БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

 Той е на 46 години. Възпитаник е на езиковата гимназия във Велико Търново, випуск 1994.

Пет години по-късно завършва английска филология в СУ „Климент Охридски“, получава магистърска степен „Изследователска програма“ в кралския лондонски колеж през 2000 г., след което се занимава с журналистика, белетристика, работи в рекламата и за популярни телевизионни формати като „Биг брадър“, първи сезон ( 2005), "Голямото четене“(2009) и „Най – хубавите години от нашия живот“ (2014).

Пробива с книги-игри, които започва да издава още като ученик – от 1993 г., съвместно с Алрександър Султанов, написва 32 такива с общ тираж около 150 000 броя, естествено под псевдоним Дeймън Райт и Робърт Блонд, трупа опит и признание, прилагайки на практика афинитета  си към фантазията, мащабното стратегическо мислене и зрелищния разказ.

Разказвал е как на шега изпраща със съавтора си идеята за първата им книга, скицирана ръкописно и с рисунки на една страница до издателството, публикувало първата у нас книга–игра, как получават желаното одобрение и почват амбициозно да пишат, съобразявайки се със сроковете и издателските изисквания.

Самият аз притежавам „Варварският бог“ от 1993 и „Войната на сенките“ от 1998 г. и едва на скоро разбрах, че Блонд е всъщност Богдан Русев, след като погълнах и двете приключения на „Българъ“ от 2015 - 2016 г., които се оказаха негово дело, съвместно с Неделчо Богданов, пренесли на хартия двата прочути анимационни филма на Богданов от същото време.

Не без определено учудване прочетох и повестта му „Съдбовно равноденствие“ от 1998 г., подписана от Деймън Райт, фентъзи, чието действие се развива в мрачен мегаполис, столица на разпадаща се пустинна империя.

Кристофър и Лукаш са обречени да изживеят дните си в лутане между човешките си тела и тези на обсебилите ги и оживели тотеми.Черният майстор на рапирата приема образа на котката Полунощ, а Бялата врана е Магьосникът на хаоса, докоснал се до забранените тайни на чародейството.

Заедно те може би имат някакъв шанс, ако знаят срещу какво воюват…

Интересното е, че повестта се приема като дело на Райт, а Русев се подвизава като  преводач на своето творение и автор на предговора към него, в който доста дръзко се определя като новият Роджър Зелазни!

За Богдан Русев сезонът на равносметката като разказвач идва със сборника  избрани  разкази, писани между 1999 и 2009 г. Той е озаглавен малко неочаквано „The Singles Collection: 1999-2009”, но е всъщност селекция на най-доброто, създадено от него в рамките на едно десетилетие. По думите му това са „къси парчета”, но де факто са кривата и кардиограмата на творческите му вълнения, с които ни е радвал в сборниците „Електрочакра”(2001), „Приказки от Белегаст”(2004) и „Вълшебна нощ”(2005).

Следя развитието на Русев от времето, когато беше перо и главен редактор на „Егоист” (2001 – 2003 ).

Четях киноревютата му, като се чудех как е възможно да бъде едновременно прецизно точен при оценката на „Сибирският бръснар“ на Михалков и преднамерено критичен към последния опус на Кубрик „Широко затворени очи“.

Не крия, че първоначално приемах разказите му за екстравагантни достижения на лайфстайл автор и трябваше да мине време , докато открия ключа и проникна в творческия му свят.

Спомних си , че е почитател на Иън Флеминг, Хемингуей, Майкъл Крайтън,добър преводач на Толкин – киновариантът на „Властелинът на пръстените“ на Питър Джаксън, Джон Гришам – „Брокерът“, „Невинният“, „Обжалването“,Брет Ийстън Елис – „Правилата на привличането“, Чарлз Буковски –„Всичко на масата“,“Жени“, „На юг от никъде“, „Холивуд“, Чарлз Бранд – „Ирландецът“, Робърт Паркър – „За честта на фамилията“, Том Робинс – „Б като бира“, Лий Чайлд – два романа  от поредицата за Джак Ричър – „Лош късмет и неприятности“ и „По трудния начин“. И си дадох сметка, че за адекватното възприемане на творчеството му са необходими подходящи сетива.

Богдан Русев е сериозен и талантлив творец.  

Колекцията на „CIELA” е добър повод за мониторинг при развитието му като разказвач. Ясно е, че като английски възпитаник не е изучавал в детайли родната литературна класика. А за него това не е и необходимо. Той обаче познава много добре англоезичната литература – при това както нейните класически образци, така и водещите автори на бестселъри. Следи отдавна и изкъсо процесите в киното, като седмото изкуство определено му влияе на дискурса, правейки го по-образен, зрелищен и атрактивен.

Разказите му са продукт на едно неповторимо и незабравимо време – 90-те години на миналия век, краевековието ни. Точно тези разломни и разделни години го формираха като гражданин и творец и повлияха на развитието на неговото  майсторство. 

Богдан Русев естествено и неусетно премина през сайбър – психеделик – трилъра – „Мемоцид” и „Електрочакра” и слънчевото фентъзи – „Лара Фей и крадецът на скъпоценности” и „Драконови мерки”, за да акостира в късия драматургичен опус „Кайсия с часовников механизъм” и стигне до проникновените психоекскурсии в „Нарко оп” и „Изгубената Антарктида” и болезнено – разголващия реализъм на „На дъното””.

В основата на разказите му е или нещо съкровено и лично преживяно, или импулс от литературна и филмова класика, която той непременно иска да абсорбира и превърне в свой качествен знак.

Харесва ми културата на изказа му, умението ненатрапчиво да води повествованието, да не го претрупва излишно, да вмъква оригинални образи и сравнения – „Винаги някой някъде реже нещо с флекс”, дръзко да експериментира с родния правопис, пишейки или без главни букви – „Запленен от момичетата в цвят”, или като създаде цял разказ от едно изречение – „На дъното”. Но това съвсем не означава, че Русев не подхожда сериозно към труда си. Той държи сметка за читателския интерес, пише всекидневно сутрин, плодовит е, стреми се да бъде винаги занимателен, модерен и актуален. Но не и досаден, скучен или банален. Оказва се, че е еднакво добър и като приказник, и като създател на конвенционални текстове, написани с вкус и много любов.

Във всеки негов разказ пулсира духа на 90-те, изпълнени със секс, дрога, интензивен клубен живот, номадство по Черноморието, свобода и мечта за възход и просветителскиски патос, с които всички бяхме заразени преди три  десетилетия. Уважавам и желанието му за преоценка, наложило това издание. Защото след като е видял постигнатото  му е по-лесно да продължи напред. 

Успоредно с издаването на повести и романи публикува и два сборника с новели, които всъщност са мини романи – „Три новели“ (2011), голямата изненада в него  се оказа „Необикновената история на Нейдън Романоф“, в която съвсем сериозномери сили с Фицжералд и „Великият Гетсби“ (1925) и създава дързък полифоничен малък роман, директно кореспондиращ с филмовата класика на Орсън Уелс „Гражданинът Кейн“ (1941) и „Думите“ (2012), с великолепния експеримент „Бурени“, описващ различната и неочаквана съдба на три български града – София, Пловдив и Бургас, за да стигне до детската фантастика „Безкраен път“ (2010), дързък опит, напомнящ „Изкуствен интелект“ (2001) на Спилбълг, в който Нина Армада за осмия си рожден ден се впуска с космически кораб  в лудо изследване на Вселената.

Романът атакува поетапно – първо с автобиографичния цикъл от три новели „Ела при мен“ (2007), своеобразен реверанс към дивата носталгия по 90-те години на миналия век,, кримката „Къщата“ (2008), написана вещо и проникновено на база на натрупания опит от работата му в „Биг брадър“, в която частният детектив Ники Вълков разследва куриозен случай с убийството на Пепи Петров от продуцента на шоуто Сашо Сотиров и нейното продължение „Стаята“ (2014), в което детективът, отново без необходимата подготовка, но разчитащ на късмет и разговори с по-вещи хора, търси изчезнало, а впоследствие и убито  от секс видео чат момиче Лора,срещащо се преди това с влиятелен  десен политик Емилиан Спасов, чиято репутация, може да бъде опетнена,сагата за пътуването по света на мистериозен субект,пишещ рецензии за хотели и готов с една дума да унищожи репутацията на средно голям курортен център – „Туристът“ (2010)и честно и ведро създадената биография на звездата  по спортно бягане и планинско ориентиране Кирил Николов – Дизела – „Предпоследната крачка“ (2020).

Експериментира и с превръщането на крими аудиосериал, писан за Storytel, в роман – „Р.S.Някой трябва да плати“ (2019 - 2021), разиграващ се на остров Сан Матадор, убежището на уморените от смъртта.

Определено „Някой трябва да плати“ е най-доброто, постигнато от него като писател, обичащ шпионските и криминални истории.

Той предвидливо се връща в 90-те години на миналия век, когато се преплитат съдбите на Михаил и гангстерския бос Тополата, за да се срещнат  отново в съдбовен сблъсък десет години по – късно на миниатюрния и мистериозен караибски остров.

Михаил – Майкъл си отмъщава на Тополов – мистър Грийн, подпомогнат от Бетина и г – н Алфа,колеги от тайната организация P.S., но се оказва, че вендетата провокира господаря на острова Генерала, който, унизен , праща сина си Хуниор по следите му на другия край на света – в Манила.

Следва продължение…

„Някой трябва да плати“ носи потенциала на бестселър, темата е благодатна и за международния пазар, затова не е изненада, че след „Туристът“ от 2016 г. това е втората творба на Русев, преведена на английски език.

Появява се и книгата, посветена на Пловдив „Вечен град“ (2021).

Пловдив бе европейска столица на културата преди две години и остана в съзнанието ни с един артефакт – филмът на Ники Илиев „Завръщане“ (2019).

„Вечен град“ допълва селекцията..

Това е необичаен трилър с поредица убийства, разкрити от двама ентусиасти – любители  - барманът Бързаков и психоложката Агнес Филипова – Македонска.

Съвсем в традициите на Агата Кристи, Джон Гришам и Робърт Лъдлъм се оказва, че дяволът се крие в детайла - в липсващото звено на пъзела, според твърдението на Бързаков.

Така първоначално набеденият злодей с гръмкото име Николай Хайтов – не академикът и автор на „Диви разкази“ , а местният полицейски следовател, бързо попълва кървавия списък на жертвите, докато на финала чрез прозрението на Бързаков се оказва, че мозъкът на престъпленията е Марио Марков, състудент на Филипова и върл неин противник и конкурент.

Бързаков и Филипова не стигат до крайност – да се правят на ченгета и сами да раздават правосъдие.

Те все пак разчитат на легитимен полицейски ресурс в лицето на следовател Аргатски, който на финала просто трябва да вкара зад решетките разобличения вече Марков.

„Вечен град“ се чете на един дъх.

Написана е занимателно, обмислено, вдъхновено, а полиграфически е поднесен изящно като продукт за забава и произведение на изкуството.

Без да си поставя за решаване свръхзадачи и без да е нова дума в света на криминалето, „Вечен град“ е стойностно четиво, разкриващо писателското майсторство на Русев, който по всичко изглежда, се отправя към поредното  предизвикателство в битието си на творец – създаване на поредица от романи с постоянно действащи основни герои,втори опит след дилогията за частния детектив Никифор Вълков  и успоредно с работата по „P.S-Някой трябва да плати“.

Бъдещето ще покаже доколко това му начинание ще се окаже успешно.

Моето скромно мнение е, че „Вечен град“ рециклира модела, приложен в „Къщата“ и „Стаята“, докато с вдъхновено написания опус „Някой трябва да плати“ Русев достига своята пълнота и зрелост на професионалист, съизмерващ се с популярните кинопоредици „Непобедимите“ на Силвестър Сталоун и „Бандата на Оушън“ на Стивън Содърбърг и с романите на любимия му автор Робърт Паркър…

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„През целия си живот бях преследван от мисълта, че очевидно мъжете не искат да бъдат свободни. Те винаги искат да бъдат роби на някого, например на кариера или жена.“

Марчело Мастрояни, италиански актьор, роден на 28 септември преди 97 години

Анкета

Хареса ли ви концертът на Соня Йончева и Пласидо Доминго в София?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Майер Лански – ангелът с мръсно лице

 

Интерпретацията, която прави Харви Кайтел на Майер Лански е модерна класика, която трябва да се изучава като образец на актьорско майсторство в киноучилищата.

В "Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин" се оглежда България на ББ

 

"Горещо я препоръчвам на всички – и на русофили, и на русофоби; и на разумно мислещи, и на изначално предубедени; и на силно ангажирани, и на напълно безразлични; и на много информирани, и на малко знаещи" - ревю на Николай Слатински

Дуилиу Замфиреску, за когото изкуството не бива да репродуцира действителността

 

Трилогията на класика представя и участието на северната ни съседка в Руско- турската война от 1877- 1878 г.