БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Днес Иван Радославов е познат основно на специалистите филолози и на по-любознателните студенти, дръзнали да прочетат някои от програмните му статии или да прелистят фундаменталната му История „Българска литература 1880–1930“, от чието излизане се навършват 90 години.

Личността на Иван Радославов е интересна и значима, тъй като в голяма степен следва модела на реализация на следосвобожденската българска интелигенция, участвала активно в изграждането и защитата на държавността в културната и политическата сфера. Неговият жизнен и творчески път напомня този на търновчанина Димо Кьорчев — друг законодател на модернизма в родната литература и един от водачите на Националлибералната партия в периода 1914–1928 г.

Иван Радославов е роден в Горна Оряховица навръх Нова година — на 31 декември 1880 г., в семейството на видния възрожденски просветител и участник в църковните борби Радко М. Радославов — председател на Дряновския комитет по време на Априлското въстание и кмет на Горна Оряховица между 1877 и 1883 г.

Малкият Иван сменя училищата в Разград, Свищов, Търново и София. Пребивава в Женева (1902–1904), където слуша речи на Плеханов и Ленин, в Брюксел (1905–1907), пътува до Берн, Берлин, Париж и Виена и учи право в Лозана (1902–1907).

Попил европейската култура, след завръщането си в България той последователно е чиновник във Финансовото министерство (1908–1914), редактор на „Български търговски вестник“ (1914) и служител в Дирекцията по печата (1914–1917). По време на Балканската война участва като редник в боевете при Бунархисар и Чаталджа (1912), а през Първата световна война е военен кореспондент (1915–1917). През 1917 г. е привлечен към българското посолство в Берн за защита на националните интереси. Редактира органа на дипломатическата ни мисия „Балканска кореспонденция“ и публикува поредица от полемично-аналитични статии в защита на българската кауза, особено в навечерието на подписването на Ньойския диктат. Те излизат по-късно в сборника „Под знамето на България“ (1920).

През 1918 г. става член на БЗНС. В периода 1922–1923 г. е директор на печата към Министерството на външните работи, участва в редактирането на земеделските вестници „Защита“ (1923) и „Земеделско съзнание“ (1924–1926) и е член на Дружеството на българските журналисти (земеделци). Успоредно с това се издига в йерархията на просветното ведомство — главен библиотекар (1928–1931) и директор (1932–1934) на Пловдивската народна библиотека, както и уредник на училищния музей към Министерството на народното просвещение (1937–1941).

Иван Радославов е сред основателите на Съюза на българските писатели (1913). Известен е като редактор на детско-юношеското списание „Росна китка“ (1905–1907), съставител на прочутата антология „Млада България“ (1922), редактор-издател на списание „Хроники“ (1926–1927) и редактор (заедно с Людмил Стоянов и Теодор Траянов) на списание „Хиперион“ (1922–1931).

Той започва литературната си дейност със стихове в русенското ученическо списание „Извор“ през 1894 г. Първите му творби са в руслото на модната за времето сантиментална и граждански ангажирана лирика, поради което естествено присъстват в сборниците на Георги Бакалов „Лъчите на поезията“ (1901) и „Към свобода!“ (1902).

Още в Швейцария започва еволюцията в мисленето му - от симпатизант на социалдемокрацията той се ориентира към социаллибералната група на Бакалов, Димитър Полянов и Петър Мутафчиев (1905). В Брюксел вече е привърженик на идеализма и символизма, чийто ревностен апологет остава повече от две десетилетия, без това да му пречи осем години да сътрудничи и на земеделците от крилото на Димитър Драгиев.

Творческата му дейност в периодичния печат започва със статията „По повод Тургенева“ (1912), след която Радославов се утвърждава като критик и теоретик на българския символизъм, макар възгледите му да представляват по-скоро адаптация на идеите на Реми дьо Гурмон. В поредица от програмни статии — „Градът“ (1912), „Малък повод за големи въпроси“ (1914), „Българският символизъм: основи — същност — изгледи“ (1925), „Родно и чуждо“ (1927), „Делото на българския символизъм“ (1928) и „Литературната критика на българския символизъм в историческо осветление“ (1945) — той защитава новата естетика и поетика, определяйки мястото ѝ в родната литература.

Според него появата на символизма у нас е закономерна. Подобно на Димо Кьорчев, Радославов приема Теодор Траянов за знаме на българския символизъм, противопоставяйки го на Яворов, когото смята за псевдомодернист.

В критическите си пристрастия Радославов лансира постиженията на Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов, Трифон Кунев, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Николай Лилиев и Емануил Попдимитров, представени в антологията „Млада България“, като отрича приемствеността между естетиката на кръга „Мисъл“ и българския символизъм.

Особено ценни и обективни са оценките му за писателите реалисти — Любен Каравелов, Тодор Влайков, Алеко Константинов и Елин Пелин. Негова заслуга е и преоткриването на Захари Стоянов като мемоарист и есеист.

След „Идеи и критика“ (1921–1939) и „Портрети“ (1927) — обобщение на постиженията му като теоретик и мислител, се появява и „Българска литература 1880–1930“ (1936) — първият сполучлив опит за теоретично осмисляне на историята на българската литературна продукция.

Второто, преработено и допълнено издание излиза през 1947 г. и въпреки слагаческата добавка „Наши дни“ предизвиква остра реакция от страна на марксистките критици Ангел Тодоров и Веселин Йосифов, които го нападат в официоза „Работническо дело“. Особено остро е критикувано делението на литературните школи — романтизъм, реализъм, новоромантизъм и символизъм. Лично Вълко Червенков използва трибуната на V конгрес на БРП (к) на 20 декември 1948 г., за да заклейми труда и възгледите му.

Радославов прави опит за аргументирана защита, която не е допусната до печат във в. „Литературен фронт“, а самото издание от 1947 г. е унищожено пет години по-късно. Като последна форма на отстояване на позицията си той използва двете си писма до председателя на СБП от 6 юни 1947 г. и 9 юли 1948 г., както и текста „Думи, казани на общото събрание на СБП на 3 март 1949 г.“.

Следва 20-годишно мълчание - забранен достъп до официалния литературен печат и водене на дневник (1950–1951), изпълнен с горчиви размисли, бележки, наброски за нови книги, идеи и писма, останали в ръкопис.

Иван Радославов получава предсмъртен подарък през 1968 г., когато - благодарение най-вече на усилията на Борис Делчев, редактор на изданието - излиза сборникът „Книга от мои страници“, допълнен по-късно с „Спомени. Дневници. Писма“ (1983).

Доживял дълбока старост, критикът умира в София на 5 октомври 1969 г., без да дочака пълната си реабилитация в националния културен пантеон. Той не успява да види и най-пълното преиздание на „Българска литература 1880–1930“, осъществено от Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ през 1992 г. Последното издание на знаменития му труд излиза през 2007 г. в издателство „Захарий Стоянов“.