Станчо Пенчев (61) е роден в Шумен. Завършил е специалност „Философия“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е за няколко национални телевизии. Сценарист и кинодокументалист. Работил е като продуцент в документалното кино. Автор на 13 книги с разкази, фрагменти, приказки и три романа. Носител е на национална награда за разказ. Негови творби са превеждани на немски, френски, английски, чешки и унгарски. Две от най-новите му книги – „Триада“ (Ерго, 2013) и „Късна жена“ (Ерго, 2014), са номинирани в две последователни години за Годишната награда на портал „Култура“ и фондация „Комунитас“. През 2020 година е номиниран за Националната награда „Йордан Йовков“. Член е на Българския П.Е.Н.-център.

Разговор с писателя Станчо Пенчев

------

В едно интервю, след двата си романа “Събирачът на светове” и “Номад на четири континента”, писателят Илия Троянов изтъкна, че няма повече да пише за Сър Ричард Франсис Бъртън. Важи ли това и за Вашия герой генерал Крум Смилов след съвсем наскоро излезлият Ви романов диптих “Операция ‘Марсов венец’. Децата на Уран”?

- Не мога да обещая! (смее се). Героите ги ражда времето, то ги изважда и от сцената, когато изпълнят ролята си като в пиеса на Уилям Шекспир. Генералът е твърде сложен образ, нещо като времето ни, в което има всичко. Време на алчност, подлост, лицемерие, но и на промяна, преображение и преоткриване чрез проявите на злото на едни нови морални измерения на съществуването. Често чуваме, че ние трябва да се върнем към ценностите си и винаги ми става смешно, защото човек не може просто да се върне към морала, той трябва да го преживее чрез болка и осъзнаване. В този смисъл всичко, което се случва край нас, пред очите ни е житейски, библейски урок. Злото е активно, но предизвиква друго зло срещу себе си и своето саморазрушение. Човек може да носи нравствените начала в себе си, но това не е достатъчно. Те трябва да се закалят и превърнат в убеждение. Затова и всеки на земята има възможност за покаяние и нов път. Едните чрез устояване, а други през злото, което чрез болката дава плодовете на доброто. Генерал Смилов също има своя път от злото към истината.

В интервю на Димитрина Кюркчиева за предаването “Артефир” на програма ‘Христо Ботев’ на БНР споменавате, че темата за тайните служби Ви е известна от работата Ви в различни телевизии. Привиквали ли са Ви социалистическите служби за сигурност преди 1989 година, щом описвате сега така майсторски, така виртуозно тази тема в романовия си диптих?

- По време на тоталитарния режим бях твърде млад, за да бъда интересен за службите, нямах дори издадена книга или някакви сериозни публикации. Присъствието на службите, обаче, се усещаше навсякъде, както и на цензурата. Помня, че на няколко пъти получавах отговор: “Това не може да се публикува тук”. Още не мога да си обясня от какво толкова се страхуваше властта тогава? Беше някаква параноя от истината за каквото и да било. Единственото обяснение е, че така наречените “комунисти” бяха взели властта с помощта на чужда окупационна армия и с голямо насилие и се страхуваха, че ще има възмездие. То се забави, но е неотменимо като Божия закон.

В старогръцката митология Уран е върховен бог, владетел на небето, цар на вселената. За Живков ли намеквате в контекста на българския преход със заглавието си “Децата на Уран” или Уран в случая е иносказание за генерала-реформатор Смилов?

- Да се тълкува една метафора на времето и нравите е винаги рисковано за твореца. Литературата е като прокуратурата, ако мога да се пошегувам така, тя събира доказателствата на настоящето, подрежда ги по смисъл и морална тежест и ги оставя на съда на Времето. Писателят разказва истории, преплетени с легенди и знаци на Провидението. Това е интуитивен разказ, скрин на съзнанието, пътешествие в измеренията напред и назад. Ако литературата е истинска тя говори във времето, но говори с хора на героите, с тяхното многогласие и често дисонанс. Така литературата прави истината разбираема и необходима. Затова истинската литература не може да се уподоби и повтори. Тя не подлежи на подражание.

В съвременната българска литература предишният романов диптих-събитие бе “Иван Кондарев” на Емилиян Станев. В творбата на Станев “здравите” сили през 23-та разгромяват чифлика на “врага на народа” като едно сполучливо иносказание за бъдещия погром над българския народ след преврата през 1944 година. Във Вашия романов диптих представители на “здравите” сили вече се избиват помежду си, но накрая успяват да спасят живота на едно дете. Ще успее ли, според Вас, съвременният българин да опази детето в себе си в библейския смисъл?

- Българинът е страдал човек. През цели епохи той е зависил от друг, обикновено по-примитивен народ, нямал е своя държава, образователна система, културна самостоятелност. И знаете ли защо е запазил своята съкровена същност? Защото е древен. Ние като народ сме видели всичко на Земята и винаги сме имали търпението да изчакаме историческата вълна да премине и отново да изправим глави. Ние познаваме историческия кръговрат тук и затова като някои наши съседи не ламтим за чуждото, а пазим само своето. Скоро ще има ново раздаване на картите и тези, които се помъчиха да ни унизят ще платят историческата сметка, а България ще въздъхне със свободни гърди. В момента алчността у нас е болест, но ще видим пропадането на всички, които злоупотребиха с човешкото доверие на нашия изстрадал народ. В същността си българина, въпреки дребните му хитрости и демоните, които го мъчат навремени, е простодушен и чист човек. Той  иска справедливост и почтен живот.

Пишете ли нов роман в момента и какво бихте разкрили в работата си около един нов роман?

- Това е въпрос между мене и Бог. Земният живот е твърде условен и кратък, затова човек не бива да говори за намерения, а да работи и работата му да дава плодове. Другото е суета.

Кой е за Вас добрият герой в литературата и в живота?

- Не се наемам да определя кой е добрия или лошия герой в литературата, защото тя не съди, а и съдбата на лошия често може да бъде добър пример за читателя.

Коя е Вашата най-голяма мечта и коя според Вас е най-голямата духовна добродетел?

- Искам да видя България стъпила на крака! Спокойна, уравновесена и творяща. Сигурен съм, че творческия гений на българина може да промени света към добро. Не се наемам да определя коя е най-голямата духовна добродетел. Всички те са тухлите на нашата душа, ако някоя липсва ще зейне дупка или стената на духа ще падне. Моралът е винаги изграждане.

Въпросите зададе Маргарит Жеков