МАРИЯ КАСИМОВА – МОАСЕ, „Фейсбук”
Моят спомен от БНТ е предимно детски.
Мама беше първо монтажистка и през ръцете й минаваха километри лента. Тогава работеше на пулт, чиито колела се въртяха ръчно, с една ръчка, за която давах мило и драго само да я повъртя. По-късно дойдоха и по-модерните пултове с автоматично въртене на кръговете с лентите. натискаше се едно копче и рулоните се завъртаха с едно тихо бучене, което много ми харесваше. Майка ми лепеше с лепенки лентата и беше много важно как ще отреже.
Водеха ме в телевизията, когато нямаше кой да ме гледа и не беше удобно да съм в театъра с баща ми. От онези години и монтажа на майка ми си спомням малко. Всъщност помня миризмата на лентата и дъната на коридорите, където майка ми и колежките й сядаха да пушат. Тръскаха си цигарите в металните кутии от рулоните, а от пластмасовите чашки за кафе мама ми правеше личица, като изгаряше с цигарата си очички, носле, устичка... Какво детско забавление, а? С цигарката така... :)
По-късно майка ми стана режисьор на новините. Това време помня много добре. Отиваше на работа към един часа на обяд, имаха т.нар. летучки (срещи на екипа) няколко пъти до вечерта, а в седем и половина започваше най-напрегнатото време, което продължаваше до края на новинарската емисия в 20.30ч. Майка ми седеше зад един голям пулт, говореше на микрофон в слушалките на операторите, натискаше едно копче, за да й се чуе гласа в студиото и изобщо беше шефката на онзи час, когато течеше централната емисия. Така се концентрираше в това, което правеше, че имах чувството, че светът в този час се движи, за да й угоди на нея. Не ме забелязваше, не ме чуваше. Седях на столче встрани и не смеех да шукна. Обичах да я гледам такава строга и напълно втръбена в телевизията - мисля, че това е един от най-силните ми спомени изобщо. И едно от основните неща, които ме възпитаха да не се чувствам друга категория човек, защото съм жена. Просто виждах майка ми как дирижира важни неща и растях с усещането, че може всичко. Убеждение, каквото имам днес за себе си...
Всъщност предпочитах театъра пред телевизията. В телевизията всичко беше бързо, много нервно и някак отлиташе незабелязано в небето. Отговорността можеше да се пипне с ръка, да се помирише, и това ме плашеше и стряскаше. Ходех с майка ми из студиата и коридорите, понякога ми купуваше някакъв сандвич от лавката или ме водеше в стола, а всичко там ми беше така неуютно и заводско, че никога не се почувствах пленена от телевизията.
Това стана по-късно. Когато се явих на един конкурс за ново младежко предаване. Избраха се, заедно с още 23-ма души от общо кандидатстващи над 800 човека. Оттогава заработих с Наталия Симеонова (моя скъпа приятелка и до днес), с Георги Ангелов (днес водещ на История.бг и страхотен преводач и ерудит), с Асен Григоров (професионалист и умен човек). Станах ученичка на Хачо Бояджиев, на когото дължа не само уроците по телевизия, но и по доблест, по достойнство. Никога няма да забравя как Валерия Велева, тогава турена да ни е редактор, ме нахока пред целия екип, защото съм била разказвала в едно от сниманите предавания (което така и не се излъчи) за тогавашните "младежки формирования" - пънкове, рокери, ню уейв, кришнари и т.н. Имах на разположение един конфиденциален доклад от ЦК на ДКМС, откъдето цитирах данни. Тя, разбира се, откачи! Как така аз имам такива данни и как си позволявам да ги рецитирам по телевизията - коя съм аз изобщо! Държа тон, достоен за социалистически филм! И ме разрева - все пак на деветнайсет години бях, не е било трудно... Хачо не беше на тази унизителна среща. Но после ми се обади лично, каза ми думи, които ме накараха да полетя. И я насмете, както заслужаваше. Такъв беше той - остър и ръбат, но човек с принципи и морал, почтен.
В БНТ след въпросното младежко предаване "Формула 5", където прекарах три години, работих малко и за Живка Гичева. Правех анкети по улиците, от време на време ме викаше и за някой репортаж. Беше ведра и самоиронична, смешна, сладка и много забавна. Работеше с лекота и аз я харесвах... Бог да я прости!
Мама, когато се пенсионира, каза, че не иска да минава и по отсрещния тротоар на телевизията повече. Беше разбрала, че й се готви тържество за пенсионирането и категорично беше отказала то да се случва. Не искаше и да чуе повече за телевизия. Тя си е знаела защо. Аз разбрах години по-късно. Благодарение на нейния съвет обаче, устоях на заразата, наречена "телевизия". Майка ми казваше "Внимавай! Телевизията те глътва, сдъвква те хубаво и когато не си й вече нужен, те изплюва."
Така е. С БНТ също е така. Но трябва да ви кажа, че времето, в което те дъвче, е едно от най-хубавите в живота ти, уви... Заради адреналина, заради скоростта, заради нещата, които правиш и които отлитат в небето. Но и заради някои хора, които срещаш там и никога не забравяш. Местата са ни важни, заради спомените и хората, с които сме ги преживяли.
Но и още нещо мое си - именно БНТ пази спомена за баща ми. БНТ пази моето детство из нейните коридори с рулоните-пепелници, мамините колежки, стария монтажен пулт и режисьорската апаратна, откъдето светът се въртеше по командите на моята майка. БНТ с лавката й, с изтърканите стълби, с двата асансьора, дето винаги ще са пълни, бавни и неработещи като хората, с гримьорните й, с тишината на студиата й, когато предаването свърши, с дима от цигарата на Хачо, който никога няма да се изнесе от тези пространства, независимо дали шеф е някой пореден повярвал си мракобесник със славно далечно минало и недостойно настояще.
Честита да си БНТ! Пораснах пред очите ти. Благодаря!
