ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Още приживе около името на гениалния румънски поет Михай Еминеску (1850- 1889) се появили множество легенди. След смъртта му неговите сънародници останали дълбоко развълнувани от голямата му лична драма. 33-годишен той заболял и тежката болест само за шест години изсушила неговия блестящ ум, поразителната му творческа енергия, необикновения му поетически талант.

Всъщност “ Хиперионът или Вечерникът на румънската поезия”, признат за един от “последните велики романтици в световната поезия”, творил по-малко от две десетилетия и в този кратък период на изтощителен, нямащ нищо общо с поезията труд (работил предимно като вестникар), той изписал повече от 15 000 ръкописни страници: стихотворения, поеми, разкази и новели, един роман, няколко пиеси, стотици журналистически и критически статии. И тази безценна съкровищница все още не е напълно овладяна от специалистите, които напоследък често ни изненадват с по някой нов, непубликуван досега том.

През целия си живот Еминеску старателно изучавал немската класическа философия и европейската литература, всемирната история и съвременните теории на политическата икономия и социологията, като упорито се готвел да защити докторска дисертация и да оглави университетска катедра, но бил принуден да изкарва прехраната си като суфльор в театър, библиотекар, училищен инспектор и най-вече като редактор във вестници - и то не от най- добрите. И въпреки това навсякъде, където е бил (а поетът странствал твърде много), оставил дълбоки, незаличими следи.

Еминеску искал да предложи на правителството система за всенародно просвещение в момент, когато четири пети от населението на страната не знаело да чете и пише. Стремял се да обърне вниманието на румънската общественост към наболелите проблеми на деня, да облекчи съдбата на своя народ. Като публицист винаги откликвал на страданията на масите, но не можел да намери верния изход и в отчаянието си често се обръщал към миналото, за да открие отговора на непрекъснато вълнуващия го въпрос за бъдещето на човечеството и на Европа. В прочутото си стихотворение «Император и пролетарий» ни е оставил едно от най-патетичните в цялата европейска литература свидетелства на протеста на потиснатите против експлоататорите: «Сринете строя гнусен на алчност и неправда/ строй, който ни разделя на беден и богат!..»

Водещи теми в поезията на Еминеску са любовта и природата. За да избяга от ненавистната му действителност, той често изливал мъката на своята чиста и благородна душа в прекрасни пейзажи и любовни стихове. Нито един румънски поет не е възпял като него румънската природа, не е почувствал тъй дълбоко връзката й с румънския народен гений. 

Поет на звездните пространства в «Хиперион» (»Вечерникът»), «Бедният Дионис», «Историята на мага- пътешественик по звездите», Еминеску е и поет на родната природа: «Калин», «Вечер на хълма», «Синьото цвете», «Шумът на гората». Творец, търсещ непрестанно Абсолютното, Идеалното, той презирал обикновеното, делничното и бил склонен към метафизично възприемане на света. Заедно с това Еминеску ни е оставил  и едни от най- нежните и съвършени в своята простота песни за любовта: «Желание», «Езерото», «И ако...», «Обикнал тайно», «Раздяла», «Тъй нежна» и днес звучат като химни на най- светлото от човешките чувства. В редица от тези творби фигурата на поета страдалец, на гордия самотник броди като призрак из горите, «защото не може да търпи чуждите нему хора»  («Приказка за леса”, „Гласовете на гората”).

Михай Еминеску принадлежи към поколението на закъснелите европейски романтици. Възторжен поклонник на идеите на революцията, разтърсила стария континент през 1848 година, на творчеството на Байрон, Пушкин, Юго, Кийтс и Новалис, в началото на своя път той се изявява като пламенен борец, убеден в способността на човека да действа, да променя света. Но скоро тежко преживените житейски драми, както и силното влияние на метафизическия идеализъм на Шопенхауер, от когото румънският поет се е възхищавал още през студентските си години във Виена и Берлин, го довели до отказ от предишните си възгледи.

Последно убежище за поета станала природата, любовта и славното минало на родината му, което той рязко противопоставял на порочното й настояще. От порива за свалянето на  експлоататорския строй в “Император и пролетарий” поетът постепенно достигнал до тотален разрив с цялата му съвременна действителност. Живеещ в свой собствен свят (светлините на големите градове никога не са го привличали), скитник по природа, Еминеску обитавал по неволя ниски и олющени от дъждовете мансарди, ходел в стари и протрити дрехи и тази неволя се превръщала в горчиво удоволствие от собствената нищета. Подобно на нашият Ботев обичал силно и мразел силно, бил постоянен в любовта си и в омразата си: понякога несправедлив и невъздържан. Големият му биограф Джордже Калинеску (1889- 1965) твърди, че: 

“Еминеску е бил човекът, надарен да изразиш тъжната или гневната душа на множеството, застрашено да бъде смазано от ожесточените сили на стария свят, буйно да го ободри и да го тласне напред, рисувайки му бъдещето в краските на идиличното минало. Ала съдбата го е хвърлила сред общество, което, възползващо се от прогреса, бързало да хвърли овехтелите си дрехи, но не  желаело да се лиши от привилегиите си” (“Животът на Еминеску” от Джордже Калинеску).

В произведенията, намерени след смъртта на поета, неговият романтизъм достига до небивала дълбочина, като го приобщава към духовното семейство на великите европейски романтици. И ако творбите му, публикувани приживе (а те са около 60 стихотворения, няколко разказа и откъси от пиеси), се характеризират с класическо равновесие между формата и съдържанието и са сравнително безоблачни, то намерените след смъртта му опуси са плод на титаничния и съзерцателен романтизъм на поета, който несъмнено обогатява цялото направление със спецификата на румънската чувствителност. А самият Еминеску е определен от световната критика като „квинтесенция на румънския дух”.

Перспективата  на големите космически  разстояния, която откриваме у един Новалис, при Еминеску се допълва от сложния му и проникновен поглед към времето и пространството, към миналото и бъдещето, от вечната му, фаустовска жажда за опознаване на живота и света. Неслучайно видният философ и естетик  Тудор Виану (1897- 1964) го нарече: “вечен странник, носещ по сандалите си праха на миналите столетия”...

ЗА ПРОЗАТА НА ПОЕТА

Както поезията, така и прозата на Михай Еминеску обхваща  широк диапазон от философски, социални, исторически и психологически въпроси, които поетът поставя и решава в духа на романтичните традиции от XIX век. До него в румънската литература все още не съществуват творби с толкова дълбок лирически тембър. Възвишените цели, към които се стремят неговите герои (Дионис- Дан, Чезара, Тома Ноур), богатата гама от чувства и цветове отличават тази проза от всичко написано дотогава. Романтична по същността си, тя полага основите и на румънската фантастична литература, достигнала своя втори връх в забележителната проза на Мирча Елиаде. Сред най-значимите белетристични опуси на поета са новелите „Бедният Дионис” и „Чезара” , приказката „Юнака, роден от сълзата”, разказите „Моята сянка” и „Археус”. Тук може определено да говорим за един „магически реализъм”, породен от ред влияния:  прозата на Хофман, Новалис, Гарденберг, философията на Кант, Ницше, Шопенхауер. Но тези влияния не са преки, а преосмислени и както казва Елиаде: 

„Родството на Еминеску с другите велики поети романтици не бива да се приема като пряко влияние, а като възприемането на техния опит и на общата метафизика. Защото романтичната поезия е една от немногото позиции на човешкия дух, които не могат нито да се изучат, нито да се имитират...”

 Може да се каже, че това немско влияние тук пада върху една изключително плодоносна почва. И в тази връзка може да се каже, че ониричната проза на Еминеску е наистина уникално явление в румънската литература.

***

Мирча Елиаде

МИТИЧНИЯТ ОСТРОВ  ЕВТАНАЗИУС НА ЕМИНЕСКУ

Писмото на стария отшелник, с което започва глава Трета на „Цезарите” на Михай Еминеску, ни предлага (може би най-доброто в  цялата румънска литература) изображение на Рая. „Моят свят е долина, заобиколена от непристъпни скали – истински крепостни стени в морето – и нито една жива душа не може да проникне в мястото, където живея. Единствен указател е подвижната скала, закрила входа на пещерата – коридор към вътрешността на острова. И ако не беше тази пещера, човек би помислил, че островът е просто грамада от голи и мъртви скали и камъни. А всъщност... Наистина огромни, подобни на черни стражи, гранитни скали са заградили дълбоката, обсипана с цветя, лози и дъхави високи треви , долина, разположена под нивото на морската повърхност. А над този красив, пъстроцветен килим се е издигнал рояк от летящи твари. Жужукащи пчели, блестящи твърдокрили бръмбари, сини копринени пеперуди...По средата на долината е езерото, чиято огледална повърхност е отразило сенките на тръстиките, тревите, ракитите. А в центъра на самото езеро има друг, мъничък остров. На него – портокалова горичка, а в нея – пещера. Тази пещера превърнах в свой дом и пчелин. Засадих много цветя и започнах да отглеждам пчели...” 

Изследователите на творчеството на Михай Еминеску  (и на първо място сред тях Джордже  Калинеску) неведнъж са подчертавали едемическия смисъл на открития от монаха Евтаназиус остров.  В описанието на монаха, освен пищната природа, откриваме и ред други „райски” елементи: четирите извора – отглас от четирите реки на Едем  („Битие”, 2:10) или „цветарника”  на малкия остров – реплика на „градината” в центъра на Едем. Всъщност целият пантеизъм на Евтаназиус е близък до юдейско- християнската представа за Рая. Самата дума „Едем” като съществително име означава: удоволствие, наслада...

Остров Евтаназиус е твърде важен при тълкуването на поета Еминеску. Това е съществен момент от историята на любовта на Йероним и Чезара. Може да се каже, че островът е център на цялото повествование  не само  защото на него се осъществява последната среща на двамата влюбени, а защото магията на това благословено място обуславя развръзката на драмата на героите. Йероним се влюбва в Чезара, след като я вижда разсъблечена на брега на езерото. Но в нейната голота няма безсрамие. В прозата на Еминеску тя възвръща своето първо, метафизично значение – „освобождаване на формата”, завръщане към първичното, древното. Йероним обиква тъкмо тази Чезара. Тяхната среща в града при цялата „разпуснатост” на Чезара, не може да смути неговата сдържаност и невъзмутимост. Но островът е част от друга география – не реална, а митична. Той възвръща на Йероним блаженството на Едема.

Да, райският остров като компонент на митичната география може да бъде както остров на смъртта, така и остров на блаженството, където според древните са живеели: Пелей, Кадъм, Ахил. На „острова на блажените”, на Левкос, героите твърде често били придружавани от жени – превърнати по волята на боговете в същества, неподвластни на смъртта чрез разлагане. Така жената на Ахил ставала Медея, или Ифигения, или пък Елена... И, разбира се, в центъра на това изображение на смъртта – „остров на блажените” (което срещаме във вярванията на египтяните, елините, келтите, в Далечния Изток), са душите на прославените герои, аристократите, посветените... Във всеки случай това място не е за всеки смъртен. Тези острови са за избраниците, докато душите на останалите хора се превръщат в лишени от памет сенки, нищожни, сиви форми. Двойствеността на острова на Евтаназиус не бива да ни учудва. Това е райски свят, отличаващ се  от всичко, което го заобикаля, в който блаженството на „прекрасната смърт”, тук драмите и болките, постоянно съпътстващи нашия ден, са напълно непознати.

Отвращението към „разлагането” след смъртта, така категорично изразено от Евтаназиус, е близко до отвращението, което са изпитвали древните елини – тези герои и аристократи по дух – към нищожните и сиви форми на материята. Голотата, открита от Чезара и Йероним на острова, има определено  двойствен смисъл – пълнотата и хармонията на живота, и в същото време – символичната смърт /защото нерядко мъртвите се погребват голи и труповете им се превръщат в пръст/. Двамата млади тук живеят като Адам и Ева. Отказали са се от обикновените човешки „форми”, разсъблекли са се докрай, излезли са отвъд пределите на условностите, проникнали са в свещената или истинската форма за разлика от обкръжаващото ни неосветено пространство.

Остров Евтаназиус  не е случаен мотив в творчеството на поета романтик Еминеску. Критикът Джордже Калинеску писа за присъствието на островите в редица  произведения на поета. Но остров Евтаназиус, напълно съответстващ на символиката на океана и космогонията на Михай Еминеску, има и определено метафизично значение. Ако водите, особено тези на океана, символизират в редица религии хаоса до Сътворението на света, то островът символизира Появата, Творчеството. Като лотоса от азиатската иконография, островът означава нещо устойчиво, основа, върху която се е образувал светът. Тази устойчива основа сред водите (т.е. сред възможните съществувания) невинаги има космогоничен смисъл. Островът може да символизира и трансцеденталния свят, да бъде част от особена реалност, да се отличава от всичко, което е подвластно на законите на живота и смъртта. Подобен трансцедентален остров е и индийският Светадвипа, към който се отправят йогите и архатите. Разбира се, до нещо може да се достигне само чрез летене, т.е. с помощта на магия. „Да долетиш”,” да имаш криле”, означава да имаш достъп до трансцеденталната реалност, да се отскубнеш от земния свят.  

Остров Светадвипа (т.е. Белия остров, срв. Левкос, Островът на  змиите и т.н.) могат да достигнат само онези, които вече са излезли от рамките на човешката природа, докато остров Евтаназиус е недостъпен за човек извън Адамовото, райско състояние. Според  рицарските романи от цикъла за Свети Граал Йосиф Ариматейски  се отправя на запад, към остров Авалон (Белия остров), за да преведе там книгата за Свети Граал. Това означава, че Авалон е трансцедентален остров, съхранил божественото откровение, което „непосветената зона” не би могла да задържи. Тук би трябвало да напомним, че между трансцеденталните острови и индийските едеми (райски кътчета) съществува пряка връзка. Аукхавати (раят на Буда) е равностоен на т.н. Брахмалокас (световете на Брахма или Брама). Последните на  свой ред могат лесно да се отъждествят с митичните острови на различни религии. Всички те са символични форми на абсолютната реалност и на Рая. Осветяването и задълбочаването, тълкуването на основния символ в произведението ни дава възможност да достигнем до състояние на пълно естетическо съзерцание. Впрочем естетическото съзерцание никога не е изключвало процеса на изследване на присъщата за всяко истинско произведение на изкуството метафизика. 

Като имаме предвид пристрастията на поета Еминеску към немската класическа философия и определено романтичната му нагласа, би трябвало да обърнем особено внимание на символиката и метафизиката в неговата забележителна поезия. За нас сега не е толкова важно  да изясним  „умеел ли е той”  или  „само е желал” да твори, ползвайки определени символи. Във всеки случай тези символи са твърде важни и метафизически ценни и интересът на съвременната херменевтика към тях никога няма да се счита за преувеличен. Що се отнася до техния произход, тук няма да помогнат нито „анализите”, нито ониричните (съновните) фантасмагории, нито амнистичната „влага”, макар в съня, както е известно, да има много  общо с мита. Може само да се каже, че и митът, и сънят са ирационални и са завоювали своето безспорно място в нашия духовен мир главно чрез силата на откровението. 

Митът е винаги резултат от стройната система на символите – ТОЙ Е ДРАМАТИЗАЦИЯ НА СИМВОЛИТЕ...

Превод от румънски: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ