Йордан Ефтимов е роден през 1971 г. в Разград. Доцент по теория и история на литературата в Нов български университет. Водещ на авторската рубрика за литературна критика "Битката на книгите" в БНТ. Автор на стихосбирки, литературни изследвания и монографии. Публикуваме със съкращения интервюто, което даде за в. „Сега”. 

-------

Г-н Ефтимов, къде "живее" литературната критика в България?

- Занимателно е как различните видове медии се отнасят към критиката. Ако говорим за печатните издания, трябва да я търсим при специализираните седмичници за култура и общество - "Литературен вестник" и "Култура", но дори в тях повечето критически текстове не отговарят на критериите за качество, диалогичност, значимост на темата. В телевизиите е съвсем комично - единствено БНТ се чувства отговорна да има предавания за критика, но те са хаотично разпределени в най-новата й история. Напоследък съществува дискусионното токшоу "Библиотеката" за книги и литература, но няма такова предаване за кино, музика или театър. 

Когато става дума за т.нар. високочела литература, тя може да попадне само ако е от хвален като успял по света български автор или от най-представителните и популярни имена тук.

А как гледате на блоговете, в които пишат неспециалисти, но пък запалени читатели?

- Те имат своето безспорно място в култивирането на страст към книгите, но не бива да бъдат смесвани с критиката. В тях аргументацията е изместена от емоционални възгласи, самият подбор на книгите е асиметричен и везните са наклонени в посока на популярни жанрове като фентъзи, романс, чиклит, трилър. При отсъствието на критици авторитети с постоянни рубрики в медиите блогърите издигнаха свои авторитети, които без колебание са представяни като вид критици. Не са, естествено.

В какво се състои критичната ви позиция, изразена в предизвикалата такъв отзвук редакционна статия в "Литературен вестник", озаглавена "Спекулата с младите"?

- В нея не откривам топлата вода. Просто обръщам внимание, че не е достатъчно да казваме, че подкрепяме младите автори. Ние трябва да подкрепяме определени качества у тях, качества, които би трябвало да можем да назовем. Статията ми имаше полемични интонации, защото наистина се спекулира с това дали се дава път на младите или не. И кой дава. И защо. 

Но аз засегнах едната страна на медала - как онези, които са наставници, подбират такива млади, които не само да са им по вкус и подобие, но и които няма да забравят да им се отблагодарят. Или поне че има такава опасност - опасността от клиентелизъм. И тук идва другата страна на медала - склонността на "младите" да се нагодят към ласкателството.

Може ли да говорим за сериозна българска литература зад граница?

- Трудно. По простата причина, че българската общественост "кляка" пред всеки успех на български автор зад граница, а успехите имат конкретни измерения. Както ми каза преди седмица един доста по-млад от мен приятел: "Защото напусналият България се счита за успял по презумпция, независимо дали чисти риба, мие тоалетни или работи в голяма фирма. Важното е да не си тук, а някъде..." Съответно и литературата, писана от живеещи извън страната българи, има потенциално по-голяма стойност. За някои литературни институции това е значим фактор. Но има и съпротива - Михаил Неделчев например буквално се бори с мита за значимостта на литературата на емигрантите. Според него преди няколко години дори се извършваше опит за подмяна на българската литература с нейно по-слабо емигрантско съответствие.

Често назоваваме с израза "българска литература зад граница" романи и разкази, писани на чужди езици от автори, които само са родени в България? 

- Точно така. За мен Илия Троянов не е български писател - той пише на немски и в диалог с германската литературна традиция. Също и Димитър Динев. Така е и с Мирослав Пенков - и сборникът с разкази "На изток от Запада", и романът "Щъркелите и планината" са написани на английски и принадлежат на друга литературна среда. Ако някой възрази, че действието им се развива в България и те са просмукани от български реалии, бих могъл да го контрирам само с въпроса дали не е български тогава и романът "Ангелология" на Даниел Трусони? 

Така че и аз не съм във възторг от прехвалването на авторите емигранти, към които има не по-високи очаквания, а предварително сваляне на гарда и от читателите, и от критиката. 

Как политическият живот е отразен в днешната ни проза? Имаме ли голям социален роман?

- Като коментатор на социалните пейзажи българската литература в цялата си история не е пример за постижения, сравними с тези на френската, английската или американската. Михалаки Георгиев е изключителен писател, но не е Емил Зола. И все пак, ако търсим проникновена социална картина, аз препоръчвам последните романи на Васил Георгиев - "Апарат" и "Екс орбита". За мен поколението, от което той е част и което включва още Радослав Парушев, Елена Алексиева, Богдан Русев и Момчил Николов, заслужава най-голямо внимание през последните десетина години.

Най-големите писатели в съвременната ни литература са практически извън обсега на медиите - Златомир Златанов, Красимир Дамянов, Александър Андреев, Красимир Крумов.

Предлага ли благодатни сюжети социалната обстановка в страната?

- Не съм сигурен, че трябва да предлага. Съществува литература, за която казват, че идеалът й е да бъде огледало, поставено край пътя. Но има и друга, която не се съобразява с върволицата от хора - наричат я "литература на лампата", защото не отразява, а свети. Нито едната не е с предимство, макар в отделни исторически епохи вкусът да е поставял едната по-високо от другата. От друга страна, истинското предизвикателство за писателя не е бедността, а крайностите, на които хората са способни, подтиквани от усещането си за бедност. Или хоризонтът на мечтите за успех и как той диктува поведение.