ВИКТОР ЕРОФЕЕВ, DW

За разлика от Ленин, комуто комунистите обещаваха вечен живот и го наричаха "по-жив от живите", роденият преди 200 години Достоевски, действително се оказва в една машина на времето, която го пренася в бъдещето - при нас.

Да започнем с това, че именно той първи постави на дневен ред главната тема на 20 век - темата за свръхчовека, която намери отражение във философията на Шпенглер и Ницше и в литературата на  Лев Шестов, Албер Камю и Томас Ман. Свръхчовекът като политическо явление намери мрачното си отражение както в нацизма, така и в комунистическата утопия на същия онзи Ленин.

Вечни теми

Друго колосално достижение на Достоевски е неговият принос към такава вечна тема като вярата и неверието. С книгите си той доказва своето лично убеждение: „Щом няма Бог, значи всичко е позволено“. И предначертава пътя от неверието към дивото царство на абсурда

Творчеството на Достоевски дори изпревари 20 век. То навлезе в нашето време като пророческо предупреждение, че ентропията ще триумфира, когато културните ценности отслабват, а човекът изгубва умението си да познае сам себе си. Оглупяването, изпростяването, танцът на цинизма и безумието - всичко онова, което се случва в кръжеца на Пьотр Верховенски в романа „Бесове“ – през 21 век до голяма степен се превръща в тревожна реалност.

Разпадането на общите ценности вече в сериозна мяра парализира както Изтока, така и Запада. Заедно с Достоевски ние продължаваме да обичаме „старите камъни на Европа“ (както ги наричаше той), само дето се оказва, че с новите камъни трудно можем да павираме правия път към един приемлив за всички ни прогрес.

В „Дневник на писателя“ Достоевски твърди, че злото е заложено по-дълбоко, отколкото твърдят „лекарите-социалисти“. Една мисъл, която е супер актуална! Защото преди да се бориш срещу външното зло, ти най-напред трябва да опознаеш себе си и да си дадеш сметка дали душата ти ще се прероди, ако обича властта и безнаказаността повече от хуманните цели.

 Животът на Достоевски сякаш представлява концентрат на страданието. Неговият разстрел в последния момент е спрян по царската милост на Николай Първи и заменен със сибирска каторга. Цял живот го мъчи епилепсията. Преминава през една нещастна любов с красива и капризна нихилистка, която е много по-млада от него, а в продължение на години безразсъдно играе хазарт.

 Гений на свободното слово

 Когато на трона се възкачва царят-освободител Александър Втори, който обещава многобройните нужни на страната реформи, Достоевски - сякаш предчувствайки, че тези реформи неизбежно ще доведат до революцията през 1917 година – тръгва срещу либералното течение, става първо почвеник, а после реакционен публицист, не по-добър от Победоносцев. Разбира се, в един момент го увлича и външната политика – тогава Достоевски смята, че Константинопол трябва да бъде „наш“. Преди смъртта си обаче сякаш става по-разсъдлив и вглъбен и на юбилея на Пушкин дори развива идеята за „всечовека“.

 През каквито и политически въртопи да преминава, в прозата си Достоевски остава гений на свободното слово. Големият литературовед Михаил Бахтин прозорливо открива полифонията в неговото творчество: Достоевски дава възможност на всеки свой герой изцяло да развие и обясни възгледите си.

 Хрумва ми да нарека Достоевски „патоанатом на живата човешка душа“. Той разрязва тази душа със словесния си скалпел, за да разбере нейната същност – и така помага на много поколения читатели да се замислят над смисъла на живота и над възможността да се променят.

  • ПОЗИЦИЯ

    Декларация за правата на варварина

    "Все повече хора могат да решат, че образоваността изобщо е нещо излишно за човека. И че насилие в името на образоваността е наложено от високообразованите, за да си осигурят за вечни времена вечна власт над нискообразованите" - Коментар на Деян Кюранов

„Нашите дни на Земята са като сянка, а времето, в което скърбим, е дължината на нашите дни.“

Шмуел Йосеф Агнон, израелски писател, роден на 17 юли преди 137 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

С реките на времето през страдание и възторг (ревю)

 

„Реките на времето“ е важен и необходим опус за днешното ни време и ярко достижение на българската историческа проза.

Анна Димитрова: за границата между германците и "придошлите"

 

Анна Димитрова посвещава вече втори свой роман на мигрантските деца в Германия - на неизбежните културни сблъсъци, пред които мнозина биха предпочели да си затворят очите...

Един филм на Джери Брукхаймър

 

Това, което прави „F 1 Филмът“ събитие, хит и предпочитано зрителско заглавие е преди всичко уверената и дръзка режисура на Джоузеф Козински...