БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Неусетно и Леа Коен, бивш депутат, дипломат и писател с успешна кариера, навърши 80 години. Тя е родена в разгара на Втората световна война  - на 29 юни 1942 г. в София и само бързият развой на събитията й спестяват премеждията на жълтите звезди и концлагерите. Детството и младостта й преминават в годините на социализма. Тя обича да се връща в книгите си към неговия късен етап – 70-те и 80-те години на миналия век, въпреки че мен повече ме интересуват детско – юношеските й спомени от 50-те години, от времето на Червенков и ранния Живков, за които засега избягва да пише.

След завършване на средното си образование учи пиано и музикознание в Българската държавна консерватория. Защитава докторантура по история на музиката в холандския град Утрехт.

До падането на комунизма прави впечатляваща кариера, особено след 1976 г. – редактор в сп.”Българска музика”, преподавател във Висшия музикален институт, директор на Софийската филхармония, главен драматург и изпълнителен директор на фестивала „Софийски музикални седмици”.

Като музиколог издава пет книги за музикалния авангард и осъществява преводи от френски на творби на Клод Дебюси, Морис Метерлинк, Сати и Жан Кокто, както и на съвременни френски и холандски автори.

Тя е удовлетворена от постигнатото, въпреки намесата на цензурата и ширещата се посредственост и доносничество в музикалните среди.

Изследвач от класа Коен пише монографии за фигури от ранга на Паул Хиндемит и Любомир Пипков, който е сред най-крупните ни композитори, за осмисляне на чийто творчество са необходими и сетива и особен вдъхновен подход.

Естествено и неусетно Леа Коен прегръща каузата на СДС и на изборите на 10 юни 1990 г. е избрана за депутат със синята бюлетина от листата на „Екогласност”.

Въпреки че не парадира, знам със сигурност, че заедно със Соломон Паси е сред мечтаещите  за приемането ни в НАТО, инициатива, която на 23 юни 1990 г. изглеждаше не само екзотично, но и звучеше като фантастична приказка.

Леа Коен е във вихъра на събитията в онова свръхполитизирано и динамично време , което свързваме с Кръглата маса, първия брой на вестник „Демокрация”, съпротивата срещу фалшифицирането на изборите за VI ВНС, подпалването на Партийния дом, двете окупационни стачки, свалили от власт Андрей Луканов, „кабинетът на надеждата” на Димитър Попов, освобождаването на цените, първите приватизационни сделки, тричленките в общините, гладната стачка на 39- те, разцепленията в СДС, приемането на първата демократична конституция...

Изведнъж, внезапно и неочаквано, Леа Коен е изпратена дипломат в Белгия, ЕС и Люксембург за париода 1991 – 1993 г., като част от новите назначения на президента Желев ( сещам се още за Снежана Ботушарова и Елена Кирчева).

Не й е било лесно в новото й амплоа, най-вече защото е трябвало да преодолява съпротивата и обструкциите на старите номенклатурни кадри, за което така непосредствено и убедително разказва в романа си „Сбогом, Брюксел”.

След Люксембург Коен продължава дипломатическата си кариера в НАТО и ЕС в периода 1993 – 1996 г. и в Швейцария и Лихтенщайн през 1997 – 2001 г.

Явно се справя добре с поставените й от българските правителства задачи, сработва се с често сменящите се външни министри, но краят на дипломатическата й кариера съвпада с появата на  Георги Първанов, през чийто първи мандат с посланическите си постове се разделят и други знакови фигури на демократичния ни преход като Едвин Сугарев, Стефан Тафров и Александър Йорданов.

Успоредно с писането на книги, Коен успешно ръководи и агенция „Арденте” от 2002 г.

Тя започва да издава художествено творчество през 1996 г.

Първият нейн роман, който прочетох, е „Кратката вечност на Алма М.”(1997).

Като че ли това е най- съкровената история, която Коен е написала, в нея лично преживяното от младежките й години е много плътно и силно експонирано, а специално сцените на морето и първите любовни трепети на главната героиня така дълбоко са се врязали в съзнанието ми, че ги помня отчетливо до днес.

Краткият роман „Флориада” излиза през 1998 г. и има странна съдба – добри критически отзиви и слаба популярност.

Романът е силен като внушение, но издателството, наело се с издаването му бързо фалира, та се налага преиздаването му през 2010 г.

Леа Коен опитва сили  в  драматургията с пиесата „Горчиви череши”(1999), поставена на „Аполония” на следващата година.

Тя не отбягва и киното, съгласявайки се да екранизира за Петър Одаджиев своя популярен роман „Преследвачът на звуци”, чиято екранизация „Отвъд границата“ се появява през 2019 г.

Истинската популярност Коен постига с романа си „Консорциум „Алтернус” (2005).

Този роман за търсенето на голямо богатство постига изключителен успех, преведен е в чужбина и дава начало на успешна и охотно приета от читателите трилогия.

С „Консорциум „Алтернус” авторката успешно реализира своя модел на качествен и популярен роман, съчетаващ динамичната фабула, съвременното звучене и умелото балансиране между фикция и реалност.

От днешна гледна точка продълженията „Кандидат – президентът” (2006) и „Близка връзка” (2007) сякаш остават в сянката на „Консорциума”, но заедно с него оформаят специфичния Коенов  модел на българския преход, който лично на мен ми изглежда прекалено оптимистичен, нещо, което съм споделял и със самата авторка.

По мое мнение „Преследвачът на звуци” (2008) е най-добре структурираният и хомогенен неин роман. В него с особена тъга и спотаена нега се разказва за неповторимата атмосфера от края на 60- те години на миналия век.

По тази причина 1968 г. основно я свързвам пресъздадена в българската литература с „Преследвачът на звуци” и „Германия, мръсна приказка”(1993), а лятото на 1989 г. с първата част на „Сбогом, Брюксел”.

С „Пианото на блок № 31” (2009) Коен се представя като много добра новелистка, въпреки че след коректно изпълнената поръчка тя като че ли избягва кратките белетристични форми, които също й се удават безпроблемно.

Авторката определено изенандва с романа си „Сбогом, Брюксел”(2011).

В него съчетава носталгията по времето на рухването на социализма и началото на така жадуваните промени с криминално – политическа интрига, свързана с търговията с жива плът и най – вече с непознаване особеностите и тъмните страни на Изтока и Запада.

Сякаш двете части на Европа трудно се опознават и мъчително преодоляват стереотипно – клишираните представи за себе си...

През 2011 г. за бр.2 и 3  и през 2012 г. за бр.5 на сп.”Биограф” Леа Коен написа три много интересни историко- документални очерка – „Апокриф за цар Борис III”, „Любов в сянката на бесилото”( за изпепеляващата и необикновена връзка на Александър Белев с Лиляна Паница) и „Сълзите на царицата”( за съдбата на царица Йоана Савойска).

Каквито и претенции да имаме за начина на интерпетация на историческите факти, за субективност или за избора на героите й, не можем да отречем, че това са брилянтно написани текстове, четящи се на един дъх, основа на дискутирания й сборник от същата година „Ти вярваш“, с който тя увеличи още повече числото на своите верни фенове.

Писателката продължи напред творческото си развитие с още интересни романи – „Събирачът на дневници“ (2014), горестен поглед върху жертвите на миналото – кабаретната певица Естел Бергер по времето на Холокоста, балерината Нели Колева, принудена да проституира с член на Политбюро на ЦК на БКП, колежката й Силвия Балканска, доносничеща като ченге и Лидия, изпитваща прелестите на мутренската ни демокрация, „Рафаел“ (2017) , с необходимата жертва на българския антисемитизъм – обаятелният и богат Рафаел Арие, „Жените от кино „Роялъ“ (2019), с проследяване трагичната съдба на Магда Раканова, Милка Моравска и Стефка Ангелова и  „Трето пришествие“ (2022), една очаквана  автобиографична сага, описваща събития с повече от тридесетгодишна  давност,които се коментираха, харесаха, обсъждаха, печелиха симпатии.

През 2022 г. излезе друга книга – почит за спасяването на  български евреи – „Спасение, гонения и холокост в царска България (1940 – 1944)“.

Това е поредната й полемично – публицистична творба, в която надгражда постигнатото от „Ти вярваш“.за пореден път изтъква своята версия за отговорността на българското правителство и общество за депортирането и унищожаването в лагерите на смъртта в Полша на 11 343 евреи от Македония, Беломорието и Пирот, въпреки че тезата й за холокост в рамките на царска България е дискусионна и  уязвима – най-малкото защото от старите предели на царството са спасени 48 000 евреи, от които 30 000 след това се изселват в Израел…

По тази логика има изтребление в Македония, Беломорска Тракия и Пирот, но то не засяга цялата държава, защото в противен случай няма как да има преселение на оцелелите.

Остава в сила признанието й за ролята на Православната църква и най- вече на водещите й владици Стефан и Кирил за спасяването на евреите от старите български предели…

Особен интерес предизвикаха двете ретро саги – „Рафаел“ и „Жените от кино „Роялъ“, да които и аз написах интересни ревюта…

Леа Коен доживя солидни преводи на немски език и вече може да претендира, че е успял автор. Тя добре знае как да напише един качествен  текст или роман, без да робува на елементарните читателски очаквания, спазвайки необходимата творческа хигиена.

Коен има доброжелателно отношение към родната критика.Това съм го усетил лично от общуването си с нея.

Тя държи на чуждото мнение, когато е поднесено компетентно и обективно.

Тогава и уважава литературния изследвач, знаейки добре, че книгите й трябва не само да се четат, но и анализират и осмислят .

Не бяга от актуалната публицистика, винаги реагира емоционално, критикувайки абсурдните критерии на наградата „Вик”, сбърканите представи за актуално значимата литература по нашите географски ширини, полемизирайки дори с проф. Светлозар Игов.

Леа Коен се изявява и като майстор на късия разказ – достатъчно е да прочетем подборката „По „Графа“, публикувана на 12 януари 2020 г. в сп.“Нова социална поезия“

Не знам дали скоро ще посегне да пише мемоари.

Тайно в себе си се надявам, че няма да избяга и от това изкушение, тъй като отсега съм в напрегнато очакване да проследя нейната гледна точка при представяне на събитията от 90- те години на миналия век и началото на този, срещите и разговорите й с родни и чуждестранни политически и дипломатически светила, защитата на нейните обществено – политически пристрастия.

Знам, че е щастлива в семейния си живот, че се чувства едновременно българка, европейка и гражданка на света.

Винаги се радва , когато се зъвръща в любимата й София и се натъжава от неуредиците на безкрайния ни преход.

Сигурен съм обаче , че няма да изостави писането, че и в бъдеще ще ни изненадва с нови книги и творчески предизвикателства, които ще са все по-зрели и качествени на базата на натрупания опит, постигнатия успех и преследваните все по- амбициозни творчески задачи.

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ЮБИЛЕЙ

    Том Круз на 60

    Днес едва ли някой предполага, че в живота му е имало и трудни мигове, а и отчаяние. 

„Бедността разделя добрата компания.“

Уолтър Скот, шотландски писател, роден на 15 август преди 251 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Изобретяване на самотата" - книга за паметта и самотата

 

Една неопределима жанрово книга с много вълнуващи прозрения от майстора на словото Пол Остър

Прочетете „Хората на Путин"! Няма да съжалявате

Николай Слатински: Ех, ако можех, щях да заръчам по един екземпляр от книгата за всички наши политически путинофили

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков