ЕВГЕНИЙ ДАЙНОВ, DW

Време е да престанем да се отчайваме. А до отчаяние лесно се стига, когато човек се затвори в рамките на "големите" медии и Фейсбук. Веднъж оказали се там, върху вас всекидневно се изсипват тонове воняща помия – докато всичко около вас не засмърди. За общите дела – т.е. за политиката – говорят хора с диви и необработени гласове, които бълват вулгарни ругатни, крясъци, бандитски заплахи и дебелашки шегички.

Всички тези гласове излъчват едно и също послание, скрито под тоновете мръсотии: Тук няма общество, нито цивилизация; има някакво неумито диво племе, което не може да се управлява самостоятелно - и следователно му трябва племенен вожд. А тъй като България е все пак малка страна, то на международната арена този български вожд ще трябва да е васал на някой по-голям вожд, намиращ се например в Кремъл.

 

Има ли в България общество

Това е номер, хватка, пропаганден трик, целящ да прикрие някакви хора, които крадат от общото. Това не е истината за нас. Ние не сме такива. Адам Смит – големият морален философ, а не онази плоска карикатура, която се опитват обикновено да ни представят икономистите – е съвършено ясен по въпроса с обществото. „Едно общество“, пише той в трактата „Теория на моралните чувства“, „не може да съществува помежду хора, които по всяко време са в готовност да се наранят или да си причиняват болка един на друг“.

Общество съществува там, пак според Смит, където „хората се нуждаят един от друг – там, където необходимата помощ се оказва взаимно поради обич, поради благодарност, поради приятелство или уважение…“.

А първото изречение на трактата гласи: „Колкото и егоистично да смятаме човешкото същество, очевидно в природата на човека има някакви принципи, които го карат да се интересува от добруването на другите и да прави тяхното щастие необходимо за него, макар от това той да не печели нищо, освен удоволствието да го наблюдава“. Та, значи, общество имаме там, където хората си помагат един другиму, без да извличат от тази помощ някаква своя егоистична печалба. За да разберем дали сме такива – дали сме общество или дива орда – е важно не да се слушаме, какви ги говорим; а да се видим, какви ги вършим.

Миналата седмица гледах следната случка на светофара на ул. „Монтевидео“ пред спирка на метрото „Мизия/Нов български университет“. Запали се автомобил – пламъци започнаха да излизат отдолу и отгоре на двигателя. Колата спря и отвътре изскочиха двама младежи. Единият насочи пожарогасителя срещу пламъците отдолу, докато другият се опитваше да угаси пламъците отгоре с куртката си.

 

Не сме орда

Каква би била реакцията на някоя дива орда? Щяха да се съберат зяпачи, които да снимат, да сочат с пръст младежите и да подвикват: „Егати идиотите, глейте само какво правят...“. Ние, българите, обаче не сме орда. За пет-десет секунди спряха четири други автомобила, от които изскочиха мъже с пожарогасители и се втурнаха да помагат. След още пет секунди други два автомобила спряха на отсрещното платно и други мъже хукнаха през улицата да гасят.

Изпразниха им се обаче пожарогасителите, а пламъците се разраснаха. Вътре в колата се чу малка експлозия. Мъжете – вече 7-8 на брой – отстъпиха, в случай че настъпи по-голям взрив. Около тях се появиха други хора, които им носеха вода, тъй като се бяха опърлили от пламъците. На около 30 метра нагоре по баира спря мотоциклетист, запречи пътното платно с мотора си и започна да регулира движението така, щото трафикът да не доближава горящата (и, очакваше се, след малко избухваща) кола.

Първата реакция на хората около мен, преди да се задейства мисълта дори, беше „по Адам Смит“ – да се втурнат да помагат на себеподобни, изпаднали в беда, без да мислят за някаква своя печалба. Други хора носеха вода на помагащите.

Мотоциклетистът пък се посвети да пази живота и здравето на случайни автомобилисти, които биха пострадали, ако се окажат до горящата кола в момента, в който тя избухне. Общество сме и освен това – не лошо организирано. Една жена на спирката на автобуса на отсрещния тротоар извика пожарната, която дойде след не повече от три минути.

 

Не сме и некултурно общество

Не се подвеждайте по дивашките, груби, просташки гласове в медиите. По хигиенни съображения отдавна не съм нито зрител, нито слушател на "големите" медии – и си живея чудесно. Всички до една музикални радиостанции, например, ме снабдяват с по-голям и балансиран обхват от новини (макар в рамките само на две-три минути), отколкото успява БНР. Докато там се обсъждат пудели, скутове и планини от кеш, радио FM+ (например) ме осведомява за неща, случили се в Европа, в Мексико или Южна Корея. По „бутиковите“ телевизионни канали гледам политически предавания, които по нищо не отстъпват на БиБиСи – докато в „големите“ телевизии политици и анализатори бълват нагли лъжи или плоски простотии.

Та оня ден, слушайки бутиковата програма „Христо Ботев“ се натъкнах на предаване на поетесата Силвия Чолева. Тя, както и всичките ѝ гости бяха представители на най-висшата форма на европейска цивилизация. Водещата обсъждаше с издател, поет и философ важни духовни материи. Правеха това не с обичайното медийно ръмжене или вулгарни шегички, а със спокойни и образовани гласове и с речник, който повечето от медийно най-тиражираните политици не биха разбрали.

 

Само кривите и отровни огледала показват българите като орда

Махайте се, хора, от „големите“ медии и от балоните във Фейсбук. Те не са огледала на истинския свят, в който живеем. Те са криви, отровни огледала, нарочно поставени от хора, които не са на наша страна. Целта е всичко в нашия живот да бъде показвано като грозно, просташко, унизително, робско и невъзпитано. Те искат да представят като правило едно малцинство от диви и прости нахалници, които не знаят, че в едно прилично общество ще трябва да си изкарват парите с пот на чело.

Ние не сме като тях. Просто не сме. Огледайте се, вижте и чуйте истинския ни живот – и ще се видите такива, каквито сме всъщност: прилични хора.

  • IN MEMORIAM

    Европеецът Пламен Асенов

     Негова е поредицата „Великите европейци“, излязла в книги, излъчвана по радио „Пловдив“ и публикувана на сайта на „Свободна Европа"

     
  • ПОЗИЦИЯ

    ВУЛКАНизациии

     Коментар на Митко Новков по повод скандала с наградата за роман на годината, която се връчва от фонд "13 века България"

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Приближаване до Кръстю Лафазанов

    Той не става зъболекар, въпреки че е приет първоначално стоматология, но прави ярки, запомнящи се и незабравими роли в стойностни тв спектакли.

„Всички ние имаме два живота. Един, който мечтаем. И друг, който ни води до гроба.“

Фернанду Песоа, португалски поет, роден на 13 юни преди 136 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости…