Греъм Грийн (1904 - 1991) - прочутият британски белетрист, автор на повече от 50 книги (романи, есета, пиеси, дневници), които са преведени на 22 езика, живя повече от 25 години във Франция. Той не понасяше журналистите и интервютата, но пред сп. „Лир“ все пак склони да се разкрие преди смъртта си.

Публикуваме последното интервю на писателя, преведено и предоставено на SKIF от Огнян Стамболиев.

 -------

Как пишете? На машина или на ръка?

- Пиша на ръка. Когато написаното стане нечетливо от редакции и поправки, прочитам всичко пред микрофон, след което коригирам дактилограмата на записа. Текстът вече е четлив. След три машинописни преписа е напълно готов. Преди войната, когато бях млад, имах тренинг като журналист, по-точно като секретар на редакцията на „Таймс“, преписвах текстовете на другите и често ги редактирах. Това беше отлична школа.

 Съхранихте ли навиците си при писането от началните години?

 - Напълно. Когато блокирам в някой момент, отивам в спалнята и си лягам. На другия ден, на сутринта, когато седна пред бюрото си, обикновено вече съм намерил решението. Вярвам в подсъзнателното. Още от юноша се вълнувам от сънищата и тяхното тълкуване. Две от моите книги се родиха насън. Разбира се, от сънищата вземам само отделни моменти...

 А сега как разпределяте времето си?

 - Ставам в седем. Чай и сладко преди утринния тоалет. После сядам и пиша – около триста думи. Това е дневната ми програма. По-точно норма. Когато бях по-млад, ми бяха необходими точно девет месеца за една книга. Колкото се носи едно дете. След това срокът стигна до три години. Пиша, защото изпитвам потребност да пиша. Книгата е като плод, трябва да се откъсне, след като узрее. Тя е като болест. Когато не пиша, се чувствам нещастен. Когато пиша, се измъчвам, но това е приятна мъка. Значи съм или в състояние на депресия, или се измъчвам. Когато издавам книга, съм в състояние на „следродилна“ депресия, но после се чувствам добре... Да ви кажа още за времето си – след вечеря редактирам написаните преди това триста думи. Чета ги на глас, високо. Еуфорията е нещо много важно, а вечер моят слух работи най-добре. Между двете фази – на писането и редактирането – се храня, поя, почивам след обяд, чета много малко, защото времето все не ми достига.

 Какво четете?

 - Вестниците „Таймс“ и „Дейли Телеграф“, когато съм на Антибите, и „Либерасион“, когато пътувам. Не чета романи освен от автори, които ми харесват: Мюриъл Спарк, Уилям Тревър, Берил Бейнбридж.

 И нищо от френската литература?

 - След Камю, Малро и Франсоа Мориак френската литература е в „отлив“. Очаквам нов „прилив“.

 Кои от вашите книги ви позволиха да живеете от литературен труд?

 - Бих споменал „В дъното на проблема“, на която сега не държа. Написах я през 1947 г. и тогава успях да издържам семейството си. Беше голям търговски и читателски успех, на който и тогава не се радвах – много продадени екземпляри, отзиви, читателски писма, срещи...

 А можете ли да се откажете от писането по финансови причини?

 - Разбира се. Не съм богат, но съм финансово осигурен. Живея добре и удобно. Никога не съм се стремил към богатство, а към едно нормално, сносно съществуване. Това ми осигуряват моите книги, но от двайсетина години насам. Преди това трябваше да работя като вестникар, издател, чиновник, кинокритик, какво ли не и всички тези професии вървяха паралелно с писането.

 Говореше се упорито, че ще ви присъдят „Нобел“?

 - „Нобел“ е като лотария.

 През 1967 г. бяхте номиниран преди Мигел Анхел Астуриас, който я получи...

 - Тогава Артур Лундиквист, може би най-влиятелният член на журито, каза, че е готов „да пукне“, но не и да даде наградата на Греъм Грийн!

 Това не ви ли огорчи?

 - Не, никога не съм се надявал на лотариите. Ако я получа, бих се радвал, разбира се... Това са много пари... По принцип „Нобел“ се присъжда, общо взето, справедливо, но има и немалко недоразумения. Уинстън Чърчил и награда за литература?! Всъщност за мен писането винаги е било по-важно от наградите.

 Тогава да се върнем към писането. Кое ви накара през 1952 г. в „Края на връзката“ да използвате за първи път местоимението „аз“?

 - Почувствах нужда от промяна. Пруст беше използвал първо лице в диалози и описание на сцени, в които персонално не участваше. Той просто нямаше усет към реалността. Когато казваш „аз“, трябва да бъдеш свидетел на онова, което виждаш и знаеш. Това, което критиците наричат „Грийнланд“ (Земята на Грийн), е изповед, свидетелство, спомен, то не е измислено. Пиша само за онова, което виждам.

 И все пак, вие сте доста резервиран в автобиографичните си писания, отколкото в романите си...

 - Не обичам да пиша за личния си живот, да го излагам на показ. Всеки човек си има „копирайт“ (авторско право) върху личния живот. Няма да е красиво да пиша и за близките си хора. Ще ги обиди. Не обичам недискретността.

 Отказвате да давате интервюта и да излизате пред телевизията?

 - Да. По телевизията, ако се представиш добре, влизаш в категорията на комедиантите, а ако се представиш зле – равносилно е на катастрофа. Аз не обичам да се показвам. Предпочитам да се движа незабелязан. Ето сега тук, в този ресторант, никой не ме познава. Така спокойно мога да седя и да наблюдавам хора и детайли, необходими за моите нови книги.

 А кой е първият читател на вашите книги?

 - Самият аз. Така беше в самото начало, така е и сега. Аз чета написаното, сам го тълкувам и сам го критикувам.

 А литературните критици? Не ги ли слушате?

 - Почти не. Има неколцина приятели, на които вярвам. Критиците обикновено прекаляват. Търсят под вола теле.

 А издателите?

 - Винаги съм имал добри лични контакти с тях. В Англия ме е издавал „Хайнеман“, докато фалира, в Щатите – „Даубълдей“... Но никой от издателите не ми е влиял... В киното е друго – там има режисьор, продуцент, но книгите сам си ги пиша и издавам, без никаква намеса.

 Разочарован ли сте от екранизацията на вашите романи?

 - Не толкова от филмите като кино, колкото от режисьорските промени. Например Джон Форд, който е чудесен режисьор, развали моя роман „Власт и слава“. Не съм доволен и от Манкиевич, който си позволи да промени изцяло интригата на „Тихият американец“. Същото се случи и с „Нашият човек от Хавана“ – там актрисата беше направо невъзможна. Добре се получи „Третият човек“ под режисурата на Карол Рийд.

 Един директен въпрос: Били ли сте някога комунист?

 - Да, около четири седмици бях член на Британската компартия. Посещавал съм СССР, критикувал съм руснаците доста, скарах се жестоко с тях след срамния процес Синявски – Даниел, след което бях забранен за издаване от Москва.

 Но все пак се отавихте да ви използват за своя пропаганда Ортега от Никарагуа, Торильо от Панама, Горбачов от Русия. Вие приехте поканите им...

 - Не съм мислил, че мога да послужа за пропагандата им. Но ако наистина е било така, нямам намерение да ви карам да мислите противното.

 Не сте ли католик?

 - Да, католик съм. Малко оригинален, като лелята от „На път с моята леля“. Всъщност, аз съм католик-агностик. Започвам молитвите си с думите: „Ако Бог съществува...“ Не съм толкова очарован от църквата и папата. Някои ме наричат католик, други янсенист, трети протестант. Това са само етикети, които ме разсмиват. Аз съм просто един писател, който пише, защото не може и не иска да прави нищо друго...

 

 

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Галин Стоев, режисьор: Живеем в мек вариант на "Коза ностра"

     

    "Ако продължи отглеждането на тази робска стратегия за оцеляване, може би след 100 години тази нация няма да съществува", коментира още Стоев.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Науката е диференциално уравнение. Религията е състояние, което поставя граници.“

Алън Тюринг, британски учен, роден на 23 юни преди 109 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

Да - 40%
Не - 50%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Заслуженият успех на „Братя“

 

За силното въздействие на сериала допринесе и още нещо – стегнатият му ритъм, компресираният разказ, умението да се пласира интересна и занимателна история в рамките на около 30 минути.

Уди Алън между „Осанна!“ и „Разпни го!“

 

„Само да вметна“  е дългоочакваното защитно слово на легендарния кинаджия

Голата истина за група „Жигули“

 

За каква криза може да се говори в родното ни кино, дори в днешните условия, след като имаме такъв талантлив и плодовит режисьор?