Огнян Стамболиев предостави на SKIF.bg разговора си със Стефка Евстатиева - знакова за българската музикална култура личност. Оперната дива разказва за първите си стъпки в кариерата си, за превратностите на съдбата, за истинските стойности в живота.

------

Драга Стефи, нека да започнем този разговор от началото. От твоята Силистра, от Русе…

- Всъщност Силистра не е родният ми град, въпреки, че съм израснала там. В Русе съм родена, но по случайност. Без да изпадам в подробности, ще споделя, че в това виждам някаква предопределеност. Малко преди да се родя през 1947 година, моите родители са заминали за Русе от Силистра с хор „Седянка“ за „Събора на крайдунавските хорове“. По-късно през 1966-а, на същия този фестивал, но вече в Силистра, бях солистка на същият този хор. Изглежда, че съм направила впечатление, та ми присъдиха първата награда в живота ми, фотоапарат „Смяна 6“ и 50 лева. Тогава това бяха много пари, поне за мен. И там, по съвета на проф. Георги Димитров и на музиковеда Александър Абаджиев, реших да отида в София, за да ме чуе проф. Бръмбаров и после да кандидатствам в Консерваторията.

 

А откъде идва певческата ти дарба? Тя обикновено се наследява.

- Питаш ме за роднини и учители. Дядо ми Николай, разпопен поп е правил впечатление с красивия си баритонов глас, другите ми дядо Боян и баба Стефка Недеви са отстъпвали чакалнята на кабинета си, (били са зъболекари) за репетиции на самодейците. Майка ми, Мария и баща ми, Евстати Недев, както споменах са били хористи в хор „Седянка“. Майка ми пееше и в оперети, вземаше уроци по пеене и всъщност, нейните песни и арии бяха моят най-първи репертоар. В училище пеех много, а когато се изнасяха концерти в града, майка и татко винаги ме водеха.

 

Но ти, доколкото знам, не започна с пеене, а с… контрабас…

- А ето и историята на контрабаса. Според силистренските капацитети, съм имала музикална дарба и трябвало да кандидатствам в Русенското музикалното училище. Идеята беше да уча пеене, но гласът ми не беше мутирал. Било твърде късно за цигулка или пиано, решили да избера между флейтата и контрабаса. А тъй като флейтата развивала гръдния кош,(ха, ха, ха…) нека да бъдело контрабас. И така, почти всяка седмица пътувах до Русе за уроци при известния контрабасист Иван Станев. После кандидатствах и ме приеха, но солфежа ми изяде главата, намалих успеха си и баща ми ме прибра в Силистра. Явно беше твърде рано да се отделя от родителската опека. Все пак продължих да свиря в детски оркестър, а и в Силистренския симфоничен оркестър!

 

Но пеенето беше твоето призвание, голямата ти мечта…

- Започнах и уроци по пеене. В града поканиха г-жа Веселина Зафирова - известен вокален педагог от Варна, да работи със солистите на хор „Седянка“. Точно завършвах политехническата гимназия (със специалност „животновъд- механизатор“), тогава получих и наградата за солото си и… ето ме в София! Прочутият Христо Бръмбаров ме чу, чу ме и г-жа Елена Киселова и тя ме посъветва да кандидатствам в подготвителния курс на Академията - тогава беше Консерваторията. На следващата година ме приеха и за редовен студент по пеене във вокалния факултет в нейният клас.

Завършвах, а точно тогава започнах да разбирам за какво става въпрос с пеенето. Там бях една от многото. Провинциалистка от Силистра. Имах лошо самочувствие. Реших да не си взема изпита по хармония за да презапиша и да уча още една година пеене. Баща ми беше скандализиран. Как така повтарачка? Добре, взех си изпита с идеята да запиша майсторски клас след това.

В Русе отидох на сватбата на моя братовчедка. Нейни кумове бяха синът и снахата на Кирил Кръстев. В един момент чичо ми каза, как така има двама оперни певци, а не се чува пеене. Кирил се огледа изненадан и не видя друг колега. Тогава чичо Васко ме представи и каза, че току що съм завършила. Кирил ме попита, какви са плановете ми. Казах, че нямам репертоар и ще продължа в Майсторски клас. Тогава той каза: „момиче репертоар се прави в операта“. После посъветва да ме прослуша Михаил Ангелов, тогава главен диригент в Русенска опера. Той ме чу и каза непременно да се явя на предстоящият изпит за солисти. 

През есента се явих на приемен изпит и бях назначена за стажант- артистка. Дебютирах с ролята на Клара в операта Прокофиев „Годеж в манастира“. Дадоха ми стая в общежитието за артисти на Операта.

 Там намерих много приятели. По-късно и ти се появи в нашата компания. Беше драматург на Операта. В петък се събирахме при пианистката Дарина Куюмджиева и слушахме по румънското радио различни опери. Това беше връзката  и информацията ни с външния оперен свят. 

 

По това време Русенската опера беше втората след Софийската и някои от нейните постановки превъзхождаха столичните.  Работеше се много и успешно и с младите…

- Да, така беше. Първо се учехме от корепетиторите, с които много сериозно разучавахме ролите си. А те бяха на много високо ниво:  Малина Димитрова, Дарина, Нели Владимирова, с големия Стоил Цонев, бащата на баса Мартин Цонев, с Валерия Неделчева... После идваше работата ни с диригентите.  Работихме много плодотворно с главния диригент Ромео Райчев, беше роден за операта, също и с младите Веселин Байчев и Иван Филев. С корепетиторката Валерия Неделчева си допаднахме много в търсенето на истинската голяма музика и експериментирахме с фрази, нюанси, интерпретация и постоянно „човъркахме“.

Стефан Трифонов, главният режисьор, а по-късно и директор на Русенската опера, имаше голяма слабост към мен и беше много взискателен, но аз реших, че не ме понася. Връщаше ме, караше ми се, веднъж ми каза: какво ме гледаш с тези очи, като плочи? Казваше, че не мога да вървя на сцената и аз съвсем се вцепенявах. Дойде следващият сезон и се оказа, че от 4 Амелии пеещи в „Бал с Маски“ на Верди, в момента просто няма кой да пее за откриването на сезона. Мария Венцеславова и Кунка Кузманова бяха заминали за Оперния конкурс в София на конкурс, Евдокия Здравкова беше вече в  Стара Загора... И тогава Ромео ме извика и каза, че щом зная двете арии, имало и още няколко дуета и ансамбли и ми даде 18 дена, за да я науча и да изляза на сцената!  При това с големите Николай Здравков и Кирил Кръстев. Постановката не беше нова, но много добра на големия тенор и после режисьор Димитър Узунов, а той беше вече във Виена...

Научих ролята, пеех я и на сън, направиха ми една репетиция на сцена с пиано за да ми покажат от къде да вляза и от къде да изляза и толкова. Спасявай се! Последвах инстинкта си, нямаше кой да ми прави забележка, че не мога да вървя и аз тръгнах естествено. После, чух, че от публиката питали защо не е обявен гастрола. Никой не ме беше забелязал преди това. След ден-два зам. директорът Атанасов, от двора, ме повика на прозореца и аз се показах. Ела, каза, за да си подадеш заявление за напускане. Онемях, изтръпнах и дотърчах в кабинета. Директорът го нямаше, беше извън града. Питам, защо, а той се смее и обяснява, че това е единствения начин за да ме преназначат на друга категория. Трета! След още две години стигнах до Първа и т.н. Направих доста роли, но рядко идваше ред да ги изпея, защото бяхме доста сопрани и докато се изредим минаваше време и сезонът завършваше за мен само с 12-13 спектакъла…

 

С „Бал с маски“  и „Бохеми“ , всъщност, започна успешната ти кариера в Русе

- Първият акцент в певческата ми кариера беше V международен конкурс „ Чайковски“ в Москва, 1974. Спечелих лауреатство и награда за изпълнение на руско произведение. Забелязаха ме критици и оперомани. Забелязаха ме и в България. В Русе бяхме поставили за първи път операта „Лето 893“ на Парашкев Хаджиев. Гастролирахме в Стара Загора на фестивала, а също и в София.

 

Да, помня тази твоя хубава роля, за която много те похвали и авторът. Тогава написах кратък портрет за теб в ежедневника „Дунавска правда“ с твоя снимка в ролята на Севина…Какво мислиш за конкурсите, според теб, необходими ли са?

- Подготовката за един конкурс, убедих се сама, е много важна и затова съветвам младите да се явяват докато могат на конкурси и да се задълбочават в работата по конкурсната си програма. След „Чайковски“ се явих и на конкурс и в Белгия на конкурса на БРТ ( Белгийското радио и телевизия). Бях удостоена с Голямата награда – Гран при. Заедно с другия български участник, моя колега от Русенската опера, баритонът Иван Консулов, спечелихме и Гран при за дует. Поканиха ме от Софийска опера на турне из Европа и после Конкурса „Млади оперни певци“ в София. Така и голямата награда със златен пръстен, вече бяха за мен!

 

Кои роли направи в Русе?

- Тук ще спомена, че в Русе, освен Севина от „Лето 893“, изпях Амелия Грималди от „Симон Боканегра“, Мадалена от „Андре Шение“, Леонора от „Трубадур“, Елизабет от „Дон Карлос“, Соня от „Симеон Котко“, Ярославна от „Княз Игор“… Още и в някои български опери, на Александър Райчев, Красимир Кюркчийски и други.

 

Скоро започнаха  и първите гастроли навън...

- По това време от Министерството на културата ме изпратиха на специализация във Виена за 6 месеца. Нищо особено не се случи, но можах да видя много спектакли в операта и да чуя редица световни певци. Явих се на прослушване при прочутите импресарии Холендер и Владарски, и така дойдоха ангажиментите. Осъзнавах, че ме мамят с фалшиви контракти и подправени хонорари, но знаеха, че ще съм съгласна, защото от парите, тогава по-важно беше да ме канят, а като ме поканеха втори път в същия театър, беше постижение. Трети път, успех!

Първият ми ангажимент извън България беше във Франкфурт със „Сестра Анжелика“, но на немски език. После в Нидерландия с „Трубадур“ с много турнета из страната за няколко месеца.

Благодарна съм на този русенски период, защото израснах сред един първокласен солистичен състав. От всеки вид глас имаше по 4-5 много добри певци. Нека да спомена само тези от трите поколения преди мен: Пенка Маринова, Кирил Кръстев, Николай Здравков, Иван Димов, Мария Венциславова, Ана Ангелова, Пенка Дилова, Анастас Анастасов, Мими Николова...

 

Да, тогава Русенската опера беше на изключително ниво. Богат репертоар, много публика, силен състав. За някои големи и тежки опери имахме тройни и четворни състави…Но да продължим към столицата. И така от 1979 ти вече беше в София…

- Дойде 1-ви април 1979 год. и аз бях все още в Русе. Маестро Руслан Райчев ми звънна по телефона да честити първият работен ден  на „артистката от Софийска народна опера Стефка Евстатиева“. Разсмях се  на тази първоаприлска, но той ме увери, че е напълно сериозен. Уплаших се. Дядо ми казваше, „Че е по-добре да си на село, но на чело, отколкото в град и да си назад“. Споделих с Иван Филев, тогава главен диригент и казах, че не искам да отида. Тогава той реши да идем в Партийния дом. Там се решаваше всичко. Казах, че не е станало по мое желание и искам да си остана в Русе. Но, насреща ми беше Руслан Райчев и за него нямаше НЕ на което той отговаряше с Да! Уреди жителството ми, също квартира и аз оставих семейство и заминах за София, където имаха нужда от млад сопран  от моя тип за главните роли.

 

И оттам започна голямата ти кариера и първите големи гастроли из Европа…

- Получих покана за  прослушване в Комише опер в Източен Берлин и ми предложиха контракт за две години. Толкова бях щастлива, че имах чувството, че съм хванала Господ за шлифера. Да, но там всичко се пееше на немски език и аз направо отказах, защото получих и ангажименти за „Трубадур“ в Хамбург, „Мефистофел“ на Бойто в Гент. Тогава беше и италианският ми дебют в Торино с „Андре Шение“. Така колелото ме завъртя. Пътувах, но и се връщах редовно в София, за да си изпълнявам задълженията си като щатен солист. Николай Гяуров ме покани да участвам на концерта в София, посветен на неговата 50- годишнина и после на вечеря. Заведе ме при Георги Йорданов, ( тогава министър на културата, много уважаван и до ден днешен), и каза, че трябва да се погрижи за мен.

След няколко дни Йорданов ме покани в кабинета си и ме попита, от какво имам най-много нужда. Обясних му, че съпругът ми е все още в  университета в Русе и дали ще е възможно да бъде преместен в Софийският университет, пак като преподавател. Оказа се, че не може, не можеха да се откажат от бройката си. Другата молба беше, за пианистката ми Валерия Неделчева да я преместят в Софийска опера, като корепетитор. Имаха нужда. Райчев в началото се опъна, но после тя стана любимия му корепетитор. Третата ми молба беше да поставят паметна плоча на дома на големия оперен маестро проф. Асен Димитров, там където живяхме на квартира като студентка при вдовицата му, г-жа Елена Димитрова. Това стана, но по-късно събориха сградата…

 

И така, не след дълго, започна голямата ти кариера извън България…

- Един от първите ми големи ангажименти започна с Ковънт Гардън, но не в Лондон, а на турне с този голям оперен театър в Манчестър и дебют като Дездемона в „ Отело“ на Верди. Работих с един изключителен интерпретатор Луиджи Гардини, а диригент беше Сър Колин Дейвис. С Гардини изработих и Донна Елвира от „Дон Жуан“ пак за Ковънт Гардън, а след две години се срещнахме отново, но в Метрополитън, Ню Йорк, и там си доизработих Елизабета от Дон Карлос. След „Отело“ в Манчестер, изпях същата опера и в Арена ди Верона в Италия.

Там ме удостоиха с награда, статуетката на Джовани Дзанатело за най-добро представяне през сезона 1982 год.  Изпях я и в Парма, а също и в Гранд опера в Париж. Поканиха ме и в Ла Скала за „Андре Шение“ и после ми предложиха  да се включа в „Лоенгрин“ на Вагнер, дадоха ми пианист за да я науча по-бързо и бях готова да приема, но само ако те можеха да ми отложат ангажимента ми с Ковънт Гардън за „Дон Карлос“ в оригиналната версия на френски език, първата, при това много дълга, но не успяха и аз седнах да я уча отново. Защото все пак много се различаваше заради езика и допълнителните номера музика. Мина и дебютът ми в Метрополитън с „Дон Карлос“, под диригентството на Джеймс Ливайн и с колеги, като Пол Плишка, Шърли Верет. В Бон дебютирах като Татяна от „Евгений Онегин“ под режисурата на Любимов, много интересна и странна личност. Изпях и концертно две роли в Нидерландия  „Пламъкът“ от Респиги и „Ла Вали“ от Каталани с диригенти Едо де Ваарт и Хенри Луис.

Много съжалявам, че нямах шанса да ги изиграя. Последва дебют на „Силата на съдбата“ в Торонто, Канада, после пак там „Отело“ и дебютът ми  в „Тоска“. Стъпих и в Театър Колон в Буенос Айрес също с „Тоска“. Латиноамериканската публика, знаем, е много топла и там имах много почитатели. Представяха ме като „Ла фиданцата ди Колон“, т.е. годеницата или любимката на Колон. Пак там изпях Мадалена в  „Андре Шение“ и „Адриана Лекуврьор“. А в Сантяго де Чили ме ангажираха в „Дама Пика“, в ролята на Лиза, а след година там се срещнах с Калуди Калудов, Паата Бурчуладзе, Лучана Д,Интино за „Дон Карлос“. С тази опера долетях и до  Южна Африка, в Претория,  и се срещнах с много българи в оперния оркестър…

 

А после се установи в Америка…

 - През 1990 год. се преместихме в Ню Йорк. А в Метрополитен пях „Дон Карлос“, както споменах по-рано, „Андре Шение“, „Бал с маски“ и „Селска чест“. В края на септември 1994-а, след един благотворителен концерт, в Софийската опера, „Стефка и приятели“ си казах, че е време да си почина. Бях работила цялото лято из Латинска Америка. На другия ден, едно куче ме повали и си счупих коляното. Последва операция в Ню Йорк, паднаха ми серия спектакли на „Селска чест“ в Мет и много други за повече от една година. Счупих си и кариерата. Приех го като компенсация за успеха в живота ми. Получаваш, после губиш и пак, и пак... продължих, но на бавни обороти. През 1998-а участвах в две постановки  на „Дон Карлос“ в Триест, Италия, и в Монреал, Канада, където получих покана  да изпея отдавна мечтаната „Манон Леско“. Твърде късно!  Отказах. Но не знам, как ме навиха импресариите ми да покривам  Катерина Малфитано като Мадам Бътерфлай в Мет.

Бях малко отслабнала, но все пак не можех да се възприема като 15-годишната Чо Чо Сан. Репетирах, но не можех да коленича и да си седна на коленете, особено в последно действие с детето в скута. Това не можеше да се приеме. Беше задължителен момент в ролята. Отказах. В резултат ми се разсърдиха от дирекцията на Мет, разсърдиха ми се и импресариите ми, но си казах: „или всичко, или нищо“ една цяла година бях на хапчета против депресия…

 

Добре е, че си имала сили да преодолееш това…

- Странно ми беше да си остана в къщи без стягане на куфари и пътувания из континентите. Радвам се на спомените си, лошите неща съм забравила. Като „звезда“ никога не съм се виждала. Чувствам се, като гражданин на света. Бързо се адаптирам към промените, но най ми е хубаво  да съм сред съученици в Силистра, сред състуденти и колеги в Русе и София, сред някои роднини, сред приятели и почитатели навсякъде. Във Фейсбук съм във връзка с мои колеги и почитатели от цял свят и така границите изчезват.

 

Но да се върнем към твоите роли. Те са доста и от различни автори, главно от италианската и френската опера. Интересно ми е кои от тях обичаше най- много? 

- Ще спомена само три от моите героини: женствените и чаровни  Тоска на Пучини, Адриана Лекуврьор на Франческо Чилеа и Мадалена от „Андре Шение“ на Умберто Джордано. Третата направих още като млада певица в Русе и постановката на румънски режисьор, изцяло с русенски артисти, беше забележителна!

 

В тази твоя дълга и много успешна световна кариера, сигурно си имала и някои трудни в творчески план моменти?

- Да, наистина, трудности имаше във всички роли и постановки, операта е доста трудно изкуство, но ще спомена Ярославна от „Княз Игор“, която си възстанових след доста години сама, при това за кратко време и много трудно, защото, когато съм била поканена за нея, по същото време бях във Виена, и от мое име, моят съпруг, Младен без да ме попита, просто приел  поканата за участието ми с Варненска опера, с гастрол в Испания. После той се оплака, че бил платил тлъста телефонна сметка, само за да му се накарам. За щастие, тогава разполагах с едно малко електрическо пиано и чуках ролята, за да я науча сама, без корепетитор, тон по тон. Друг труден момент беше  със „Сестра Анжелика“ в Германия, защото постановката не беше на оригиналния език, италиански, а на немски, но с моята пианистка Валерия Неделчева и със съпруга (немец) на една моя братовчедка, работихме доста за произношението, та накрая наистина стана. Особено трудно ми беше и с Вердиевия „Дон Карлос“ на френски, но тогава, всички от състава разполагахме с една много добра и известна пианистка, Жанин Райс, която ни научи на правилното произношение. Наистина ми беше трудно.

 

Какво би споделила за партньорите си тенори?

- За партньорите ми с които съм пяла най-много са италианците: Франко Бонисоли, Никола Мартинучи и Ермано Мауро, но не казвам, че бяха най-предпочитаните. Владимир Атлантов, Спас Венков, в „Отело“. Почувствах  един синхрон и вдъхновение, още щом в първо действие ми подаде ръка. Българин, много даровит и при това страхотен актьор, започнал преди мен кариерата си в Русе. Вече споменах русенските ми колеги, към които се обр ъщам съм с голяма благодарност. Не мога да пропусна и тенорите Калуди Калудов, с когото имахме чудесен контакт, между нас имаше химия. А също и Иван Велчев, с когото си партнирахме в много  спектакли на софийска сцена. Но най- прочутият сред тях беше Карло Бергонци, признат като „най- големият Вердиев тенор“. С „Бал с маски“ на Верди, с него обиколихме големите сцени в Латинска Америка.

През последните години работиш с младите в майсторски гласове.  Сигурно ти доставя удоволствие радост?

 - Да, наистина, както казваш, с удоволствие и радост отделям част от времето си на младите, които искат да научат нещо от моя опит. Имаме у нас твърде много таланти, да се надяваме, че с много работа,  упоритост, лишения и задълбочаване, сигурно ще надминат и нас, ветераните. 

А как живееш в Америка, в Ню Йорк? Не те ли тегли вече към България, към твоите градове: Силистра, Русе, София?

- В Америка живея все още в Ню Йорк, по-точно в Ню Рошел, (на 45 минути от Бродуей, има такава песен), защото Младен все още работи и изплащаме къща. Планът ни е, до една година да се приберем в България и знам, че ще преживея много разочарования, но като се върна, имам предчувствието, че ще заживея истински. Изобщо не ни се остава тук. А може да е и от възрастта…

Напоследък по света се правят доста авангардни оперни продукции с особена режисура, със съвременни декори и костюми. Какво мисли за тази тенденция?

Останала съм си за винаги доста консервативна към модерните  оперни продукции. Участието си в някои такива, крайни, направо съм отказвала, няколко от тях приемала, но бяха, направени, все пак,  с мярка.

 

А какво би пожелала на младите си колеги?

- Бих казала първо: не всеки е роден за оперната сцена. Не е достатъчно само глас. Искат се много неща: артистичност, музикалност, характер, памет, развиващ се интелект...и Късмет! Трудно ми беше, но си мисля, че ако трябваше да започна сега от начало, не бих се справила.  Желая успех на силните!

„Динята е отлична храна: едновременно ядеш, пиеш и се измиваш.“

Енрико Карузо, италиански оперен певец, роден на 27 февруари преди 151 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Опера без... текст?!

 

 

И все пак германската композиторка от румънски произход Адриана Хьолцки вече направи този абсурден авангардистки опит

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков