Автобиографията на един от най обичаните в света рокаджии Рони Джеймс Дио е вече издадена на български, съобщи издателство "Сиела". "Rainbow in the Dark. Aвтобиография" излезе на английски през лятото тази година. Българският превод е на Коста Сивов.
Рони Джеймс Дио започва да подготвя мемоарите си години преди ракът да го победи през 2010 г. Книгата е подготвена за печат от Уенди Дио - съпруга на вокалиста, и журналиста Мик Уол.
Рони Дио описва най-важните хора и събития, които са му помогнали да се изгради като музикант и като личност - баща му, който го насърчава да се занимава с музика, любимата му жена, подкрепила го в тежките житейски моменти, срещите и работата му с такива таланти като Ричи Блекмор и Тони Айоми.
"Певецът разказва открито и за някои от грешките, които е допуснал, за конфликтите, за пикантните подробности в живота на рок звездите. Ще научите за мафиотския произход на името Дио; за това как Рони въвежда в хеви метъл културата култовия знак с рогата; за катастрофата, която едва не коства живота му още преди да е започнал да се изкачва по пътя към славата", разказват от "Сиела".
РОНИ ДЖЕЙМС ДИО (1942-2010) е един от най-великите и влиятелни вокалисти в света на рок музиката. Той е безспорният рицар на хеви метъла. Най-известен е като вокалист на Rainbow, Black Sabbath и лидер и на собствения си проект Dio.
ОТКЪС
ПРЕДГОВОР
от Уенди Дио
Рони започна тази книга с намерението тя да няма край. Ракът, който в крайна сметка го надви, все още не беше на хоризонта и бъдещето бе изпълнено с възможности.
Рони Джеймс Дио, в когото се влюбих и за когото по-късно се омъжих, беше неудържима природна сила, за която нямаше невъзможни неща дори когато съдбата се обръщаше срещу него. Или, както бихте казали вие, особено когато съдбата се обръщаше срещу него.
Както сами ще се уверите, докато четете тази невероятна история, Рони беше роден боец. Само му кажете, че нещо не може да бъде направено, и щеше да премести земята и небето, за да ви докаже, че не е така. Много рядко, да не кажа никога, не успяваше да постигне набелязаните цели. Същото се отнася и за автобиографията му. Дори след като заболя през 2009 година, бе твърдо решен да напише историята си. Също като с текстовете на песните си, пишеше ги на ръка. Не използваше компютър. Почеркът му беше много красив. Пишеше ли, пишеше, след което ми даваше страниците, а аз ги пращах на асистентката си, за да ги набере.
Рони обичаше да чете книги и беше роден разказвач. Можеше да ви разсмее до сълзи или пък да ви разплаче с историите си за трудните времена, които бе преживял, за да осъществи мечтата си.
Ако можем да кажем, че прекрасните му фантастични текстове бяха неговата поезия, то тази книга е прощалната му реч, написана открито и от сърце, защото Рони правеше нещата по този начин - това беше неговият кодекс на честта.
Той успя да стигне до годините си с RAINBOW, преди болестта да го принуди да намали темпото. Тогава започна да си води бележки и да планира как да продължи книгата. Помогнах му да нахвърли идеите и спомените си почти до настоящето. Всеки път, в който обсъждахме автобиографията му, Рони твърдо заявяваше, че историята му ще е за надделяващата над отчаянието надежда и за това как радостта, позитивната нагласа, магията и светлината винаги ще побеждават мрака. Не бива да се страхувате от нощта, защото зората скоро ще се появи на хоризонта.
След смъртта на Рони през 2010 година планирах да публикувам мемоарите му възможно най-скоро. Тогава не съумях да го направя, защото разбитото ми сърце не ми позволяваше да работя над нещо толкова съкровено за него. Смятах да завърша книгата по възможно най-добрия начин. Това беше най-малкото, което Рони заслужаваше. Неговата история трябваше да бъде чута.
Рони смяташе, че за всяко нещо си има точен момент и е необходимо единствено търпение, докато Вселената ти разкрие кога е настъпил.
Двамата с Рони се запознахме с Мик Уол през 1980 година, докато работеше по рекламирането на албума на BLACK SABBATH Heaven and Hell, който Рони смяташе за най-добрия му с бандата. Мик беше едва на двайсет години и по-късно през смях ми сподели колко много се страхувал от Рони, но това бе началото на едно дълго приятелство.
След като Рони напусна BLACK SABBATH и на музикалната сцена се появи новата му банда DIO, Мик вече беше познато лице. Той бе станал известен музикален журналист и водещ на някои чудесни телевизионни и радио предавания, включително на един документален филм в дух "на гости на звездите", в който двамата с Рони играеха билярд, пиеха бира в домашния ни бар в стил "английски пъб" и разглеждаха огромната ни колекция от рицарски брони, антики и готически артефакти.
През 90-те години Мик отново стана пиар на Рони в Лондон, а през 1998 година участва в създаването на списание "Класик Рок", което постигна огромен успех. След като Рони получи наградата "Метъл гуру" на това издание през 2006 година, отново поднови приятелството си с Мик.
Преди няколко години Мик ме попита дали съм готова да "изкопая" мемоарите на Рони, и дискусията ни се проточи месеци наред, дори години. След като съпругът ми почина, ми се освободи време, през което успях да събера приличен архив от негови интервюта в хиляди вестници, списания, телевизионни и радио предавания, цял куп материали, използвани като допълнително съдържание за различни дискове и дивидита; да преровя и подредя цял един живот от прекрасни снимки, истории и лични спомени и разбира се, да прегледам оригиналните му бележки и недовършения му ръкопис. Така с Мик започнахме нашето приключение по довършването на книгата, която държите в ръцете си.
Всички папки с написаните на ръка страници, подредени бележки, разхвърлени мисли и стари компютърни разпечатки ми напомниха колко е важно тази автобиография да бъде представена на широката публика по начина, по който Рони искаше. Знаех, че ще се нуждая от помощ. Мик беше очевидният избор. Той познаваше Рони от трийсет години и бе най-подходящият писател и редактор, който да работи по тази книга. Той не ни предаде, а се отнесе с необходимото уважение първо към несравнимата история на съпруга ми, а после и към феновете и мен.
Мик успя да подреди оригиналния ръкопис на Рони и да го допълни - където беше необходимо - с повече информация от други източници, включително от своя огромен архив, в който се съдържат много дълги и задълбочени разговори между двамата през годините на тяхното познанство.
Всеки, който познаваше Рони, би потвърдил, че той обичаше да говори. Само опитайте да му затворите устата! Имаше мнение по всяка една възможна тема! Чудех се дали има нещо, което не знае. В същото време обичаше просто да е сред феновете си и да ги изслушва. Такъв си беше от началото на кариерата си до сетния си час. Дори след три легендарни рок групи и над 150 продадени албума пак говореше с хората по цял ден и цяла нощ и излизаше на сцената и пееше по-добре от всеки друг рок певец, когото сте чували.
Когато обсъждахме къде трябва да бъде сложен краят на тази книга, Рони твърдо заявяваше, че първият му мемоар ще приключи с онази магическа юнска вечер през 1986 година, когато бандата му DIO беше хедлайнер на "Медисън Скуеър Гардън". Тогава беше почти на четиридесет и четири години.
Дио със съпругата си.
-------------------------
Два пъти преди това бе излизал като хедлайнер на тази сцена с BLACK SABBATH, но това бе първият му концерт, в който го правеше под собственото си име - паметен момент за момчето от горен Ню Йорк, което мечтаеше да види името си изписано на билборда на най-известната зала още от тийнейджърските си години. Това беше върховният миг в кариерата му. Буквално и метафорично мечтата му се сбъдна. През онази вечер бях с Рони като негова съпруга и мениджър, но най-вече като най-голямата му фенка. Знаех какво означава този концерт за него. Най-накрая, при това съвсем сам, се беше изкачил на върха на най-голямата планина въпреки всички трудности. През онази вечер той каза: "Ако животът ми свърши утре, няма да съжалявам. Едва ли може да стане по-хубав".
Разбира се, Рони продължи да твори още дълги години и да създава чудесни албуми в прекрасния каталог на групата DIO. Също така се събра с онзи състав на BLACK SABBATH, с който записа албума Heaven and Hell, при това не веднъж, а два пъти, и записа още два фантастични албума с него, включително великолепния The Devil You Know, издаден година преди Рони да почине, и последния му хит в топ 10 на Америка. Ала това е друга история.
Рони никога не престана да дава всичко на лоялните си и обични фенове както на сцената, така и извън нея. Невинаги времената бяха леки, но както сами ще се убедите, той никога не бягаше от тежката работа и това му се изплати. Накрая не успя да победи единствено смъртта.
Със сигурност един ден ще бъде написана биография за последните двайсет и пет години от живота на Рони. Разполагаме с достатъчно материал в огромните си архиви, за да подготвим една превъзходна книга за този период, но това не е тази книга. Рони искаше тук да се представи - както сам се изрази - "първата половина от живота ми", написана със собствените му думи, в собствения му неподражаем стил. Той желаеше да бъде запомнен по този начин - като веселяк, добряк, абсолютно безупречен човек.
Това е Рони Джеймс Дио, когото ще видите в нова светлина, за чието съществуване не подозирах дори аз, преди да се захване с тази книга. Или както сам той казва в една от песните си:
Светът е пълен с крале и кралици,
които те заслепяват и крадат мечтите ти...
Те ще ти казват, че черното всъщност е бяло,
че луната е слънцето през нощта,
и когато се разхождаш из златните зали,
събирай златото, което пада,
защото това са Раят и Адът.
ПРЕЛЮДИЯ
Петък, 20 юни 1986 г.
Ранна вечер е, а аз съм в гримьорната си зад кулисите в онзи свещен момент между саундчека и концерта, в който, ако извадиш достатъчно късмет и никой не те безпокои, можеш да си починеш и да помислиш. Това е почти невъзможно през останалата част от едно турне.
Вечерта, както е характерно за лятото в Ню Йорк, е много гореща. Никой не може да накара този град да забави своя ход, но жегата дава всичко от себе си. Дори клаксоните на автомобилите пищят някак си по-тихо, докато цялото "Седмо авеню" е плувнало в пот.
Петък вечер е и хората искат да се забавляват в края на работната седмица. Предлагаме им бандата ми DIO. Хедлайнери сме в "Медисън Скуеър Гардън", а всичките 20 000 места са разпродадени.
Онези отвън, полудели още повече от жегата, буквално се бият, за да влязат в залата. Това е един вид постижение за нас. DIO е група, която изнася концерти в големи зали още от издаването на първия ни албум Holy Diver, но това е "Гардън" и едно съвсем ново преживяване.
Аз съм нюйоркчанин. Дори след като живях и работих толкова много години в Лос Анджелис, който обичам, винаги ще си остана нюйоркчанин. Мечтая да съм хедлайнер в "Медисън Скуеър Гардън" от мига, в който разбрах за съществуването ѝ.
Седя си тук в тази прекрасна петъчна вечер, далеч от прахта и жегата, прогонвана от мощния климатик, и размишлявам колко далеч стигнах в музикалното си пътешествие и колко близо бях до този момент през цялото това време. Спомням си с трепет всички онези мразовити понеделнишки сутрини, в които шофирах по 400 км до Ню Йорк с цел да проникна в Брил Билдинг на Бродуей, където Карол Кинг и Джери Гофин написаха песента Will You Love Me Tomorrow. Надявах се на пробив, какъвто и да е пробив. По някое време през 1960 г. на преклонната по мое мнение седемнадесетгодишна възраст, ми беше позволено да запиша балада със заглавие An Angel Is Missing. Тя излезе с групата RONNIE DIO AND THE RED CAPS. Не стана хит, но това не ме спря тогава, не ме спира и сега.
Наречете ме стар романтик, но никога не съм пял за пари. Вярно е, че винаги съм би щастлив, или поне доволен, да ми се плаща за труда ми, но не това ме е карало да продължавам напред, да преодолявам моментите, в които съм смятал, че с мен е свършено, да създавам най-добрите си песни, да пея по най-добрия начин и да съм истински приятел с феновете си, а не просто поредната снимка в списание.
Поглеждам назад в миналото и изпитвам огромна радост, че ми беше необходим само четвърт век, за да стигна дотук. Каквото и да се случи от тук нататък в живота ми, вече мога да се похваля, че съм изнесъл концерт със собствената си група DIO като хедлайнер в "Медисън Скуеър Гардън". Най-накрая постигнах целите си и благодаря на боговете, че сбъднаха мечтите ми, а не кошмарите.
Да участваш в една световноизвестна банда, е щастие, за което повечето музиканти могат само да се надяват. Да си част от две световноизвестни банди, е желание, граничещо с алчност. Но да постигнеш такъв успех трети път, особено с група, която носи собственото ти име... Е, мога да се нарека изключително голям късметлия.
Надявам се с прочитането на тази книга да намерите отговорите на въпросите, които отдавна желаете да ми зададете. Вероятно в края ѝ ще останете с добри, лоши или красиви чувства. Приемам всичките. Все пак това съм аз.
Ала искам да ви кажа нещо.
Вие ще сте ми свидетели, че дори утре да умра, няма да съжалявам, защото изживях живота си на максимум. Като тийнейджър почти всяка седмица ходех до "Гардън", за да видя кое голямо име е написано на билборда, и се заричах: "Един ден ще изнеса концерт там".
Уенди ми каза, че ни е предложено участие в зала "Медоулендс" в Ню Джърси за два пъти повече пари, отколкото щяхме да получим за тази вечер, защото "Гардън" беше синдикална зала, но аз ѝ отговорих:
- Трябва да изнеса концерт в "Медисън". Това е мечтата ми.
През деня отидохме с лимузината пред залата, погледнахме на¬горе към билборда и там пишеше: "DIO, Медисън Скуеър Гардън, Ню Йорк". Много се развълнувахме. Исках Уенди да направи снимка, но тя бе забравила фотоапарата. Нямаше значение. Никой не бе способен да улови важността на този момент за мен. Въпреки това още я обвинявам, че не го взе. Както сами виждате.
Да, време е да вървя. Чувам ги да скандират името ми.
