ВИКТОР ЕРОФЕЕВ, DW
За разлика от Ленин, комуто комунистите обещаваха вечен живот и го наричаха "по-жив от живите", роденият преди 200 години Достоевски, действително се оказва в една машина на времето, която го пренася в бъдещето - при нас.
Да започнем с това, че именно той първи постави на дневен ред главната тема на 20 век - темата за свръхчовека, която намери отражение във философията на Шпенглер и Ницше и в литературата на Лев Шестов, Албер Камю и Томас Ман. Свръхчовекът като политическо явление намери мрачното си отражение както в нацизма, така и в комунистическата утопия на същия онзи Ленин.
Вечни теми
Друго колосално достижение на Достоевски е неговият принос към такава вечна тема като вярата и неверието. С книгите си той доказва своето лично убеждение: „Щом няма Бог, значи всичко е позволено“. И предначертава пътя от неверието към дивото царство на абсурда
Творчеството на Достоевски дори изпревари 20 век. То навлезе в нашето време като пророческо предупреждение, че ентропията ще триумфира, когато културните ценности отслабват, а човекът изгубва умението си да познае сам себе си. Оглупяването, изпростяването, танцът на цинизма и безумието - всичко онова, което се случва в кръжеца на Пьотр Верховенски в романа „Бесове“ – през 21 век до голяма степен се превръща в тревожна реалност.
Разпадането на общите ценности вече в сериозна мяра парализира както Изтока, така и Запада. Заедно с Достоевски ние продължаваме да обичаме „старите камъни на Европа“ (както ги наричаше той), само дето се оказва, че с новите камъни трудно можем да павираме правия път към един приемлив за всички ни прогрес.
В „Дневник на писателя“ Достоевски твърди, че злото е заложено по-дълбоко, отколкото твърдят „лекарите-социалисти“. Една мисъл, която е супер актуална! Защото преди да се бориш срещу външното зло, ти най-напред трябва да опознаеш себе си и да си дадеш сметка дали душата ти ще се прероди, ако обича властта и безнаказаността повече от хуманните цели.
Животът на Достоевски сякаш представлява концентрат на страданието. Неговият разстрел в последния момент е спрян по царската милост на Николай Първи и заменен със сибирска каторга. Цял живот го мъчи епилепсията. Преминава през една нещастна любов с красива и капризна нихилистка, която е много по-млада от него, а в продължение на години безразсъдно играе хазарт.
Гений на свободното слово
Когато на трона се възкачва царят-освободител Александър Втори, който обещава многобройните нужни на страната реформи, Достоевски - сякаш предчувствайки, че тези реформи неизбежно ще доведат до революцията през 1917 година – тръгва срещу либералното течение, става първо почвеник, а после реакционен публицист, не по-добър от Победоносцев. Разбира се, в един момент го увлича и външната политика – тогава Достоевски смята, че Константинопол трябва да бъде „наш“. Преди смъртта си обаче сякаш става по-разсъдлив и вглъбен и на юбилея на Пушкин дори развива идеята за „всечовека“.
През каквито и политически въртопи да преминава, в прозата си Достоевски остава гений на свободното слово. Големият литературовед Михаил Бахтин прозорливо открива полифонията в неговото творчество: Достоевски дава възможност на всеки свой герой изцяло да развие и обясни възгледите си.
Хрумва ми да нарека Достоевски „патоанатом на живата човешка душа“. Той разрязва тази душа със словесния си скалпел, за да разбере нейната същност – и така помага на много поколения читатели да се замислят над смисъла на живота и над възможността да се променят.
