БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Константин Величков е класик на българската литература и виден обществен и политически деец. Той се ражда през 1855 година в Пазарджик в родолюбиво семейство.

През 1874 г. завършва прочутия Цариградски лицей, като същевременно издава и първата си драма “Невянка и Светослав”. Завръщайки се в родния си град той става председател на читалище “Виделина” и учител по френски, български език, история и география. Заедно с Тодор Каблешков взема дейно участие в подготовката на Априлското въстание.

Арестуван е и осъден на смърт при организацията му, а е спасен от Европейсака комисия, разследваща безчинствата при неговото потушаване.

През 1876 -77 г. е писар в българската екзархия в Цариград, а след руско-турската освободителна война се завръща в родния си град.

Като начетен и образован човек, притежаващ нужния организационен опит, е избран за председател на Окръжния административен съвет в Пазарджик (1878), а след това и за депутат в Областното събрание на Източна Румелия (1879-1885), както и за директор на на народното просвещение през 1884-1885 г.Член е на БКД от 1884 г.

На  изборите на 27 май 1886 г. става депутат в 4 ОНС.

По време на Стамболовото управление е емигрант във Флоренция -1887-1889 г., където следва и живопис (право учи преди това в Париж между октомври 1880 и август 1881 г.), учител по френски език в бъгарските гимназии в Солун-1890 -1891 и Цариград - 1891-1892, в който остава доброволен изгнаник до падането на Стамболов от власт на 19 май 1894 г.

Завръща се в България в началото на юни 1894 г., участва в изграждането на Народната партия, на чието бюро е избран за председател, а на 11 септември е вече и депутат в 8 ОНС.Последователно е привлечен в правителството на Стоилов за министър на обществените сгради и съобщенията -17 септември - 9 декември 1894 г., на просвещението -9 декември 1894 - 26 август 1897 г. и на търговията и земеделието - 26 август 1897 - 23 октомври 1898 г.

Поради разногласия с Константин Стоилов относно дискутирания конверсионен жп заем напуска Народната и се влива в редовете на Прогресивно-либералната партия, от чиято квота е избран отново за депутат в 11 ОНС на 28 януари 1901 г. и с протекцията на Фердинанд е назначен за български дипломатически представител в Белград -1902-1904 г., откъдето е освободен от правителството на Рачо Петров и преждевременно пенсиониран.

Огорчен от родната действителност и с разклатено здраве Величков се бори срещу стамболовисткото правителство на Петър Гудев, използва премиерата на “Доходно място” от Островски в Народния театър за протестна проява срещу режима, след което поема към доброволна емиграция във Франция, като умира на път за Гренобъл.

Ако и да е политически противник на народните либерали, те решават да го погребат на държавни разноски, научавайки за смъртта му на 3 ноември 1907 г.

Обществената дейност на Величков е неразривно свързана с културно-литературната.

През 1872 г. заедно с Георги Николов превежда драмата на Юго “Лукреция Борджия”, а две години по-късно публикува и първото си стихотворение в списание “Читалище”.

Като депутат в Пловдив Величков поддържа тесни приятелски и творчески връзки с Иван Вазов, с когото работи във вестник “Народний глас”(1879-1881) и в списанията “Наука” (1881-1884) и “Зора” (1885).

По-късно сътрудничи и на Вазовото списание “Денница”(1890-1891), като заедно с него съставят и прочутата двутомна “Българска христоматия”(1884) , чрез която за пръв път с добри преводи двамата  запознават читателите с редица от шедьоврите на европейската литература.

 Величков самостоятелно съставя две христоматии за началните и горните класове, които излизат в Солун през 1890 г.

Подготвя курс по всеобща история на литературата, която издава в Пазарджик през 1891 г.Редовно сътрудничи не само на списание “Лъча”, редактирано от брат му Б. Величков, но и на “Български преглед” и “Мисъл”. Основава списанията “Училищен преглед” (1896) и “Ученическа беседа” (1900 -1904), издава и редактира списание “Летописи” (1899 -1905).

По негова инициатива се открива Държавното рисувално училище в София (1896), за което пледира в знаменита парламентарна реч на 23 ноември 1895 г., учредява се Висш учебен съвет при просветното министерство(1896), прокарва се  закон за депозиране на два екземпляра от всички печатни произведения в народните библиотеки в София и Пловдив.

Той е един от основателите на Дружеството за поддържане на изкуството през 1892 г., съдействайки за организиране на ученически библиотеки и читални.

Владеещ френски, италиански и руски език Величков развива плодотворна преводаческа дейност, публикувайки на български език произведения на Шекспир, Молиер, Данте, Хайне, Пушкин, Лермонтово, Некрасов.

Константин Величков се изявява като комплексен и талантлив творец.

Той е  литературен критик и историк, сътворил прекрасни очерци и портрети за Раковски, Каравелов, Пърличев, Ботев, Вазов, Яворов, Кирил Христов, Елин Пелин, и майстор на детския стих - “Детска гусла”(1894), и автор на безценен дневник, воден от него до края на живота му, и класик на българския сонет -“Цариградски сонети” (1899), и блестящ мемоарист -  “В тъмница” (1899), и стойностен драматург -“Опълченец”,  “Отечество” (1881), “Господин Мортагон” (1883), и откривател на млади таланти на страниците на “Летописи”между 1899 и 1905 г. , и родоначалник на българската изкуствоведческа мисъл -“Писма от Рим”(1895).

Величков е сред първомайсторите на българската повест -“Зои”(1884) и е сред най-талантливите живописци, работили в първите десетилетия след Освобождението на България -“Флорентинец”(1888),”Натюрморт”(1889), а негови картини притежават както частни лица, така и Националната художествена галерия,  и галериите в София, Пловдив и Пазарджик.

Умира на 3 ноември 1907 г. в Гренобъл, Франция.

С цялата си разностранна дейност на писател, общественик и културен деец Константин Величков се стреми като искрен патриот да издигне културното ниво на своите съотечественици и да даде принос за европеизирането на изостанала и току-що освободена от турско робство България.