Надя Дикова-Михалкова

Училището е визитната картичка на всяко общество. Безпощадната рентгенова снимка на нацията. Почеркът, който издава интелект. 

Училището е пълнокръвната утроба на една страна. Нейна душа. То е работилница на времето, в което тупти здраво сърце. То не е изкуствен инкубатор, а буйна река. То е звънлива детска песен, глъч и пазител на съдби. То е мястото на малките и несигурни стъпки към големите надежди. То е стъклена кутия, чрез която можеш да надникнеш в бъдещето. Ако имаш очи. То е мястото, в което осъзнаваш, че си част от механизъм, творящ живот, епохи, поколения. То е смисъл и упование.

Училището е дом и сбъдната мечта на човечеството за вечна младост, защото е кръговрат. То е глас, съвест и отговорност. Благодатна почва, даваща могъщата сила на дървото на живота. То е житейска мъдрост, път и промяна. Един портрет, съвместно дело на много талантливи художници. В него здраво се вплитат съдби - на деца и възрастни. Училището е среща, сблъсък и помирение между поколенията. Нещо като арена, но винаги с място за прошка.

За учителя всеки ученик е като малко кръгло огледало. То неумолимо отразява. Децата както и магическото стъкълце имат способността да уловят многото труд, въображение, енергия, усилия, внимание. Огледалото е безпощадно за грешки, недоверие, пропуснати моменти, неизказани или изречени думи…

Малките огледалца на България са стотици хиляди. В тях с времето образите на учителите избледняват. Малцина остават завинаги, заключени като ценно съкровище в нечий живот. В голямото огледало на нацията ни обаче, в нейния почерк ясно личат щрихите, оставени от всеки учител без име. И точно там, напълно анонимен всеки един от нас грее със собствена и неповторима светлина.