25 ГОДИНИ БЕЗ ГОЛЕМИЯ ПРЕВОДАЧ
Огнян Стамболиев предостави на SKIF разговора си с незабравимия преводач Кръстан Дянков. Той се е състоял в Русе през 1989 г. Заглавието е на редакцията.
------
На Кръстан Дянков (1933–1999) дължим познанството си с големите образци на американската литература на ХХ век. Чрез неговите преводи ние се срещнахме със: Стайнбек, Колдуел, Ъпдайк, Чийвър, Сароян, Сандбърг, Фокнър. И това не бяха просто преводи, а претворяване. Владееше не само английския американски, но и българския език виртуозно. Беше ненадминат майстор в това свръхтрудно и невинаги благодарно изкуство. Написа и много сериозни преводи към различни издания, работи за издателство „Народна култура“, за „Панорама“, Съвременник“ и редица други литературни издания. Беше не само преводач, но и литературовед и културолог, който се грижеше за чистотата и богатството на съвременния български книжовен език.
И без да бъде преподавател, учеше безкористно и всеотдайно младите си колеги.
През 2007 година Фондацията „Елизабет Костова“ учреди национална награда за художествен превод от английски език.
-------
Уважаеми Кръстан Дянков, позволете ми да започнем с този въпрос: Как се насочихте към изкуството на превода? Случайно или съзнателно? Имаше ли някакъв конкретен повод? Сред Вашето поколение преводачи, Вие сте сред първите, които се насочиха към английския език и по-специално към американската художествена проза.В първите две десетилетия след войната тя беше сравнително непозната, слабо представена, за разлика от френската или английската. И защо именно към американската?
- Към превода се насочих отначало съвсем любителски. Бях още гимназист, когато ми попадна една брошурка, кратко жизнеописание на Блез Паскал, който по това време беше мой любимец в областта на физиката. Заех се да я преведа от английски, за да я прочетат съучениците ми. Усещането, че текстът ми се „подчини“, ми достави особена радост и по-късно, вече като студент, реших да превърна това любителско задоволство в професионално. Когато бях ученик, на мода беше немският. Навсякъде в България можеше да се намери едно немско списание, казваше се „Сигнал“. Беше богато илюстровано и се различаваше от българските тогава. Не обичах немците, които бяха завладели половин Европа. Като реакция срещу тях, се обърнах към английския и към американската култура и литература. След това учих в университета. Като студент започнах да се занимавам по-сериозно с езика на Шекспир и Байрон. Четях американски писатели. Първоначално преведох няколко разказа на Ърскин Колдуел, който беше и тема на дипломната ми работа. Три от тях бяха публикувани в първия брой на възроденото списание „Пламък“ през 1957 г. Зарът ми беше хвърлен.
Какво ви дава и какво ви отнема преводът? Мнозина колеги споделят, че преводът общо взето е неблагодарно изкуство... Освен, че у нас е зле платено…
- Даде ми неизброими познания в безброй области: литература, история, обществени науки, фолклор, религия, но като че ли най-важното беше задълбоченото опознаване на нашия собствен език, нещо, което дори оригиналното литературно творчество не може да предложи. Амбицията за сътворяване на художествено, индивидуално писане, като че ли винаги ми е била чужда – стигало ми е това, че познанството с чуждата литература ми е предоставяло възможността да се изпробвам в литературоведската работа. А ми отне завинаги заблудата, че има непреводими текстове. Не, противно на това широко разпространено мнение, непреводими текстове няма!
Още нещо бих искал да подчертая: българският език съвсем не е беден и неразвит, както твърдят някои. Той е много по-силен и по-богат, отколкото сме склонни да вярваме. И не бива да го подценяваме, да казваме, че е беден… Бедни могат да бъдат само нашите познания…
Да, господин Дянков, това трябва да се знае от всички. Нашият стар и богат език, както и нашата древна култура, заслужават повече уважение и любов. Да не забравяме, че около 40 процента от лексикалния състав на прекрасния руски език, езика на Пушкин и Толстой, е наследен от старобългарския… И ние трябва да се гордеем с това.
- Да, прав сте напълно. И съвсем не е редно да се казва „старославянски“, както, все още, е широко разпространен този неточен, измислен термин. Какво значи това „старославянски“, след като става дума за стария български език. А това „старославянски“ е нелогично. Нима в него влизат всички славянски езици: полски, чешки, словашки…
Мислите ли, че един професионален преводач на художествена литература може да работи с няколко езика и във всички жанрове?
- Мисля, но не съм убеден, че успехът му за всеки език и жанр може да бъде равностоен. За всекиго има един и само един език, в чиито дълбини (а най-вече в съответната национална култура) той ще проникне най-добре. А за това е нужно доста време и сили, много труд, всеотдайност. Истинският превод не може да се прави между другото. Преводът е пресътворяване, а отговорността да си пресътворител е огромна. Това не като да си пишеш свои работи, а да представиш на достойно ниво големите автори.
Споделяте ли своя опит с младите? Вие сте сред най-популярните и уважавани преводачи у нас.
- Напоследък все повече. По едно време дори мислех да се откажа от активен превод (макар едното да не пречи на другото) и да дам натрупания си опит на онова поколение преводачи, които ще трябва един ден да ни сменят – надали ще се намери по-благодарна работа. Само че разбрах, предаването на опита не става с откъсване от професията, а тъкмо наопаки – с постоянно поддържане на наличната квалификация, дори може би и тук примерът е най-доброто обучение. Разбира се, младите по закон обичат сами да се сдобиват с необходимото, но усъвършенстването всякога става, когато следваш някакви образци. Помня колко трудно ни беше преди години, нямаше оформена българска школа за превода и всичко трябваше да налучкваме с много усилия. Сега младите могат да си спестят това. Бих казал, че вече имаме силна преводаческа школа, отлични познавачи и пресътворители на голямата световна литература.
Вашите по-конкретни препоръки за начинаещите преводачи?
- Те произтичат от казаното дотук. Преди всичко убеденост, че професионалният избор не е плод на прищявка, а вътрешно усещане за необходимост, отдаденост на литературата, най-вече неотклонното желание да направиш достояние на другите онова хубаво, което си прочел на един чужд език. След първоначалното лутане (исторически период, течение, представители, стил и др.) трябва да намериш себе си съобразно своя личен вкус. Един текст не бива в никакъв случай да ти бъде чужд, още по-зле, ако ти е противен. Трябва да усещаш себе си в автора и автора в себе си – инак тъй необходимото покриване на автора с преводача никога не би се получило. Последно (разбира се, за този разговор), но по мое мнение най-важното – безпределна преданост към българския език. Само той (и нищо друго!) е ковкият метал в ковачницата на преводача.
С какво ви привлече работата над Вашия любим Уилям Фокнър? Посветихте му толкова време и сили досега... Написахте и чудесни предговори, истински студии към неговите издания у нас…
- Та той е най-големият епик на съвременната американска литература, една малка „енциклопедия американа“. От него съм научил повече, отколкото от всички други книги за Америка. И не само това. Фокнър е непомръкващият пример, без който нямаше да има нито О' Конър, нито Тенеси Уилямс, нито Габриел Гарсия Маркес. Да не говорим какво велико предизвикателство е той за преводача. Какво изпитание, какво напрежение, изтощение на човешки умствени, та и физически ресурси и какво огромно удовлетворение накрая. С прозата му не можеш да свикнеш, не можеш я „научи“.
Уилям Фокнър е велик. Той вечно ни изненадва, смайва, плаши и респектира, бяга от тебе, връща се, спотайва се, чезне и наново се въззема – огромен, непроницаем, вездесъщ...
Русе, май 1989
