НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, "Фейсбук"
Гледах „Панорама“, обявена като Панорама без политици. Усетили са се и Кошлуков, и Бойко Василев, че трябва да се имитира „другост“ – нещо различно, и вместо политици да се явят двама политолози, шоу писателят Дилов – син и Арман Бабикян. Последният – като реверанс към протестите.
Пиесата „Панорама“ обаче трябваше да е друга не заради нещо друго, а заради яйцата – тези летящи след предаванията яйца.
Притеснили са се началниците на уж обществената телевизия, че тази вечер омлетите и тромбите можеха да са доста повече.
Има Велико народно въстание и великите летящи яйца срещу великата замръзнала телевизия и „Панорама“ можеха да са доста повече.
Какво видях в този един час?
Всички участници – подчертавам – всички, с един нюанс за Арман Бабикян, сякаш бяха дошли на последно свиждане до болничното легло на протестите. От участниците стана ясно, че протестът е на болнично легло и те са се събрали да разсъждават за изминалия му живот.
Болно ми е, но ще го кажа – тези мъже, някои от тях даже умни, не са разбрали най-важното – че протестът е Протест, защото си има лични имена: Изабела, Димитрина, Симо, Георги, Стела, Иван, Мария, аз, приятелите ми, внучката ми Йоана.
Протестът си има съдби – на този студент Иван, на началната учителка Мария, на фризьорката от нашата улица Стела, на приятеля ми режисьор Николай, на поета Васил и на внучката ми Йоана.
Защо, Господи, всичко е анонимно, а само Борисов е с името си? Докато протестът е анонимен, а Борисов е Бойко и пак Бойко, и от сутрин до вечер е Бойко – и в джипа, и на магистралата, и до казанката с ракия, и в Брюксел, и в Космоса – няма да има успех. Не неговата съдба е важна, важна е съдбата на тези, които са на протеста, на тези, които са по къщите си, до печките си и до бедните си вечери. Всяка една съдба е по-важна от неговата. Той е избран не за да свети, а за да се опитва да топли. И не ние трябва да помним името му, а той да се опитва да запомни някое от нашите.
От сутрин до вечер се занимаваме само със светото му име, а протестът си се разхожда от Президентството до Орлов мост и се брои като в детска броилка – хиляда, пет хиляди, двайсет хиляди. Не кои бяхме на протеста, а колко сме били – това е важно за хората от телевизорите, за социолозите и за тези, които не искат да произнасят имена, а да ги пресмятат.
Откъснати от бита и от битието на българите, хладни, скучни, почти безсърдечни, участниците в „Панорама“ наистина бяха дошли на последна визитация в болницата. И се прощаваха с протестите.
И дори тениската на Арман Бабикян с надпис „Мутри, вън“ стоеше самотна и обезкуражена.
Знам колко направи тези месеци Арман Бабикян и съм впечатлен и от него, и от някои други лидери на протеста. Но заявката му, че ще правят партия, ме смути. Вярно – каза го с половин уста, с усмивка и сякаш на шега, но го каза. Иска им се да направят партия. От това ме беше страх – представях си го и ме беше страх.
След толкова усилия да не се партизира протестът, да не бъде яхнат от партийни велможи, накрая да се стигне до същото. Нали силата и очарованието бяха в многообразието, в плурализма, във възможността да сме различни и заедно. Затова дори намерението за партия не ми се струва нито добро, нито естествено.
Ще си позволя и една крайност - мъча се, но ми е трудно да се сетя за партия по нашите български земи, която да е наистина успешна, която наистина да е работила за благото на много хора. Успешни са били партиите най-вече за временния възход и замогване на лидерите си, за преторианските им гвардии и за тези, които тичат с ибриците при актуалните вождове и разпределителите на порции. Ако има изключения, те никак не са много.
Нашите партии не ви ли дойдоха до гуша, не им ли се нарадвахте на тези юнаци хубави?
А и ЕНП и ПЕС не са ли ви пред очите? Не ги ли виждате какви ги дробят и как мислят само за своите?
Ако всичко е било за това – да се направи партия от протеста, то тогава най-хубавото тази вечер след Панорама е, че дъждът продължава да вали.
