ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, ПЕН-България
„Културата е чудото, чрез което човешкият вид извисява и продължава своето съществуване“, писа през 1989 г. в предговора към една от своите книги големият поет и преводач Николай Кънчев (1936–2007). Да, но 35 години след този текст се убедихме, че на културата у нас не се гледа като на „чудо, което извисява“. Тя, културата, за нашите неуки и бездуховни управници вече е „последната дупка на кавала“. Ние сме с най-мизерния бюджет за култура и първи по рушене и съсипване.
И тази разрушителна тенденция се засили особено след като ГЕРБ завзе властта. Поредицата от необмислени реформи на кабинетите на Костов, а особено трите разрушителни управления на „еднокнижника от Банкя“, за кратко време разрушиха граденото с десетилетия от държавата и нейните творци. Тук ще спомена и друга поредица – от некадърни министри, начело с Вежди Рашидов. А закриването на театри, филхармонии, оркестри, ансамбли, библиотеки, музеи, галерии, културни центрове и фестивали, което се случи преди време у нас, в европейска България, беше безпрецедентно за Европа и света. Защото да затвориш театър или музей е все едно да разрушиш храм. Това е равносилно на престъпление, на голям грях, за който няма прошка.
Днес дори в азиатски страни като Турция, Дубай, Южна Корея, Казахстан, Китай и Тайван, където европейската култура доскоро бе непозната, се откриват оперни театри и симфонични оркестри, строят се разкошни сгради – дворци за тях, основават се конкурси и фестивали на голямата музика, докато у нас всичко безжалостно се руши. Руши се заради системата на финансиране и управление, заради неподдържаната от държавата база – сгради, неремонтирани от години, дори рушащи се. И най-вече заради невероятно обидните бюджети. Защото 0,3% е направо подигравка, след като при соца бюджетът беше десет пъти по-голям – 3%. След като във всички бивши социалистически страни и на Балканите, включително и в Анадола, няма подобна мизерия като у нас.
Сещам се за един пример – последното издание на фестивала „Енеску“ в Букурещ с неговия еднократен бюджет от 20 милиона евро, докато нашите два най-важни форума на голямата музика – „Мартенски музикални дни“ в Русе и „Софийските музикални седмици“, кретат с жалките 150–200 хиляди евро. Да, стигнахме дотук.
Да си спомним за близкото минало. Конкретно за държавата – макар и социалистическа – и културата. Да си спомним за граденото през гладните следвоенни години. Тогава театър и симфоничен оркестър имаше във всеки по-голям град, включително в Хасково и Кърджали, а опери – във Враца, Сливен и Плевен. Наскоро в стар брой на списание „Театър“ открих, че държавни драматични театри е имало дори в градчета като Троян и Нови пазар, които са участвали през 1959 г. в Националния преглед на българските драматични театри.
А сега? За подобни прегледи, които са необходими в творчески план, не можем и да мечтаем. Повечето театри, опери и оркестри са пред фалит и не могат да работят нормално. Заплатите на нашите артисти, музиканти и оперни певци са направо мизерни. На повечето места са много по-ниски от средната работна заплата и стигат до минималната. Да, в пъти по-ниски от тези на колегите им от Румъния, Сърбия и останалите балкански страни, да не говорим за европейските. А нашата култура, както знаем, превъзхожда културата на редица западни държави. И наистина – възможно ли е един оперен артист, диригент или инструменталист с висше образование и талант да получава в пъти по-малко от военни и полицаи?
И така, рушенето се случи по два начина – чрез пряко затваряне, както стана с много първокласни състави, включително с филхармониите на Пловдив, Варна и Русе и с Операта в Плевен, или чрез безумието „делегирани бюджети“ на ГЕРБ – нещо без прецедент в света, което доведе, ако не до постепенното им закриване, то поне до техния упадък.
И наистина, редица от институтите, които все още съществуват, са в упадък и криза. Освен че част от тях – например големите опери в Пловдив и Варна – нямат свои сгради, а тези, които имат, нямат средства за ремонт, както е в Русе. И още нещо скандално – цели десет години Пловдив е без концертна зала. За сметка на това се построиха прекалено много спортни зали, скъпи арени, безброй стадиони, игрища и басейни с олимпийски размери дори в селата. А се проектират и нови. Нов стадион на ЦСКА за милиарди.
През дългото си „мъдро“ и „градивно“ управление неуморният строител на магистрали и спортни обекти Б. Б. не влезе нито веднъж в Операта или в зала „България“. Не взе пример от своя учител Тато, който обичаше театъра и посещаваше тези зали.
И пак ще цитирам въпросния Рашидов, защото именно той бе продукт на тази власт. Тази нелепа фигура – дори в соца не можеше да има такава, защото тогава в културата все пак имаше критерии и професионализъм – най-безотговорно заяви, че в Италия имало само пет опери и те не били на държавна издръжка. Горкият или не знаеше, или се правеше, че не знае каква е ситуацията в Италия, където има оперни театри във всеки град, както и в цяла Европа. А например в Германия дори малките градове имат симфонични оркестри.
В качеството си на министър той официално заяви: „Българските театри и оркестри са киста в тялото на българския данъкоплатец“. Искаше да закрие дори отличната Старозагорска опера – център на единствения оперен фестивал на Балканите, Националната оперета, уникалното балетно студио „Арабеск“ и Великотърновския музикално-драматичен театър. Не по-добри от него бяха и Ало-Банов, Просто Наско и Найден Т.
Да, в това министерство нещата не вървят вече години наред. Преди у нас имаше отделни дирекции „Театър“ и „Музика“ със сериозни специалисти, които наблюдаваха отблизо дейността на театрите, оперите и оркестрите и им помагаха. Сега сериозни експерти по изкуствата в Министерството на културата почти няма. Няма и контрол върху дейността на театрите и работата на директорите. Много от тях управляват еднолично, без художествени съвети и без контрол.
Бюджетът е мизерен, директорските конкурси често са нагласени, отчетност почти липсва. Да не говорим за злоупотребите с отпусканите средства за различни проекти и дейности, за неправомерното финансиране на ниските жанрове и на частните театри за сметка на сериозната култура. Често избухват скандали около толерирани от властта кинодейци, които чрез нагласени комисии и конкурси заграбват средствата за ново българско кино. По същия начин се манипулират и директорските конкурси за културните институти – това вече е установена „традиция“.
Така че досега, в поредицата от постоянни и временни правителства, поне веднъж не случихме нито на премиер, нито на министър на културата.
Да, при тази криза доста институти в страната вече са сериозно застрашени. Просто без бъдеще. И един пример – през 2021 г. в изстрадалия Перник, тогава лишен от вода заради алчни и некадърни хора, властите решиха да затворят 110-годишния драматичен театър, носещ името на големия режисьор реформатор Боян Дановски. Театър с име, с дълга традиция, богата история и безспорни достижения, в който са работили големи режисьори и даровити артисти и който дълги години е радвал града и региона.
Да си спомним дори за един от последните – познатия ни от киното актьор Георги Русев. А господин кметът Станков реши, че „неговият“ град нямал нужда от театър, че артистите били „безполезни заплатаджии“. Той бил започнал ремонт на сградата и щял да кани на гастроли други театри, певци, оркестри и артисти.
Както превърнаха някои областни театри в „открити сцени“, така там се настаниха халтурните представления на алчни столични „звезди“ и чалгата. Така бе унищожен и един от най-старите столични театри – „Сълза и смях“.
Да, за ремонта можеше само да похвалим този кмет. Но това, че се осмели да унищожи стар и утвърден културен институт – не беше ли престъпление? И макар да беше кмет, кой му даде това право? Негова собственост ли беше театърът на Перник? Да затвориш театър не е ли все едно да затвориш храм?
Всъщност това е само един пример. Кризата е дълбока. И колко още ще продължи? Културата за нашите управляващи вече е „последната дупка на кавала“. Техните предшественици от соца, въпреки недостатъците и прегрешенията си, уважаваха културата и я подкрепяха.
Вече години наред следя встъпителните речи на различни партийни лидери и премиери. Думата „култура“ дори не се споменава в тях. А новата власт съвсем ни разочарова – вместо да нормализира нещата, да направи нови закони и да увеличи този обиден бюджет, тя вече реши да го намали с още 10%.
