по-малко знае за един филм, толкова по-добре. Трейлъри и предварителни рецензии отслабвали желанието му да гледа. Срещата с произведение без предварителни нагласи те кара да го приемеш според собствените му достойнства. Осъзнах, че това го прави почти неуязвим за влияние. Защо да не приложа същото към книгите? Започнах да вземам томове от библиотеката на метростанцията до дома ми – разменях прочетените за онова, което привличаше погледа ми. Поглеждах анотацията, но изборът бе ограничен и често се оказвах с книга, към която иначе не бих посегнала. Питах роднини, по-възрастни, с различни интереси, дали имат издания, от които искат да се освободят. Присъединих се към читателски клуб с хора с различен вкус и се задължавах да чета и онези заглавия, които първоначално не ме привличаха. Библиотеката ми стана по-малко „естетична“, но несравнимо по-разнообразна. Преди се тревожех дали следя всички актуални книги; сега много по-често избирам по-стар текст пред шумно рекламирано ново издание. Като дебютиращ романист ми действа успокоително да помня, че животът на една книга може да бъде дълъг. Продължавам да внимавам за разнообразието в четенето си, но установявам, че именно по този начин по-често достигам до автори от различни расови и социални среди и до куиър писатели, защото най-силно рекламираните книги нерядко са дело на бели автори от средната класа.
Никога не съм целяла да бъда мъченик на четенето или съзнателно да „се усъвършенствам“. Напротив, започнах да чета повече комерсиална литература и продължавам да не довършвам немалко книги. Виждам това като освобождаване: от идеята, че има текстове, които „трябва“ да бъдат прочетени; към усещането за четенето като общностен жест. Дори да не срещна хората, оставили книги в малките свободни библиотеки, между нас съществува нишка на споделеност.
В „Как да не правиш нищо“ Джени Одел отбелязва, че отказът от фиксирана представа за „автентичното аз“ може да бъде форма на съпротива срещу капитализма: изменчивият субект е трудна мишена за рекламата. Стабилизираната идентичност лесно се превръща в марка, нещо, което от авторите все по-често се очаква да култивират. Същото важи и за читателските навици. Да познаваш вкуса си е едно; но голяма част от онова, което четем, се диктува от представите за продаваемост, от това какво се издава и какво става видимо. Книгите достигат по-лесно до погледа и слуха ни, ако разполагат с по-голям рекламен бюджет. Вероятността да ги срещнем в социалните мрежи расте, ако са изпратени до повече инфлуенсъри. Разбира се, съществуват и изключения, случаи на, нека го наречем „спонтанна вирусност“, но издателствата инвестират значителни средства, за да насочат вниманието ни към определени заглавия.
Четенето наслуки ми позволи да изляза извън онова, което преди бих нарекла своя „брандинг“. Освободена от тясно предписаната идея за литературен престиж, научих много за фабулата и четивността от книги, които иначе никога не бих отворила. Преоткриването на младежки романи, случайно попаднали в ръцете ми, ми напомни колко съществен е разказът редом с качеството на езика. По-честото четене на нехудожествена литература ми показа колко разнообразни могат да бъдат формите на книгата – от кратки винетки до хибриди между текст и образ.
Едва когато приятелка от писателските среди, работила в областта на публичността, определи дебютния ми роман като „жанрово преливащ“, осъзнах степента, в която разширеното ми четене е променило писането ми. Книгата ми се разполага в полето на университетския роман и „тъмната академия“, но включва историческа линия, вдъхновена от обсесията на крал Джеймс VI по вещерството и последвалите гонения във Великобритания. Наред с това изследва съвременния интерес към таро и „манифестацията“, оставяйки на читателя да реши дали съществуват „реални“ магически елементи. Смесването на форми и жанрове ми се струваше естествено – плод на разнообразна литературна диета.
Тази всеядност вероятно е затруднила маркетинга на книгата ми. Трудно е в едно изречение да се формулира „готически университетски роман с историческа линия и елементи на магически реализъм“. Не бих лицемерничила, че успехът не ме интересува. Но се радвам, че включих онези елементи, към които бях вътрешно привлечена и че въображението ми бе подхранвано от множество жанрове, форми и стилове. Повечето книги, които съм срещала, са далеч по-сложни и разнопосочни, отколкото маркетинговата категория допуска. В момент, когато да живееш от писане става все по-трудно, все по-често разговарям с автори, които обмислят да пишат „за пазара“, и разбирам защо.
Четенето наслуки няма да реши проблемите на неравните условия, на несигурната кариера или на недостатъчното разнообразие в издателството. Но то ми помогна да срещна неочакваното. Да осъзная колко много книги съществуват отвъд алгоритмите и медиите. Да се вдъхновя от автори от различни среди и традиции. И да се доближа, макар и малко, до свобода в собственото си четене и писане.
---
ЕЛСПЕТ УИЛСЪН е шотландска писателка и поетеса. Първият й роман, „Тези смъртни тела“, излиза през 2025 г.
