ЛИЗА БОЕВА, фейсбук
Коментарът е по повод въвеждането на учебен предмет в училищата, доминиран от религията.
БПЦ е безпомощна в привличането на младите (а и на останалите), ето защо насила трябва да се случи този процес. Убедена съм, че ако МОН си науми да включи Кендрик Ламар в задължителната програма, децата и него ще намразят.
Относно часовете по литература преди време мислих върху две недоразумения:
1. Защо предметът е един (и оценката е една), щом ще състои от две различни части - български език (т.е. правопис, пунктуация, граматика, фонетика и морфология) и литература (т.е. изкуство). То е като да свържем кръгло с жълто и да получим гардероб.
2. Защо от всичките изкуства у нас литературата трябва да бъде централно? (освен ако не говорим за специализирано училище). Защо литературата да е по-важно изкуство от операта, да речем?
Ако историята на изобразителното изкуство или музиката у нас се изучаваха нормално (т.е. задълбочено и интригуващо), то въпросът за задължителните часове по религия, мисля си аз, би бил ненужен. Няма разказ за европейски картини или скулптури (от Средновековието до 19 век), който да не започне с историята на изобразените библейски персонажи. Т.е. ако говорим за знание кой кой е - ето го.
Обучението по религия у нас (не става дума за история на религиите, а за нравоучително-догматичните уроци, които предлага МОН) предполага задължителното деление на "правилно" и "неправилно". Има зло, има добро.
В изкуството (дори силно религиозното) това деление е невъзможно. Макар да подчинява своята воля на папата и изискванията на католическата църква, примерно (както е в случая с тавана на Сикстинската капела), творецът (големият творец) създава сложен свят. И тук нито един учител на света на може да каже какъв точно. Че и оценка да ти пише.
Нашата училищна програма държи винаги да каже как точно е било. Ученикът трябва да каже онова, което учителят иска да чуе (а той иска да чуе онова, което е написано в учебника). Ето защо черно-бялата история с религията у нас е логично продължение на тази догматична тъпота.
От учители чувам непрестанно: "Ама децата в клас не мислят, нищо не ги интересува". Виждам, че докато учителят ми дрънка оплакванията си (винаги едни и същи, година след година), и аз преставам да мисля. Как правят фокуса учителите с изключването на мислите и интереса? Царе са тук.
Та, много се радвам, че МОН ще включат обучение по вероучение, всъщност. Важното е да не пипат музиката, изобразителното изкуство, киното, театъра, балета и архитектурата (понеже ми се ще моето дете да ги обича така, както аз). Достатъчно е, че литературата са я превърнали в омразен брътвеж..
**
Обобщенията в тоя текст са глупави, знам. Винаги има други учители, винаги има друго знание. Но те са все въпреки (важния МОН, важните академици, важните чиновници).
