Тази година се навършиха 100 години от рождението на големия композитор и диригент Константин Илиев. Огнян Стамболиев предостави на SKIF свой непубликуван досега разговор с именития музикант, който се е провел през ноември 1976 г. в Русе.
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
На 16 ноември 1976 година Русенската опера (за разлика от сега, тогава във възход) представи за първи път „Еленово царство” на Константин Илиев (1924 - 1988) по едноименната класическа пиеса-легенда на Георги Райчев. По това време бях драматург на операта и имах щастието да общувам с големия наш композитор и диригент. Имахме дори общ проект с него – да напиша либрето за опера по романа на Карел Чапек „Майка”, а той да композира музиката, но безвременната му смърт през 1988 г. осуети осъществяването му. За програмата към премиерната постановка взех това интервю, което трябваше да излезе и в печата, но за съжаление, поради небрежност на редакцията на в. „Дунавска правда” остана непубликувано. В него авторът изрази надеждата си, че: „Еленово царство” ще бъде още едно стъпало в развитието на българското музикално- сценично изкуство”. И това наистина се случи. Тази прекрасна опера, реализирана на изключително високо ниво (с диригент Веселин Байчев и режисьор – авторът) се посрещна като истинско събитие и може определено да се каже, че достигна европейските стандарти в жанра - музикална драма. (По същия сюжет преди няколко години направи опит да напише голяма опера - „Алгара”, и театралният режисьор Бойко Богданов, но за съжаление, въпреки многото вложени средства и рекламен шум, се роди едно недоносено произведение, което след концертното изпълнение под неубедителното музикално ръководство на Найден Тодоров, така и не достигна до сцената!
Спомням си, че целият, първокласен тогава, състав на Русенската опера – солисти, хор и оркестър, даде максимума на възможностите си, за да защити тази твърде трудна и сложна в интерпретационно отношение музикално-сценична творба на Константин Илиев. Тя беше неговата втора, и за съжаление, последна опера, след „Боянският майстор” (либрето Михаил Хаджимишев), която бе представена от Софийската опера на 3 октомври 1962.
Мисля, че може да се каже, че тези две негови опери „Боянският майстор“ (1962) и „Еленово царство“ (1976) са една нова дума в българското оперно творчество. В тях Константин Илиев, подобно на знаменития си предшественик, когото той високо ценеше, Албан Берг с операта му „Воцек“, широко е използвал инструменталните форми, с които е постигнал търсената от него звукова атмосфера. Защото Константин Илиев беше наистина забележителен майстор на формата. Сгъстената звучност, широката темброва скала и оригиналността на ритмиката издигнаха „Боянският майстор“ и особено „Еленово царство” до образците на съвременната европейска музикална драма. Тук твърде интересно са решени солистичните партии в един обширен диапазон (както самият автор казва: „от шепота и говора до белкантото и човешкия вик”, като по този начин наистина е изразил пределно точно психичното състояние на героите и така е стигнал до една изключително богата и гъвкава музикална изразност. И както сам твърди: „оркестърът в „Еленово царство“ не просто акомпанира, а активно коментира сценичното действие и може определено да се каже, че самият той е действащо лице...”
Ще припомня, че през 1949 г. младият, едва 25-годишен, Константин Илиев е сред основателите на Русенската опера и неин първи главен диригент, като междувременно е и диригент на Симфоничния оркестър, създаден от него и от Добрин Петков година преди това (1948).
------
Константин Илиев. Снимка: Музей за история на радиото в България "Проф. д-р Веселин Димитров"
Уважаеми Професор Илиев, какво мислите за бъдещето на оперния театър? Не е ли вече остарял, както твърдят мнозина днес?
- Знаменитият френски музикант Пиер Булез в една своя статия, публикувана преди няколко години във френския печат, постави твърде остро въпроса за бъдещето на жанра. Така той предизвика към една твърде интересна и важна дискусия всички големи музиканти на нашето време. Може би Пиер Булез беше твърде категоричен и краен, но мисля, че все пак, той безспорно имаше право в едно: днес операта след такива могъщи автори като Верди и Вагнер, Мусоргски, Пучини, Албан Берг, изживява сериозна криза. Без да вземам страна в този доста горещо разразил се спор, мисля, че ние, българските композитори сме все още в дълг към своята национална оперна култура. Ако те решат собствените си проблеми, биха влезли и в международната дискусия.
Как и защо се насочихте именно към класическата пиеса - легенда на Георги Райчев?
- Преди няколко години ръководството на Старозагорския оперен театър ми предложи да напиша опера по тази пиеса- легенда на много интересния и малко противоречив писател и драматург Георги Райчев. Либретото, работа на сина на писателя, литератора Михаил Райчев, и режисьора Николай Ружин, в основни линии е запазило духа на литературния първоизточник. Най- хубавото тук е, че е напълно съхранен прекрасния образен и поетичен език на оригинала.
Какви основни проблеми поставя тази втора по ред Ваша опера, след „Боянският майстор”?
- Както знаете, действието в „Еленово царство” не е исторически точно определено. То се развива „някога” и „някъде”, за да остане на преден план бащинската и държавническата жертва, която цар Гедон принася, за да спаси своя прокълнат народ, както и личната саможертва на поетичната Алгара, която, спасявайки брат си, Алкмен, изкупува трагичната вина на своя род.
Всички главни действащи лица в „Еленово царство” живеят и действат под знака на една съдбовна обреченост. От тук преминава и основната водеща линия в музикалната драматургия на творбата, която поставя главните герои в една звукова атмосфера, характеризираща се от лайт темата на Старата жена / Съдбата/, докато всички останали персонажи имат своя собствена музикална характеристика.
Какъв, според Вас, е характерът на музиката, на певческите партии и ролята на оркестъра тук?
- Използвал съм всички познати до днес оперни форми: речитатив, ария, дует, ансамбъл, масова хорова сцена. Моята амбиция бе да ги подчиня изцяло на вярното сценично действие, на общия поток на драматургията.
А солистичните партии?
- Солистичните партии реших в един обширен диапазон от шепота и говора до белкантото и човешкия вик. По този начин съм се стремил да изразя най- точно психическото състояние на всеки отделен герой във всеки момент. Стремих се към една по- богата и гъвкава музикална изразност. И дано да съм успял!
Оркестърът акомпанира или участва в действието?
- Определено не акомпанира. Той по-скоро коментира сценичното действие тук и на моменти сам е действащо лице. Това бяха намеренията ми, а доколко те са постигнати, ще реши преди всичко публиката, която е най-важният съдник. Иска ми се да вярвам, че след забележителните опери на: Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Любомир Пипков и Парашкев Хаджиев – моята опера „Еленово царство” ще бъде още едно стъпало в развитието на българското музикално-сценично изкуство.
Намирате ли връзка между „Еленово царство” и други Ваши произведения?
- Работата ми върху тази опера беше прекъсвана на два пъти, за да напиша други две големи произведения: ораторията „ Поема за живите, посветена на мъртвите” и Концерта за цигулка и оркестър. Несъмнено, между тези две композиции и операта „Еленово царство” има органична връзка. Това ще откриете, както в решението на оркестровите партии, така и в интонационната сфера. Особено близки са във формалната си организираност, т.е. използването на т.нар. „отворена форма” , която би могла да се сравни с модерната днес форма в световната литература - „поток на съзнанието”. Струва ми се, че този музикален език съответства най- много на художествената и жизнената правда, към които се стремим днес.
И накрая: Вашите впечатления от работата на състава на Русенската опера над „Еленово царство”.
- Чувствам се особено щастлив, че поради стеклите се обстоятелства, вместо в Стара Загора моята опера ще бъде представена в Русе. С този първокласен български музикален театър съм свързан още от момента на създаването му – 1949 година, когато поставих музикално Вердиевата „Травиата”. В Русе поставих още: „Мадам Бътерфлай” на Пучини, „Дон Паскуале” от Доницети”, „Продадена невеста” от Сметана, а също и „Риголето” на Верди, чийто запис влезе в Златния фонд на Радио София. Работих още и със Русенския симфоничен оркестър, с който осъществих и доста първи изпълнения на класически и съвременни автори...
Бих казал, че голяма част от солистите, хористите и оркестрантите в Русе са не само мои уважавани колеги, но и близки, сърдечни приятели, с които делихме трудните и радостни дни на началото. Много съм доволен от всички изпълнители и особено от сопраното Кунка Кузманова, която подготви с много амбиция и любов доста трудната главна женска роля - на Алгара. Благодаря й!
