"Портал култура" публикува словото, произнесено от поета Георги Борисов на премиерата на стихосбирката „Сто години суета“ на Миряна Башева през декември 1992 г.

Миряна Башева почина в съня си на 12 юли тази година.

Добре дошли, приятели и неприятели на Миряна Башева!

Приятели или неприятели, тайни или явни, явно е едно: сред нас е Миряна Башева и я има. И като физическо присъствие, и като феномен в днешната ни поезия – комбинация, която се постига от малцина нейни братя и сестри по перо.

Така че огласената по такъв начин от афиша вечер съдържа не само известна доза предизвикателство, но и типичното женско кокетство да обърнем внимание на себе си.

Впрочем никой няма нищо против една жена да бъде и малко кокетна, нали? – особено когато става дума за скандалната и хулиганстваща из мавзолеите на изящната ни реч Миряна Башева.

Някога българската критика, из която си мереха мечовете предимно мъже, определи като „дръзка“ появата на Багряна на литературното ни поле и снизходително обясни порива ѝ да разчупи традиционните представи за българката с древните повици на нейната славянска, тракийска и българо-туранска кръв.

Дора Габе пък бе обявена за социално отзивчива, с което донякъде й се опрощаваше тъмното чокойско минало.

Какви ли не епитети пък се изсипаха по адрес на уличницата Миряна Башева, дъщеря, за жалост, на един толкова тих и възпитан държавник, какви ли не клюки се развъртяха около името ѝ. А когато нейната скандалност ги омаломощи, нарекоха поезията й злободневна, естрадна и шлагерна. Единственото, което можаха да постигнат обаче, беше да допуснат отпечатването на двете ѝ стихосбирки в нищожен тираж и да я превърнат в една от най-популярните жени на България.

Впрочем и самата поетеса не им оставаше длъжна. Тя продължаваше да пълни стиховете си с думи като „мръсници и идиоти“, „файда и кутсуз“, „сълзи и сополи“, „гьон и скомина“ и вместо напарфюмирани кърпички, да ръси такива изрази като „талантлив боклук“, „на културния фронт – лайна“, „до състояние – гьон“, „пасейки, подобно доволен вол, нагазих в света като в Искъро“; или направо да хвърля в лицето им: „Аз нося тежък дъх на свобода“, „Поздравете от мене жените си“, „Само трòшене ни отваря“, „Четете мен и Б. Христов“. Но най-голямото ѝ предизвикателство – към което впрочем тя изобщо не се е стремяла (това мога да споделя като приятел-издател) – и нейният красноречив отговор беше издадената преди месец и разграбена за дни книга „Сто години суета“.

Откъде-накъде все пак такъв успех за една стихосбирка днес, когато книгопродавците се дърпат като ужилени, колчем им предложиш за продан българско четиво, а родните ни писатели се пънат всячески да вадят от празните джобове на въображението си порнографически бисери и политически компромати, за да не загинат от глад.

В липсата на фалш според мен – и в поезията, и в поведението на Миряна Башева. В отказа от всякаква поза, в органичната потребност да остане вярна само на себе си, в дълбокото убеждение, че истинският творец трябва да бъде винаги в опозиция. Аз лично рядко съм срещал по-толерантен, веротърпим и деликатен от „тежкия характер“ на Миряна – колкото по-категоричен в поетическите си превъплъщения, толкова по-мек и състрадателен в живота. И всичко това – съчетано с една висока култура и ерудиция, с максимален професионализъм и виртуозно владеене на словото, на думата – нещо, което ѝ дава възможност да се доближи плътно до езика на улицата и не само да заговори чрез него, но и да го осмисли.

А за тия, които като Умберто Еко са по-склонни да приемат света и като текст, нека все пак спомена, че Миряна според мен е една от най-„интертекстуалните“ нашенки – един твърде моден днес термин, извикан на живот впрочем от теорията на Бахтин за „диалогизацията в литературата“. Ненапразно всички стихотворения на Миряна Башева са толкова диалогични, изобилстващи с литературни препратки и алюзии.

И за да не забравяме все пак, че сред нас седи дама и че може би първо на нея трябваше да дадем думата, ще си позволя да прочета едно кратичко нейно стихотворение, което заедно с още десетина други т.нар. „лирични текстове“ смятам за един от върховете в нашата най-нова женска поезия, като едно от най-достоверните свидетелства за душата на днешната българка:

Къде бях тази нощ? И в чии ръце?

Помня устните само до мойто сърце.

Помня дланите – дебнещи, нежни и зли.

Помня: „Още! Всичко да те боли!“

Помня как по гърба ми се стичаше дъжд.

(Не беше друго; не плачеше мъж.)

Помня дълго прощаване, помня краткия път.

И заспах като котка, самотна до смърт.

Според някои вярвания котката подмамва под моста, който отвежда към рая душите на грешниците, за да ги хвърли в ада.

Според други тя е духът-двойник, с който човек се ражда и на който не смее да посяга, защото ще навреди на самия себе си.

Това е само една реплика към неприятелите на Миряна Башева.

А от името на нейните приятели просто искам да напомня – макар тя да го знае по-добре от мен: котката има седем живота.