"Квит сме" и "Без перушина" - първите две книги на кинематографиста Уди Алън, са с нови издания, съобщи издателство "Кръг". Те са писани в края на 60-те и началото на 70-те години, когато Алън още търси своя път в света на киното. Преводите са на Георги Шарабов, Борис Дамянов и Теодор Михайлов. Новите издания са с твърди корици.
"Квит сме" и "Без перушина", които съдържат съответно седемнайсет и осемнайсет текста, бяха публикувани на български през 90-те години. "Днес те продължават да са точно толкова забавни, колкото тогава. Всяка от историите е остроумна, динамична и наситена с оригинални хрумвания, каквито вече познаваме от филмите на Алън. А фактът, че почти можем да чуем гласа му да чете заедно с нас, прави книгите още по-забележителни", разказват от "Кръг".
"Квит сме" (1971) е литературният дебют на Уди Алън. Голяма част от текстовете, включени в този сравнително кратък, но много смешен сборник, са публикувани първоначално в авторитетни списания като "Ню Йоркър". В тях Алън пародира всевъзможни интелектуални, философски и психологически традиции, както и множество еврейски стереотипи. А сред еклектичните теми, които разнищва, са смъртта, религията, литературата, политическите революции, организираната престъпност, Хитлер, граф Дракула, затлъстяването и дори създаването на сандвича.
С "Без перушина" (1975 г.), считана за класика в комедийния жанр, Алън продължава темата за човешкото отчаяние, породено от безсмислието на живота, и задълбава в обсесията си по смъртта, екзистенциализма и метафизиката. Заглавието отразява прословутия му невротизъм и е препратка към прочутото стихотворение на Емили Дикинсън "Надеждата е онова нещо с перушината". Сред включените разкази, есета и пиеси са "Изследване на паранормалните явления", "Блудница умница", "Кратко, но полезно ръководство за гражданско неподчинение", "За произхода на жаргона" и, разбира се, "Ако импресионистите бяха зъболекари".
Попитан преди време в интервю как е открил писателския си глас, Алън отговаря така:
"Случи се съвсем случайно. Вече напълно се бях отказал да пиша проза и се занимавах със сценарии за тв сериали. В същото време се изявявах на кабаретната сцена като комик. Един ден от списание "Плейбой" поискаха да напиша нещо хумористично за тях и съчиних текст за шаха. По онова време бях почти женен - за актрисата Луиз Ласър. Тя прочете текста и каза: "Леле, мисля, че това е добро. Трябва да го изпратиш на "Ню Йоркър". За мен, както и за всички писатели от моето поколение, това списание беше нещо свещено. Но въпреки това на шега реших да изпратя текста. Бях шокиран, когато ми се обадиха да ми кажат, че ако направя някои промени по него, ще го публикуват. Така че отидох в редакцията, коригирах го леко и го пуснаха."
ОТКЪС ОТ "БЕЗ ПЕРУШИНА"
Ранни есета
Следват няколко ранни есета на Уди Алън. Късни няма, защото умозренията му се изчерпаха. Вероятно с напредването на годините авторът ще разбере повече неща за живота и ще ги запише, след което ще се усамоти в спалнята си и ще остане там за неопределено време. Досущ като есетата на Бейкън неговите са кратки и изпълнени с практични мъдрости, но поради липса на място не е включена най-задълбочената му творба – „Да погледнеш нещата от хубавата им страна“.
За едно дърво през лятото
Едно дърво през лятото е най-забележителното от всички чудеса на природата, с изключение може би на лос, който пее „Искам да те прегърна“ не с думи, а с дуби-дуби, дуби-дуби-да. Погледнете листата – толкова са зелени и гъсти (ако не са, значи нещо не е наред). Забележете как клоните се протягат към небесата, сякаш искат да кажат: „Нищо че съм дърво, нямам против да получавам социална помощ“. А колко разновидности има само! Това смърч ли е, или топола? А може би гигантска секвоя. Не, боя се, че е достолепен бряст, което за сетен път доказва, че съм глупак. Естествено, ако си кълвач, веднага ще познаеш кое дърво какво е, но пък няма да можеш да си запалиш колата.
Защо обаче едно дърво е по-възхитително от, да речем, ромолящо поточе? Или от друго ромолящо нещо? Защото величественото му присъствие е нямо доказателство за интелигентност, далеч по-голяма от всяка друга на света и каквато със сигурност няма в днешна¬та администрация. Както е казал поетът, „Само Бог може да създаде дърво“ – навярно защото е много трудно да измислиш как да го покриеш с кора.
Веднъж един дървар замахнал да сече дърво, ала забелязал върху него издълбано сърце с две имена вътре. Тогава захвърлил брадвата и разрязал ствола с трион. Не се сещам каква беше поуката от тази история, но шест месеца по-късно дърварят бил глобен, защото преподавал римските цифри на горско джудже.
За младостта и старостта
Истинската проверка на зрелостта на един човек е не възрастта му, а как би реагирал, ако изведнъж се озове в центъра на града по долни гащи. Но какво значение имат годините, щом си с контролиран наем? Добре е да се знае, че всяка възраст има своите предимства, а ако си мъртъв, трудно ще напипаш ключа за осветлението. Главният про¬блем при смъртта е страхът, че може да няма задгробен живот – изключително депресираща мисъл, особено за онези, които са си направили труда преди това да се избръснат. Другият страх е, че съществува задгробен живот, но никой не знае къде да го търси. Хубавото е, че смъртта е едно от малкото неща, които може да се вършат в легнало положение.
Преценете тогава сами: наистина ли старостта е толкова ужасна? Съвсем не, ако сте си мили чинно зъбите! И защо няма щит пред меча на годините? Защо няма поне един свестен хотел в Индианаполис? Карай да върви.
С две думи, най-добре е да се държиш както подобава на възрастта ти. Ако си на шестнайсет или на по-малко, гледай да не си плешив. От друга страна, ако си над осемдесет, ще направиш изключително добро впечатление, като се тътриш по улицата с кафяв хартиен плик в ръце и си мърмориш под нос: „Кайзерът ще ми вземе здравето“. Помнете – всичко е относително… или поне трябва да бъде. Ако не е, ще се наложи да започнем отначало.
За пестеливостта
Докато човек върви през живота, е много важно да трупа спестявания и да не харчи пари за глупости като нектар от круши или шапка от масивно злато. Парите не са всичко, но е по-добре да ги имаш, отколкото да си здрав. В края на краищата не може да застанеш пред месаря, да му кажеш: „Я виж какъв тен имам, не помня откога не съм хващал настинка“, и да очакваш срещу това да получиш от него килограм пържоли. (Освен ако месарят не е идиот, разбира се.) Парите са за предпочитане пред бедността дори и само заради финансовата страна на въпроса. Не че с тях може да си купиш щастие. Спомнете си баснята за мравката и щуреца: той свирил цяло лято, докато тя бачкала и пестяла. Когато дошла зимата, щурецът нямал нищо, а мравката се оплаквала от болки в кръста. Труден е животът на насекомите. Ала и мишките също не са прокопсали. Изобщо, добре е да си скъташ повечко яйца в полога, но не и да лягаш в него, ако си със скъп костюм.
И накрая, не бива да се забравя, че е по-лесно да похарчиш два долара, отколкото да спестиш един. И за бога, не инвестирайте пари в брокерска фирма, ако някой от съсобствениците ù се казва Френчи.
За любовта
Кое е по-добре: да обичаш или да бъдеш обичан? Нито едното от двете, ако холестеролът ти е над шестстотин. Естествено, под любов разбирам романтичния вариант – между мъж и жена, а не между майка и дете, между момче и неговото кутре или между двама оберкелнери.
Прекрасно е, че когато си влюбен, ти иде да запееш. Страстният мъжки екземпляр обаче в никакъв случай не бива да се поддава на това изкушение, но ако все пак не устои, добре е да пее, а не да „рецитира“ текста на песента. Да си обичан, със сигурност е доста по-различно от това да си обожаван, защото обожаването може да става и от разстояние, но за истинска любов трябва да си в една стая с любимия и да клечиш зад пердето.
Добрият любовник е едновременно силен и нежен. Колко силен ли? Според мен ако може да вдигне двайсет и пет килограма, става. Не забравяйте, че за влюбения любимата е най-прекрасното същество на този свят, макар че за непознатия тя може да не се различава от пържена скумрия например. Оценяването на красотата зависи от зрението. Ако човек недовижда, може да помоли най-близкия до него да му каже кое момиче хваща окото. (Всъщност най-красивите почти винаги се оказват и най-тъпи, та затова някои хора смятат, че няма Бог.)
„Радостта от любовта трае само миг – пее трубадурът, – ала болката от нея е вечна.“ Това парче за малко да стане хит, но се оказа, че мелодията много прилича на „Аз съм Янки Дудъл Денди“.
За разходките в гората и брането на теменужки
Това не е никакво удоволствие, по-добре се захванете с нещо друго. Идете на свиждане на болен приятел. Ако не е възможно, си купете билет за театър или се потопете в гореща вана с книжка в ръка. Изобщо, каквото и да е, само да не се озовете в горичка, ухилени до уши, да берете цветя и да ги слагате в кошничка. Докато се усетите, и ще щъкате насам-натам. А какво ще ги правите теменужките, като ги наберете? „Ами ще ги сложа във ваза“, ще речете. Глупав отговор. В днешно време просто се обаждаш по телефона на цветаря и си поръчваш каквото искаш. Да ходи той по горичките, за това му се плаща. Така че ако започне гръмотевична буря или се появят ядосани оси, него ще го карат в болницата „Маунт Синай“.
От казаното дотук не си правете произволния извод, че съм безчувствен към радостите на природата, макар да съм установил, че няма по-голям кеф от това да прекараш четиресет и осем часа в магазин за матраци през годиш¬ния отпуск. Но това е друга история.
