БОЙКО ПЕНЧЕВ„Капитал“

Трудно се пише за Владимир Трендафилов в минало време. За всички, които го познаваха, конструкция от типа "Владо беше" звучи някак неправилно, като нещо, преведено с "Гугъл". Неговото живо присъствие беше толкова силно, че изпълваше пространството, независимо дали в аудиторията или на пейка в парка. Най-мощно това присъствие се усещаше в неподражаемия му смях. Не смях, а увличащ грохот, който помита границите и йерархиите, разчупва позите и отнася маските на рутинизираното общуване. Където и да е той сега, ще продължаваме да чуваме този негов смях.

Владимир Трендафилов гледаше на литературата като на средство за самоизграждане. Нищо повече, но и нищо по-малко. "Не си създавай кумир" - това беше първата заповед, която следваше. 

Като преподавател и учен сновеше между различни полета. Академичната му кариера е свързана с изследването на рецепцията на английската викторианска литература в българската литература от XIX в.

От друга страна публикуваше остри критически статии в литературния печат. Редом с това се занимаваше със забравени автори от българската литературна история. С поредицата си "Литературата, която я няма" в "Литературен вестник" в началото на 90-те години допринесе за откриването на маргиналното като литературоведски проблем. Публикува две стихосбирки. И в никакъв случай на последно място – Владимир Трендафилов беше един от най-големите познавачи на съвременната англоезична поезия, а любовта и вещината в боравенето с английския и българския разгърна в преводите си на Томас Елиът, Силвия Плат и особено на Уилям Бътлър Йейтс. 

Появилият се през 1990 г. том с поезия и проза на Йейтс "Кръвта и луната" в превода на Трендафилов си остава и досега най-представителното издание на този голям автор на български.

Лично за мен Владимир Трендафилов е на първо място човекът, който ме въведе в поезията на Йейтс и Елиът. Някъде през 1990 година, като студент първокурсник, попаднах на негов семинар върху съвременната английска поезия. Този семинар си остана едно от най-важните преживявания в живота ми на литератор. Чак сега започвам да си давам сметка защо. Владо Трендафилов поразяваше не само с отварянето на врати, за чието съществуване дори не сме подозирали. Той ни насочваше по пътя към разбирането на трудни текстове, но се интересуваше не от съдържащото се в тях, а от нас, от неговите студенти тогава. Какво ние ще разберем, как ще продължим живота на творбата. Внимателно, но настойчиво ни предпазваше от опасността да бъдем подчинени от тези великани на поетическото слово, да ги превърнем в култ, в смазващ авторитет. 

Именно срещу това винаги се е борел Владимир Трендафилов – срещу превръщането на литературата в догма, в система, в куха черупка. Например в първата си голяма научна публикация върху автор от българската литература той направо срина Николай Райнов, един от новооткритите тогава, "забранени" по времето на комунизма автори. На базата на задълбоченото си познаване на традициите на окултизма показа как Николай Райнов посвоему манипулира читателя, представяйки се за говорител на едно неизразимо тайно Знание.

В друга своя много коментирана статия, посветена на Паисий и "История славянобългарска", пък се усъмни в популярността и оттам значението за Българското възраждане на преписите на Паисиевата история, преди тя да бъде издадена от Христаки Павлович през 1844 г. Земетръсни текстове.

Това не беше самоцелно митоборство. Владо искрено вярваше, че в писането и четенето на литературата не трябва да участват извън-литературни, властови фактори. Неговата утопия беше литературата като чисто себеоткриване и самоизграждане. Не приемаше теориите, платформите, идеологическите рамки, в които виждаше патерици, силикон, лъжа. Бореше се срещу всичко, което заподозреше, че е някаква форма на упражняване на власт, на система, използвана като асансьор за печелене на популярност и социален успех.

Владимир Трендафилов беше един от най-откровените хора в днешната литературна публичност. Тезите му пораждаха спорове и мисля, че това го радваше. Мнозина понякога му се ядосваха, включително и аз. Не мисля обаче, че някога е имал врагове. Защото не можеше да бъде враг на никого. Дори да му се разсърдиш, някак усещаш, че той атакува не теб, а онова, което според него всъщност ти пречи.

Той можеше да говори с човека в теб, а не със социалната ти роля. Това негово докосване до съкровената ни същност ще продължим да носим като белег в себе си. Иска ми се да вярвам, че споменът за Владо в някакъв трансформиран вид ще продължи да съществува и след нас, които го познавахме. В онова, което пишем, в онова, което правим.

Да не затваряме в себе си това, което сме получили от него, а да се опитаме да го предадем на идващите подир нас. Не покой, а живот – за такава вечност мисля, че мечтаеше той.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Не бях природно умен, а някой, чийто интерес трябваше постоянно да се привлича с нещо. Все още съм такъв, за съжаление.“

Джеръми Айрънс, английски актьор, роден на 19 септември преди 73 години

Анкета

Хареса ли ви концертът на Соня Йончева и Пласидо Доминго в София?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Майер Лански – ангелът с мръсно лице

 

Интерпретацията, която прави Харви Кайтел на Майер Лански е модерна класика, която трябва да се изучава като образец на актьорско майсторство в киноучилищата.

В "Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин" се оглежда България на ББ

 

"Горещо я препоръчвам на всички – и на русофили, и на русофоби; и на разумно мислещи, и на изначално предубедени; и на силно ангажирани, и на напълно безразлични; и на много информирани, и на малко знаещи" - ревю на Николай Слатински

Дуилиу Замфиреску, за когото изкуството не бива да репродуцира действителността

 

Трилогията на класика представя и участието на северната ни съседка в Руско- турската война от 1877- 1878 г.