КРИС ПАУЪР, „Гардиън“ 

През 2012 г. норвежкият прозаик и драматург колабира след алкохолно отравяне. Отказва алкохола и се отдръпва от публичната сфера. В началото на месец октомври тази година получава обаждане от Шведската академия. Фосе споделя как се чувства като лауреат на Нобеловата награда за литература

В деня, в който обявяват носителя на най-престижната литературна награда, Юн Фосе тръгва с колата си към околностите на Берген, за да се разведри и отпочине. „Бях нервен“, казва през смях норвежкият автор. Той неизменно фигурира в списъците с фаворити за наградата от 2013 г. насам и допуска, че може да я получи. „Но не вярвах, че ще се случи“.

В 1 ч. без 20 минути постоянният секретар на Шведската академия Матс Малм му се обажда по телефона. „Почувствах как щастието внезапно нахлу в тялото и съзнанието ми“. Тогава, очаквано за човек, чиито пиеси и романи са изпълнени с чувство за несигурност относно всичко – от природата на Бог до въпроса как да разположи персонажите във времето или пространството – започва да се съмнява в това, което е чул. „Ако не вярвате на думите ми, му казва Малм, гледайте телевизия в 1 часа“.

Наградата, връчена на Фосе за неговите „новаторски пиеси и романи, които дават глас на неизразимото“, увенчава една забележително продуктивна и високо оценявана писателска кариера: 39 книги с проза – романи и сборници с разкази, повече от 40 пиеси (както и множество преводи), няколко детски книги. Всички те са написани на новонорвежки, официална форма на норвежкия език, която се говори от 15 % от населението на страната, главно в западните части около Берген (Фосе разделя времето си между западна Норвегия, Осло и Долна Австрия). Смята се, че творчеството му остава извън политическата сфера, тъй като изследва духовното измерение на живота и малкия свят на всекидневното съществуване, като поставя акцент върху тяхното взаимодействие. Писателят казва: „Фактът, че пиша на новонорвежки и средата, в която съм израснал, придават политическо измерение на моето писане“. Атеист и анархист през юношеските си години (описва тогавашните си политически възгледи като „бъркотия от идеи, които все пак са в лявата страна на спектъра“), Фосе приема католическата вяра през 2012 г. Днес определя себе си като човек с ляво мислене.

През 80-те посещава католическата църква в Берген: „Тя имаше притегателна сила за мен, но смятах, че не е редно да премина към друга вяра“. Писателят е част от общността на квакерите до 2012 г. „Когато спрях да пия, почувствах, че имам нужда от нещо друго, нещо по-силно. Отново се насочих към Католическата църква“. По това време Фосе среща Анна, своята трета съпруга, която произхожда от католическо семейство.

Пристигайки в Националния театър в Осло в една студена сива утрин, седмица след обявяването на Нобеловата награда, попаднах в лоби, осеяно със сухи голи дървета. Напомняха на дървото от сцената на „В очакване на Годо“ и бяха подходящ интериор за нашата среща, тъй като често сравняват минималистичните пиеси на Фосе с творчеството на Бекет.

Нобеловата награда би могла да привлече нова публика за неговите пиеси и книги, които, представени в резюме, вероятно не биха я изкушили: дълги паузи, нарушена хронология, изречения, които продължават стотици страници. Припомних му цитат от писмо на Бекет, написано седмица след като печели Нобеловата награда: „Сега ситуацията е ужасна и имам слаба надежда за подобрение“. Как се чувства Фосе една седмица след церемонията? „Мисля, че съпругата на Бекет казала: „Каква катастрофа!“. За мен това изобщо не е катастрофа“.

Роден през 1959 г. във фермерско семейство в западна Норвегия, на 7-годишна възраст Фосе препърпява ужасен инцидент. Един от неговите персонажи, Ашле, често пръсъстващо алтер его на писателя в книгите му, преживява подобен инцидент в сборника с разкази „Сцени от детството“ (1994) и в книгата „Септология“ (2021), считана от много наблюдатели за шедьовъра на писателя. От текстовете обаче не става ясно какво точно се е случило извън падането и обилното кървене. Когато питам Фосе за детайли около тази случка, той започва неспокойно да се върти в стола си. „Не обичам да говоря за това, ако трябва да съм честен. Загубих много кръв и без съмнение бях на ръба на живота. Също така преживях онова, за което разказват хората, озовали се на границата на смъртта. Видях трептяща светлина, картина, изпълнена с покой и красота. Това преживяване ме промени из основи и вероятно ме направи писател“.

На 20-годишна възраст Фосе печели университетско състезание по писане. „Журито беше категорично в избора си – бях очевидният победител“. Писателят се усмихва, но това не е първият път днес, когато нервно изтъква своите постижения; при споменаването на Наградата за литература на Северния съвет, получена за трилогията „Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала“, той ми казва: „Това е най-важното признание, което съм получил, като изключим Нобела“.

Писателят е още студент, когато публикуват първия му роман „Червено, черно“ (1983). В него се появяват честите повторения, специфичната ритмика и мелодичност на текста, характерни за цялото му творчество; издателят му го убеждава да съкрати текста наполовина. „Според мен това отне половината от стойността на романа. Реших, че следващия път, когато публикувам книга, ще слушам само себе си“. Писателят смята, че романът му „Заключена китара“ (1985), който получава възторжени отзиви в Швеция, но не и в Норвегия, е неговият пробив на литературната сцена. Сега описва тези ранни книги – за самоубийство и безпомощна жена, останала без достъп до бебето си, като „хеви метъл: бяха пропити с толкова много болка“.

Фосе се насочва към писането на проза и трансформацията му в един от най-успешните съвременни драматурзи (негови пиеси са поставяни на сцени от Ню Йорк до Берлин и от Хавана до Токио) става случайно. В началото на 90-те получава покана и пише първата си пиеса „Някой ще дойде“. Създаването на този текст за него е „откритие“, тъй като всъщност не харесва театъра. Четял много пиеси като студент, но рядко ходел на театър и смятал, че само две постановки си стрували пътуването до града – „Причастието“ на шведския драматург Ларш Нурен и „Рокаби“ на Бекет.

Изглежда пиесите на Фосе са замислени като творби, които трябва да смутят и объркат публиката – те се отличават с енигматични значения и безсюжетност (авторът отбелязва, че наричат произведенията му „постдраматични“). Персонажите му понякога имат имена, но често биват наречени: „единият“, „другият“, „жената“, „момчето“, „възрастният мъж“. Хуморът присъства, но преобладаващите чувства са страхът, клаустрофобията и сексуалната ревност, а главните действащи лица често полагат огромни усилия, за да осъществят връзка с друг човек. В пиесите авторът използва тишината по начин, който не е възможен за него в прозата („Твърде често използвах думите „пауза“ и „той или тя замлъква“) и успява да накара безмълвието да говори.

Постига незабавен успех на театралната сцена в Норвегия, след като първият му драматургичен текст е поставен в Париж от режисьора Клод Режи през 1999 г. – „Мисля, че това беше най-доброто представление по моя пиеса“. Фосе се превръща в един от най-търсените драматурзи в света. „Пишех и пишех за театъра, пътувах и пътувах, за да рекламирам пиесите си и давам интервюта – бях се превърнал в нещо като театрална „звезда“, споделя писателят, но все още долавям нотки в гласа му, издаващи удивление от тези успехи.

Удивление и открита враждебност откриваме в отзивите за пиесите на Фосе в Обединеното кралство („непроницаемост“; „безсмислено бръщолевене“; „В очакване на Годо“ без остроумни реплики). „Тези реакции бяха странни, защото посрещаха добре пиесите ми по целия свят“. Драматургът изтъква, че американските критици били много по-благосклонни. „Вижте отзивите в „Ню Йорк Таймс“, все още могат да се намерят в мрежата“. Има нещо обезоръжаващо в неговите думи, в опита му да ме насочи към позитивни рецензии отпреди десетилетие. Очевидно е бил твърде изненадан от хладния прием на Острова.

Въпреки че се радва на ласкави отзиви навсякъде другаде, той е изтощен. „Бях толкова уморен от всичко това. Пиех твърде много. От всичко беше по много“, казва писателят. Почувствал, че е изчерпан като драматург и решил да се завърне „у дома – към писането на поезия и проза“. Скоро след това, през 2012 г., в резултат на алкохолно отравяне Фосе колабира. Пиел толкова много, че в един момент спрял да се храни. Алкохолът му помагал да играе ролята на театрална звезда. „Аз съм срамежлив и обичам усамотението. Така че не бях подходящият човек за тази работа“. След като напуска болницата, не посяга към алкохола.

Не е лесно да се откаже от драматургията. След няколко години, покрай писането на проза и преводите на пиеси, той се завръща към нея. Всъщност последната му повест „Сиянието“ е прозаична версия на неговата нова пиеса „В тъмната гора“, поставена на сцена в Осло през септември. В неговия случай, което се случва рядко, Нобеловата награда е връчена на автор, който съвсем наскоро е публикувал своето произведение-шедьовър. „Септология“, роман от 825 страници, се състои от едно-единствено изречение, но майсторството, с което авторът поддържа ритъма и състрадателното му внимание към персонажите, са завладяващи. Четенето на тази книга е уникално литературно преживяване.

Фосе започва да пише „Септология“ през 2012 г., но напредва твърде бавно. „Писането за мен е като навлизане в непозната вселена“, казва той. „По някакъв начин трябва да се отдалечиш от себе си. Ако си твърде уязвим, е страшно да го правиш. Бяха ми нужни години, преди да се осмеля да пиша отново“.

Романът представя рутинното всекидневие на своя главен персонаж, възрастния художник Ашле, време, през което мислите му се насочват към миналото и Бога. И тук, както в пиесата „Есенен сън“, романа „Меланхолия“ и редица други творби, различните времеви пластове се припокриват, предизвиквайки зашеметяващ ефект. От колата си Ашле вижда разхождаща се двойка: своето младо „аз“ и починалата си съпруга. Споменът навлиза във физическото пространство на настоящето – старият Ашле дори се тревожи, че по-младото му „аз“ може да го хване в шпиониране.

Писателят смесва реалистичното пресъздаване на домашния бит – приготвяне на храна, подготовка за лягане, грижи за кучето – с мистичното, а чрез „двойниците“ Ашле споделя детайли от собствения си живот. Главният персонаж, който разказва историята, се жени за католичка, приема католицизма и в крайна сметка отказва алкохола. Неговият двойник е алкохолик; в началото на книгата е открит на улицата, където е припаднал.

Въпреки тези споделени черти Фосе не се интересува от автофикцията, с която преди време е експериментирал „преди тя изобщо да се оформи като концепция”. Когато писал „Сцени от детството”, амбицията му била да възпроизведе „нещата точно както са били. Не се справих с това. Текстът тръгна в своя посока и се превърна в нещо различно”. Дали това го е разочаровало? „Просто трябваше да го приема”, писателят свива рамене. „Можех да направя някакво резюме на случилото се в живота ми, но това не е литература”.

Също като Бекет или други автори, които са му повлияли, като австрийците Томас Бернхард и Георг Тракъл, Фосе неизменно се връща към едни и същи елементи: „тези фиорди, тези лодки, този дъжд, тези братя и сестри, тази музика”, както пише бившият студент на писателя Карл Уве Кнаусгор. Все пак от тези повтарящи се неща писателят винаги създава нещо ново. В „Септология” главният персонаж казва, че художниците, които са му най-близки, „създават картини, които сякаш възпроизвеждат една и съща рисунка – тези картини винаги се отличават една от друга, макар и всяка от тях да прилича на останалите”.

 

(Превод от английски за "Литературен вестник": РУЖА МУСКУРОВА)

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Животът е скандали, мъка, разочарование, любов и саможертва, златни залези и черни бури.“

Лорънс Оливие, роден на 22 май преди 117 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости… 

Да накараш историята да запее: романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“

 Написан през 1967 г. романът е със сюжет, който би се усладил на ревизионист като Хилари Мантел.