Виолета Гиндева (70) е от обичаните български актриси, оставили трайна следа в киното и театъра. Снимала се е в 16 филма между 1969 и 2004 г. Прави поразителен дебют в "Иконостасът" през 1969 г., заснет по романа на Димитър Талев "Железният светилник". Изиграла е десетки роли в “Сълза и смях”, Кафе –театъра, Народния театър, театър “София “, театър “Сава Огнянов “ в Русе и др.
От 2003 до 2007 г. е била заместник-кмет на Пазарджик от квотата на БСП.
Доцент е. Преподава актьорско майсторство в театралния колеж "Любен Гройс и в Пловдивския университет. Директор е на Международния филмов фестивал за европейско кино "Европа е тук".
Г-жа Гиндева даде интервю специално за читателите на skif.bg.
---
Имате бурен професионален живот през последните над 20 години. След като бяхте една от най-популярните актриси, ставате репортер, захващате частен бизнес, имате цял мандат като зам.-кмет, развивате и преподавателска кариера. Как успяхте да се разклоните в толкова различни посоки?
- Мисля, че голяма част от хората в България споделиха подобни „разклонения“ в последните 26 години, защото трябваше да оцеляват. След като ме съкратиха от Народния театър, нарушавайки трудовото законодателство на Републиката, трябваше и аз да оцелявам. Имах две деца, които отглеждах сама, и болна майка – всички те разчитаха само на мен!
Но Вие пропуснахте да отбележите , че през тези години не съм се разделяла със сцената – играех с трупите на различни театри на тяхна сцена. И това е причината тази година да започна 50-ия си театрален сезон, които моите колеги и новото ръководство на Народния театър решиха да отбележат със спектакъла „Лунатици“ с режисьор Роси Обрешкова, само след няколко дни - на 17 декември, на камерната сцена на Народния театър.
Какво се случи, че изчезнахте от киното след толкова успешните за Вас години през 60-те и 70-те?
- Винаги съм казвала, че така нареченият „демократичен“ режим се опита да унищожи театралната ми кариера, а тоталитарния режим успя да унищожи кинокариерата ми. През 70-те години, след отказа ми да участвам в сериала „На всеки километър“, беше наредена 5-годишна забрана да бъда разпределяна във филмовите продукции от това време. Това обстоятелство изигра решаваща роля за присъствието ми на екрана.
Вие сте от плеядата легендарни актьори от онова време. Филмите Ви навяват силна носталгия – и заради това, че сте неземно красиви в тях и играете вълнуващо, а и заради качествата им - добър сценарий, добра операторска работа. Защо днешното българско кино не може да постигне качеството на някогашното? Това не е ли парадокс?
- Ни най-малко - това е закономерност! Днешните кинотворци не са по-малко талантливи, нито по-малко способни от някогашните! Просто те са поставени в абсурдни условия за реализация – оскъдно финансиране и липса на мрежа за разпространение на техните творби. По отношение на „някогашното“ българско кино - имаше ангажирана държавна политика като пълно финансиране и активна менажерска дейност, осигурявща прожекции във всяко населено място в страната. А днес 70% от киносалоните ни са превърнати в бингозали или в руини.
Преподавате актьорско майсторство в университет и в колеж? Промени ли се актьорската професия от времето, когато Ви бяхте студентка? На какво се стремите да научите студентите си?
- Осезателно се промени! До голяма степен се промени естетиката, повлияна от развитието на новите визуални технологии. Това налага студентите да усвоят нови умения! Защото за разлика от други изкуства, тетралното изкуство е изкуство на момента – то съществува само сега и днес. Няма как да бъде пренесено през годините, за разлика от изкуството на писателя, художника, композитора, което остава да живее дори след тяхната смърт.
Като зам.-кмет по културата в Пазарджик преди 10 години сте били „в кухнята“ на политиката. Какво може да се направи от един такъв пост за изкуствата и за просвещението, да го наречем, на масата, която не се интересува от култура?
- Преди всичко трябва да спечели доверието на тези хора! Спомням си – на 3-ия ден от встъпването ми в длъжност присъствах на един голям годишен Кукерски празник в едно от селата. Ужасих се, когато видях как събраните на площада хора сричаха текста на химна на страната ни, но когато от сцената по време на изпълниние на една от трупите зазвуча чалгачийски хит, изведнъж всички запяха пълния текст на песента, включително безъбите баби и 3-годишни дечица! Казах си – тук трябва къртовска работа, и започнах.
За 4 г. успях да осигуря ремонта на двете сцени на Драматичния театър – той не беше ремонтиран от създаването му. Монтирахме в концертната зала музикалния инструмент орган и организирахме Международен органов фестивал. Създадох Международния филмов фестивал „Европа е тук“ за европейско кино. И салоните се напълниха!
Успях да осигуря средства и организирам завършването на ремонта на най-старата църква „Св. Богородица“ , който беше влачен 9 г. преди това. Разкрихме 9 социални услуги в района за нуждаещи се хора. И сбъднах 20-годишната мечта на културната общност на Пазарджик – да бъде поставена паметна плоча в чест на изключителния Константин Величков в Художествената академия във Флоренция, където той е получил образованието си на художник. С помощта на посланик Калудов направихме това и там сега стои плоча с обелискс лика на Величков . А по случай годишнината от рождението му направихме изложба от негови картини в парламента, което не беше лесно, защото по-голямата част от неговите творби се намират в частни колекции в чужбина и трябваше да убедим собствениците им да ги предоставят за изложбата!! Но успяхме!
Нека спра дотук, защото списъкът на свършеното е дълъг. Не случайно и днес – 9г. след приключване на мандата ни, все още ми се обаждат хора в нужда от Пазарджик с молба за помощ!
Каква е според Вас днешната картина в българската култура? Кое Ви радва и кое Ви натъжава?
- Днешната българска култура има своите безспорни постижения в национален и международен план - в областта на оперното изкуство, на изобразителното изкуство, във визуалните техннологии, в сценичните изкуства и това не може да не радва всички, които се чувстват българи! Натъжава ме, че тези постижения се случват „въпреки“, а не „благодарение на“!
Миналата година се появихте отново на театралната сцена. Работите ли по някаква постановка сега?
Да така е – по покана на моите колеги от Народния театър - Аня Пенчева и Михаил Петров, се включих в състава на спектакъла „Лунатици“ под режисурата на Роси Обрешкова. Беше вълнуващ репетиционен период, в който колегите ми ме обградиха с такава любов и всеотдайност, че почти ме разплакаха! Атмосферата беше невероятно творческа и се получи един жизнерадостен и весел спектакъл! А сега подготвям постановката на пиесата „От ума си тегли“ от Островски, с която моите студенти от театралния колеж“Любен Гройс“ ще се дипломират напролет. Работата е във върхова фаза и кипят интензивни репетиции!
Ходите ли редовно на театър и на кино? Следите ли тенденциите, можете ли да направите разрез на състоянието им, включително и от финансова гледна точка? Какво мислите за последната театрална реформа?
- Извършиха се множество псевдореформи, които не доведоха до желаните резултати. Струва ми се, че преди всичко държавата трябва да реши какъв модел театър желае – репертоарен театър, какъвто е моделът на европейския театър, или сборен, какъвто е моделът на американския театър. Казвам държавата, а не съсловието, защото в момента по-голямата част от него са държавни служители – получават заплати от държавата към някои от театрите и са зависими от решенията на държавата. В замяна на това държавата прибира приходите от билети на театрите, ползва ги, а отпуска на театрите само част от тях. Много по-ефективно би било всеки театър да разполага със собствените си приходи от билети - това би било и стимул за по-голяма амбиция за творчески постижения.
Има още един основен проблем, който не е решен – собствеността на базата - сградите на сцената, гримьорните и оборудването им. В момента те са държавна собственост, а тук таме съвместна общинска! Но държавата и общините не се чувстват ангажирани по подържането им. Не става дума само за заплащане на отоплението и екалектричеството, а за поддръжка на сградите, за осъвременяване на оборудването – осветителните тела, звукозаписните уредби, механизацията на сцената. Това са част от проблемите, които трябва да се решат, за да кажем,че има промяна – иначе остава моделът от 80-те години.
Разкажете ни някоя носталгична интересна случка от кухнята на българското кино и театър.
- Спомням си една случка с Йоско Сърчаджиев! Снимахме „Черните ангели“ в ресторант "Берлин" – навремето той се намираше срещу Народното събрание, на опашката на Коня. Йоско се беше облякъл по къси панталонки, с цървули на бос крак и бе преметнал през рамо една плетена торба в народен стил. Питахме го защо се е дегизирал така – той отговори: „Отивам в китайското посолство“! Ние се засмяхме и не го взехме насериозно! Китайското посолство се намираше около стотина метра по на изток от ресторанта.! Каква бе изненадата за всички, когато след около час Йоско пристигна, придружен от двама милиционери, които много учтиво конфискуваха съдържанието на торбичката му! Оказва се, че Йоско беше влязъл наистина в китайското посолство, вътре бе провел съдържателен разговор със служител на посолството и бе помолил да му дадат китайска литература, което дипломатите бяха направили. На излизане от посолството Йоско бива арестуван от нашите служби и те всъщност конфискуваха подарената му китайска литература. Беше едновременно и комично, и трагично ! Ние, разбира се, се превивахме от смях ,но се наложи да се намеси се Въло Радев, за да пуснат Йоско!
А другата случка бе по време на снимките на Витоша. Бяхме ситуирани на една поляна голяма, горе-долу колкото стадион. Малко преди началото на снимките дойде съобщение, че на Йоско му се е родило бебе, което той очакваше с нетърпение! В този момент Йоско скочи високо във въздуха, почти като Стефка Костадинова, и хукна в невероятен спринт, като започна да бяга в кръг по окръжността на поляната със скоростта на състезателен автомобил! Направи 7-8 обиколки и се спря пред нас с блеснали очи! Никога до тогава не бях виждала по-щастливи очи от неговите!
