ЕВГЕНИЙ ДАЙНОВ, DW

Тези дни Иван Кръстев публикува анализ във Financial Times, според който популистите, когато се върнат на власт след известно отсъствие, са мотивирани само от едно чувство: мъст.

Това е важно, защото означава, че в България връщащите се на власт популисти може би няма да се разсейват от други нагони като алчност, похот, чревоугодие, леност, лъжесвидетелство, високомерие и останалите смъртни грехове. Или по-скоро: може би някои от тези нагони ще бъдат насочвани към една-единствена тяхна цел, а именно - да отмъстят на цялото общество за неудобствата, които са преживели, докато не са упражнявали властта. Никой няма да може да се скрие.

ГЕРБ-ДПС още не са възстановили напълно властта си в България, но вече мъстят. Затова вместо да водят предизборна кампания от обичаен тип - т.е. да убеждават хората да гласуват за тях, защото ще направят живота им по-добър по еди-какъв си начин - произвеждат по три отмъстителни действия на ден. Заливат ни с ужасни грозотии, за да ни откажат изобщо да ги питаме в името на какво искат властта.

 

Набиване на опашати лъжи

Тяхното поведение е ясно. Временно успяхме да им ограничим достъпа до нови ресурси и сега търсят отмъщение. Не е ясно поведението на основните български медии. Защо вместо да играят ролята на информационни посредници, те с такъв самоубийствен ентусиазъм (защото мъстта ще се стовари и върху тях) участват в ликвидирането на самата възможност да има разговор за избори, че и за политика?

Помислете само в последните дни колко пъти чухте журналист от голяма медия да пита политик например следното: "Вие какви политики предлагате в образованието (здравеопазването, аграрната политика и пр.)?". Това следва да се обсъжда в предизборна ситуация, за да могат гражданите да направят своя информиран избор. Не и този път. Този път медиите ни заливат с ретранслирането на откровените лъжи, провокации и дезинформация, разпространявани от ГЕРБ-ДПС и различните техни подразделения като МВР, ДАНС, прокуратура, разните комисии и пр.

Как така, при предстоящи национални и европейски избори, при необходимостта след тях да бъдат решавани толкова национални и европейски проблеми - как така основните въпроси, които медиите задават, са за снимки на пудели и часовници? Как така вместо да ни информират за финансовото състояние на държавата (добро, на границата на блестящото), ретранслират по десет пъти на ден очевидната лъжа, че държавата е пред фалит? Или лъжата, че има провал при събирането на данъци?

Още в първите дни на президентстването на Доналд Тръмп един американски журналист каза на неговата говорителка: "Има факти, има и лъжи; вие ни занимавате с лъжи".

Не и в България. В последните месеци за "големите" български медии няма разлика между факти. Има набиване на опашати лъжи и на сополива пропаганда колко ни беше добре, когато нямахме демокрация, но пък имахме космонавти.

 

Как работят медиите в България?

Първоначално смятах да илюстрирам разликата между медии и анти-медии с някой етичен кодекс на американските журналисти - например онзи на Society of Professional Journalists. Макар силно да го препоръчвам, все пак ще се позова на онези - колкото и по-мъгляво описани - ангажименти, които българските журналисти са поели пред нас, гражданите, в документа "Етичен кодекс на българските медии". Лесно е достъпен в интернет.

Я да видим.

"Ще предоставяме на обществото точна и проверена информация и няма преднамерено да скриваме или изопачаваме факти."

Така ли? А държавата пред фалит ли е? А "Нексогейт"? А "Чаталджагейт"? А "Стълбищегейт"?

"Няма да подвеждаме обществото и ясно ще посочваме къде са използвани манипулирани текстове, документи, образи и звуци."

Наистина ли? А какви са тези идиотщини с пудели и пачки? Как ги проверихте и как разбрахте, че не са манипулирани?

"Ще се придържаме към добър тон и благоприличие в нашите публикации."

Сериозно? А защо тогава по десет пъти на ден тиражирате най-непристойните и неблагоприлични думи на ГЕРБ-ДПС, "Възраждане" и ИТН? Какво общо с благоприличието имат приказките за седене в скута, пиене на мазни кафета, дундуркане, ядене на деца, вадене на пачки и умиране от пачки, персоналните обиди към всички без изключение политици и общественици, които не говорят по този начин?

По колко пъти на ден цитирате, да речем, експертното и благоприлично говорене на Георги Ганев за финансовото състояние на държавата? По николко, ето по колко. Вместо това, през половин час: "На Асен Василев му липсват три милиарда… Борисов каза, че всичко е откраднато… Няма постъпления от данъци… Държавата е пред фалит… Планини от кеш…"

На този фон, я да видим и следния ангажимент, който българските медии поемат в своя Етичен кодекс:

"Предпазва(т) обществото от опасността да бъде сериозно заблуждавано."

Сами можете да прецените какво спазват и какво не българските медии. 

Накъде водят всичките кални борби, подкрепяни напоследък от медиите - за това можем да съдим с помощта на Марк Аврелий. В "Към себе си" той пише, че грозното и злото са две страни на едно и също нещо; красивото и доброто - също. Всеки, който разпространява грозотии, придвижва напред каузата на злото.

И оттук: битката не е за честни избори, нито за подновяване на краденето на пари от кокаин и от магистрали. Не е дори за саботирането на сухопътния Шенген и на еврото и за връщането в орбитата на Кремъл. Това всичкото ще го има - част от пакета "Зло" е; но този път става дума за нещо по-голямо.

Битката е за това дали след 9 юни да имаме общество - или тълпа, съучастваща в (и плащаща сметката на) мъстта на популистите. Това е сблъсък между силите на цивилизацията и силите на диващината. И медиите много трябва да внимават коя страна ще изберат в него. Защото в страната на диваците медии няма.

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Животът е скандали, мъка, разочарование, любов и саможертва, златни залези и черни бури.“

Лорънс Оливие, роден на 22 май преди 117 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости… 

Да накараш историята да запее: романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“

 Написан през 1967 г. романът е със сюжет, който би се усладил на ревизионист като Хилари Мантел.