ДИМИТЪР КАМБУРОВ, DW

Политолозите обичат да говорят за конкуриращи се наративи: народът срещу мутрите, мафията срещу държавата, и т.н. Тези разкази са неизбежно фигуративни. Президентът зове "мутри вън!" и всички се оглеждат. Премиерът (както през 2013-та) разкри, че мафията иска да го свали, а протестът бил нейна маша. Събрани, двамата твърдят, че мурафетите на мутрите и мафията се продават навсякъде в държавата: възглед, с който протестът не спори.

Разни гласове зоват двамата големи да седнат по генералски и да се разберат по мъжки. Други казват, че е късно, че времето за диалог е отминало. Протестът е категоричен: не искаме диалог, искаме да си вървите! Е, до Радев още не е опрял. В политическия език на въоръжение при актуалните политически играчи обаче не се минава без диалогичност. Явно всички споделят възгледа, че държавата е машина, когато в един глас говорят за нейния рестарт. Всъщност метафората за рестарта не обещава много: тя предлага не повече от автокорекция на все същата операционна система.

Колко повредена е държавната машина

Когато Борисов се кълне, че няма да им даде да счупят държавата, той внушава, че държавата е сложна машина, изискваща умели и опитни оператори, каквито искащите оставката му не са. Когато обаче прегърна идеята за Велико народно събрание, той де факто призна своя десетгодишен управленски провал и второ, че причината за него е системна: че държавата е била изначално повредена поради конструктивни дефекти в конституцията, откъдето и нуждата от нов основен закон.

Печелене на време или не, идеята за нова конституция оголи противоречието, в което отдавна пребивава Борисов: хем десет години умело опериране на държавната машина, хем тя е с устройство, позволяващо други да управляват и държавата, и него. Принципно няма как да се счупи нещо, което е било поначало повредено. Така с идеята за нова конституция Борисов призна и същевременно оправда провала си, с което по същество се солидаризира с протеста. Затова и следва веднага да подаде оставка поради призната управленска несъстоятелност и поради лъжата, че е управлявал и е можел да поправи държавата в движение.

Борисов, който беше обещал да се справи с корупцията и мафията, днес си измива ръцете, че олигархията му е извивала ръцете, вързани от държавното устройство. Ако някога твърдеше: Аз ги хващам, те ги пускат! днес чрез конституционния вопъл признава, че през цялото време е бил марионетка, демократична фасада, легален параван и потьомкинско село за пред гости от Европа.

Разбира се, двете метафори - за счупването на държавата и за държавата като поначало повредена - според него са в продуктивно противоречие. Ако на площада хората са по-малко, то е, защото тези от кръчмите му вярват, когато де факто твърди: направих за вас всичко според дадените ми от системата възможности; да, най-бедните сте в Европа в най-корумпираната и недемократична държава, но все пак повдигнах жизнения ви стандарт. Да, около мен се крадеше, а и на мен нищо човешко не ми е чуждо, но мърдах напред страна с квадратни колела. Наследих модел, с който се борих до неговата окончателна победа. Ето ме победен и честен: провалих се по структурни причини. Управлявах повредена, но все пак работеща държава. Няма да дам други да я счупят дотам, че да спре съвсем!

Метафората за превзетата държава

Опозиционните говорители предпочитат предмодерната метафора на пленената и превзетата държава. Трагико-героическите обертонове в превода на state capture може и да грабват масовото съзнание, все още под знака на петвековното робство, но все пак се има предвид държава, която е превзета (с измама, отвътре), уловена (като в мрежа) или "захваната" (според неологизма на експерта по темата Даниел Смилов).

Според опозиционните лидери, държавата само привидно се управлява от видимите лица на властта, докато и тя, и те са всъщност на разпореждане от олигархичните кръгове (Пеевски, Доган и др.). Достатъчно е те да вземат властта, за да се освободи тя от олигархичния диктат, първо, защото те самите са морално чисти и икономически необвързани, и второ, защото знаят какво да променят и как да поправят в така съществуващата уредба, тъй щото държавата да бъде освободена от мъртвата хватка на олигархията. Дузина години по-рано същото твърдяха и Борисов, и ГЕРБ.

Ако нещо обединява автентично протестиращите, то е съзнанието, че държавата е поначало превзета отвътре, тъй като това е било правно и институционално възможно, т.е. държавата е "заложник" и "плячка", защото така е замислена и конструирана. Протестът изхождаше от интуицията, че моделът е сбъркан, че преднамерено позволява недосегаема и невидима власт. Затова в началото той настояваше и за нова конституция, която да демонтира механизмите, позволяващи машинации в държавната машина. Утопичната визия на протеста беше, че държавата следва да се почне отначало, да се изгради отново из основи. В същото време, не без да изпада в противоречие, протестът настояваше за неотложни избори измежду политически играчи и партийни формации, които отхвърлиха необходимостта от нов държавен дизайн. С изключение на ГЕРБ, чиято афера с новата конституция вече коментирахме.

Парадоксът е видим

Парадоксална ситуация отвсякъде: ГЕРБ хем отказва да сдаде властта, хем признава, че не я държи. Опозиционерите хем твърдят, че системата е изначално сбъркана, хем я легитимират чрез волята за избори и ни внушават, че могат да я оправят в движение. Впрочем, пак с изключение на закъсняло революционизираната ГЕРБ, у никого не личи готовност за преоценка на Прехода. Криминалната му несправедливост, довела до дотам разчекната социална ножица, че идеята за българско общество от десетилетия е баснословна фикция, остава извън дневния ред на опозицията.

Така е, защото всички от Нинова през Трифонов до старата гвардия в Демократична България, са деца-отличници на Прехода. С преизбирането на Нинова БСП се затвърди като партия на статуквото и крепител на превзетата отвътре държава, също като ДоПеСарая, воден от сякаш изконни права над раята, както и народняка Трифонов. Протестът, който също недоизрече Б-то на Прехода, тъй и ще си остане с отворена в А уста. Не може да се сърди на десницата: тя вярва в неприкосновеността на капитала (натрупан все едно как). Не може да се сърди и на БСП, която е убедена, че всяко скъсване на пъпната връв с БКП и Путинова Русия, ще спре притока на олигархична храна и електорален въздух.

Протестът иска нов градеж, тъй като не вярва сградата да става за саниране. На него му липсва такава левица, която да критикува наследствата и статуквото на Прехода. При нейната липса, протестът е обречен да разиграе поредната популистка ситуация на разрив между "елити" и "маси", само дето наследникът на Борисов, г-н Трифонов, нехае за него.

Тъй че протестът като искане не просто за избори и рестарт, а за нов дизайн, сглобка и работа на системата, е обречен. Алтернатива няма, чака ни отново центърът, историческото блато. Както нямаше лустрация, тъй и страницата на Прехода ще бъде обърната непрочетена.

Борисов и ГЕРБ всъщност подкрепят протеста с една конституционна идея повече от опозицията. Остава да я подкрепят с оставки.

  • SOS

    През очилата на Владо Пенев

     Фашизмът стигна до театъра и тръгна да бие актьорите. Вече можем ли да го видим? Или ни трябват очилата на Владо Пенев, за да ни се проясни? 

"Когато искаш да намериш жест, когато търсиш как да играеш на сцената, трябва само едно - да се вслушаш в музиката. Композиторът вече се е погрижил за това."

Мария Калас, оперна дива, родена на 2 декември преди 101 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Алчност и нещастие

„Котка върху горещ ламаринен покрив“ в Театър „София“ е не режисьорски, а актьорски театър. Истински актьорски театър без кълчения, мечкарщини, грубиянщини, а фин, изискан, пестелив. Толкова пестелив, че стига до изящество, до на майсенския порцелан изяществото…

Размисли след гледането на втория „Гладиатор“

 

Филмът е силен, ярък и стойностен. Задължителен за гледане и запазване в личната колекция.

Патриот: автобиографията на Алексей Навални

"Още преди да прочета "Патриот" смътно знаех отнякъде, че фамилията Навални е украинска (укр. Навальний), но не си бях направил труда да проверя това и да се информирам в кое поколение е връзката с Украйна" -  Владимир Сабоурин