Леони Биалас (84) е една от многобройните жертви на нашествието на Червената армия в победена Германия от февруари до май 1945 г. Тогава тя е била на 14 години и е била многократно изнасилвана от руски войници заедно с майка си в Малквиц. Леони дълго е мълчала и не е смеела да говори за това. Преживява травмата с книгата си "Komm, Frau, raboti" (Ела, жено, работи), написана едва преди няколко години. Днес 84-годишната жена даде интервю за Deutschlandfunk по повод Деня на Европа, 9 май. Препечатваме го със съкращения.
------------------------------------------------------------------------------
Точно преди 70 години нацистка Германия капитулира. Зад честванията обаче се прокрадва една премълчавана тема – за насилието, упражнявано от победителите. Според историците 2 милиона жени в Германия са насилени от войници на Съветската армия. Разкажете ни.
-    По улицата се зададе колона с танкове, камиони и леки автомобили. Един руснак скочи и всички спряха. Той влезе в къщата ни и, моля за разбиране, не мога да говоря за това. Описала съм го в книгата си и не мога да го прочета повторно, защото отново, толкова години след това, започвам да треперя.
След това дълго се крихме на един таван, но това не можеше да продължава вечно. Тогава мама ми острига косата, за да изглеждам като момче, но бях разкрита. Чичо ми ме скри в мазето си, нощем си светех с фенерче. Мнозина се криехме в това мазе до момента, когато двама руски войници ме извлякоха оттам.
Спомням си друга ситуация – идват войници, награбват ме, а мама казва: „Оставете я, та тя е още дете!”. Тогава офицерът ме пуска, но хваща майка ми и двете ни изнасилват в една и съща стая.

Как преодоляхте всичко това?
-    Майка ми никога не отвори дума за случилото се – нито тогава, нито по-късно. Аз лично – по следния начин: първо не мислех за това, имахме толкова много други проблеми, като най-важният беше гладът. Проблемът се появи, когато се запознах с бъдещия ми съпруг. Тогава бях на 19 години. Изпитвах ужасен страх как ще реагира, когато разбере, че съм изнасилена. Не издържах и му разказах. Прегърна ме, мълча, нищо не попита, само каза, че не съм длъжна нищо да му обяснявам, освен ако нямам нужда от това.

Темата е била табу в много семейства. Беше табу в обществото десетилетия наред.
-    Случвало се е да бъда попитана дали съм била жертва. Не можех да кажа и дума за това. Изпитвах ужасна вина. Срамувах се от майка ми и за майка ми. Срамувах се от леля ми, от брат ми.

Защо 50 години по-късно решихте да опишете случилото се в книга?
-    В началото го описвах само за моето семейство. Нямах представа как се прави книга, но отидох до една печатница и поисках да отпечатат ръкописа ми. Исках само 50 екземпляра, но ме попитаха не желая ли да публикувам повече. Отказах, тъй като ръкописът ми беше прекалено интимен. „Тогава издайте книгата с псевдоним”, казаха от печатницата. Дадох си сметка, че не мога да се скрия, защото ще ме разпознаят.

Вие издавате книгата си в нарушение на общественото табу и заедно с филма "Anonyma" предизвиквате широка дискусия по темата с насилието срещу германските жени от победителите във Втората световна война за първи път. Доволна ли сте от това?
-    Да.

Има ли послание, което искате да стигне до младото поколение?
-    Да, има. На едно от четенията млади момичета си купиха книгата ми и казаха, че им е много важна за часовете по история. Попитаха ме как съм преживяла ужаса и аз им разказах за щастливото си детство преди това, за майка ми, която винаги беше на моя страна, за добрите ми приятели и обичащия ме и разбиращ съпруг, когото имах късмета да срещна. Дотогава не ми бяха задавали този въпрос и това ми помогна да започна с по-голяма лекота да говоря за това.
А посланието ми към младите е следното: Нямаше само лоши руснаци. Имаше и добри, които ми помогнаха да избягам. Иначе щях да се озова в Русия.