Уволнението на директора на Българската национална филмотека (БНФ) Антония Ковачева предизвика рядко срещана консолидация на позиции в българската културна общност. Реакцията далеч надхвърли персоналната защита на един дългогодишен директор и се превърна в симптоматичен дебат за начина, по който държавата управлява културните си институции.

В центъра на спора не стои въпросът дали една ръководна фигура е сменяема - това е безспорно. Проблемът е как, кога и с каква визия за бъдещето се случва тази смяна.

Официалната причина за освобождаването на Ковачева е достигане на пенсионна възраст. Аргументът е юридически издържан, но културната и институционалната реалност го прави недостатъчен като обяснение.

Ковачева заема длъжността „до конкурс“ - конкурс, който в продължение на години не е бил иницииран от ресорното министерство. Това поставя под съмнение моралната логика на решението: държавата отлага процедурата, а след това наказва последицата от собственото си бездействие.

В културния сектор, където устойчивостта и дългосрочното планиране са ключови, подобна практика неизбежно поражда съпротива.

Решението е взето в период на политическа нестабилност и управление с ограничен времеви хоризонт. Именно този момент превърна иначе административен акт в публичен скандал.

Културните институции не функционират на принципа „ден за ден“. Те работят с архиви, памет, международни партньорства и дългосрочни проекти. В този контекст внезапната смяна без предварително обявен конкурс създава управленски вакуум, а не приемственост.

Декларациите в подкрепа на Ковачева не настояват тя да бъде „несменяема“. Те настояват за:

• процедурна яснота;
• професионални критерии;
• независимост на експертните институции от моментни политически решения.

Подкрепата идва не само от служители, но и от филмовата общност, което показва, че БНФ се възприема не просто като администрация, а като пазител на културно наследство, изискващ специализиран управленски подход.

По време на мандата на Антония Ковачева филмотеката премина през процеси на модернизация, активна международна комуникация и проекти за дигитализация. Дори при наличие на критики, трудно може да се отрече, че институцията функционираше стабилно.

Това изважда на преден план един от хроничните проблеми в културната политика: резултатите рядко се оценяват като аргумент, докато формалните основания често се използват избирателно.

Случаят „Ковачева“ осветява по-широк модел:

• отсъствие на регулярни конкурси;
• липса на стратегическа визия за културните институции;
• решения, които изглеждат административно коректни, но културно неадекватни.

Това подкопава доверието не само в конкретни министри или правителства, а в способността на държавата да бъде устойчив партньор на културата.

Истинският дебат не е за една директорска позиция. Той е за това дали културната политика в България ще се управлява чрез процедури с мисъл за съдържанието, или чрез формални актове без стратегическа перспектива.

Случаят с Антония Ковачева показа, че културната общност е чувствителна именно към този дефицит — и че е готова да го назовава публично.

SKIF