БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
„Мисия Туран“ е очаквана, интересна, но и необичайна книга. Тя е дебел и вълнуващо написан роман, тръгнал от неосъществен за сега сценарий, който подтиква както към ирония и горчив смях, така и към нелицеприятни размисли за миналото и настоящето на родината ни.
Не е толкова ведър и лежерен като „Мисия Лондон“ и така саркастично – оптимистичен като „Сестри Палавееви“.
Имам чувството, че Алек Попов в месеците на ковид пандемията е излял на екрана на компютъра си целия сарказъм и неудовлетворение от ставащото у нас, от нестихващата криза, корупция, скандали и безперспективност.
Той твори една от последните глави на комедията за вечно нестаналата България.
Преосмисля митове, експерименти, напъни, сгрешени инициативи, по които бяха потрошени милиони - тръгвайки от тракийската теория на проф. Александър Фол, маркирайки хунорската теза за произхода ни на проф. Съсълов, както и мегаломанските проекти на Людмила Живкова, за да стигне до прословутото коренотърсачество и откриването на прародината ни в района на централна Азия и южен Сибир, включително и на митичния баща на народа ни Авитохол…
В книгата си на стр.388 чрез думите на проф. Несторов става ясно за какво е била поредната дандания по побратимяването ни с братския турански народ и търсенето корените на нашата древна цивилизация – “Твърдят, че търсят (българи, унгарци, немци, македонци – б.м.) древното величие. Но всъщност търсят разковничето на бедите си. Кога, къде, какво се е объркало. Кой е виновен? Праотецът, прамайката?“
В действителност както с британската епопея, така и с туранската, нищо не става така, както е замислено.
Българските ни братя в Сибир бързат да вземат европейски паспорти и да нахлуят в Западна Европа, на президентските избори нашият лидер Славянски се проваля, неговият събрат Налъмбаев е свален от руските спецчасти и заменен от следващата марионетка ЧадамбаДенгри, шефът на Агенцията за българите в чужбина Докузанов е жестоко малтретиран от Налъмбаев и превърнат в посмешище с налепени с туткал пера по голия си гръб, Несторов запрашва сам към Алтай, асистентът му Хронев отчаяно се мъчи с прословутия кемпер да стигне до точка в Казахстан, от която може да се завърне в България и като че ли само дъщерята на Несторов Косара и любимият й Саян не само срещат любовта, но дари и правят нелоша кариера като самобитни певци…
Смехът на Попов не толкова лекува, колкото бичува.
Съгласен съм , че неговият присмехулен подход към прекалено сериозни неща от историята и актуалния ни обществено – политически живот е продуктивен и съдържа в себе си елемент на пророчески провиденциализъм, най-вече по отношение на политическия елит, търговци, олигарси и медийни величия, но като цяло, докато четях „Мисия Туран“ не ме напусна усещането, че това е една по-сурова и нелицеприятна версия на „Мисия Лондон“.
Или ние като народ и държава сме непоправими, или самият Алек Попов рециклира успешен модел за създаване на бестселъри, сменяйки хитро герои и географски ширини, но поставяйки на присмехулно осмисляни извечните ни недъзи, от които, явно, няма отърване.
Дали ще стигне нивото на обобщение на Алеко ми е трудно да преценя, но все пак подкрепям похвалното му усилие за пореден път да бичува нашите слабости, опитвайки се същевременно да ни възвиси.
Ще приема твърдението наЗахари Карабашлиев, че Алек Попов е „най-забавният сериозен български автор“ и очаквам с нетърпение следващия му роман.
Алек Попов, „Мисия Туран“,С., 2021, 406 стр., изд.“Сиела“, отг. редактор Христо Блажев
Още текстове от Борислав Гърдев тук
