"Кръстьо Раленков изгуби битката с рака. Отиде си у дома, заобиколен от близките си - така, както пожела. За тези, които го обичаха и които биха искали да го изпратят в поредното пътуване, ще съобщя допълнително датата и часа на поклонението." 

Това написа във фейсбук Бойка Андреева - съпруга на поета.

КРЪСТЬО РАЛЕНКОВ е през 1965 г. в Панагюрище. Завършва гимназия в София, а след това и философия в Софийския университет. Дебютните му публикации са в ученическите издания „Родна реч“ и „Средношколско знаме“. Публикувал е стихотворения, разкази и фейлетони във в. „Стършел“, в. „Народна младеж“, в. „Пулс“, в. „Армейска младеж“, в. „Стандарт“, в. „Век 21“, LiterNet, Факел, Нова социална поезия.

През 1990 г. е сред създателите на списание „Хермес“, заедно с Младен Мисана, Вячеслав Остър и Емилия Дворянова. Списанието се развива под формата на годишен алманах и има за цел да публикува „незаслужено отхвърлени или непредлагани в издателствата ръкописи“. В периода 1997 – 1998 г. е сценарист на Каналето. Работил е като галванотехник, преподавател по философия, заместник-директор и директор на училище.

През 2012 г. печели Славейковата награда за лирично стихотворение. На следващата година излиза дебютната му стихосбирка „Денят на еднодневката“, издадена с подкрепата на община Панагюрище. През 2018 г. е издадена втората му поетична книга „Кислород“.

През 2022 г. е награден с приза „Иван Николов“ за книгата си „Смъртта разпитва вече кой си".

---

ДЕНЯТ НА ЕДНОДНЕВКАТА

 

По разчертаната с тебешир улица

подскача детството ми или играе на ръбче.

Епично ленив като волска каруца,

скрибуца денят на живота из бръчките.

 

Бърчи бърни денят, напряга се,

капят лиги и пот.

По-безсмъртен от бог и по-здрав от тояга

аз играя... Самият живот.

 

Аз съм той, а пък той... Той е друго.

Вцепенена от уплах гора.

И стрелка неизменно загърбила юга.

Чук и сърп - смъртоносна дъга.

 

Бае Тодор, бръснаря, по-чер от каиша си

точи своя излишен бръснач.

И по-остра от него е само въздишката.

И се смесват през времето

                                          кръв и белег, и плач.

 

А пък Спас се обеси над пращящото радио,

със нозе във вълните на „Свободна Европа”.

И въжето бе късо, колкото навик,

а тъгата му тегнеща, колкото котва.

 

По-безгрижен от смърт, аз играех тогава.

 

Бях пират, индианец, пълзач по скалите.

Бях висок до небето - и почти водоравен.

Плодовете на пола несмело опитвах.

 

Без асфалт и бордюри, съседната улица

обяви ни война. И игрите приключиха.

Много чужди глави в бой със камъни счупих,

много пъти и моята чупиха.

 

Има притча в това, че се бихме за „ръбче”.

И баналност - играчка, превърната в плачка.

А навярно си сменяхме млечните зъби

и от хищните сенки в нас вече се плашехме.

 

Чичо Съби - клисарят - качи се на черквата

и преди да се гмурне, помаха ни...

И се чу, че избрал грехопадение,

пред това да донася.

 

Мима Лудата хукна по-гола от истина

сред ликуващата манифестация.

И я биха пред всички. Жестоко я биха!

Както бият по празници.

 

Но жестокото още не бе рафинирано.

Още нямаше ласкава маска и беше наивно.

Баба сложи ръцете си сухи, закри ми очите.

И разказа ми приказка за самодиви.

 

Все така се лекувахме, все така се тешахме -

с самодиви, със билки, а дядо - с ракия.

Бабо, миличка, аз вече знаех,

че човекът добър е... и мълчалив.

 

И растях - с тези странни човешки комети,

и растях - не страните, душата ми първа брадяса,

и растях - на пуловера заедно с плетката,

цял сред изгрев, но вече вторачен във залеза.

 

А по пладне любовите, думите, смислите

свойте тъжни обратности сочеха.

И човешкото беше напразно усилие

Да решим квадратурата

                                          на кръга си порочен.

 

Е, сега вече вечер е. Толкова ясна,

че за първи път схващам колко добре

е да викне майка ми от терасата.

И в един светъл дом да ме прибере.