НИКОЛАЙ СЛАТИНСКИ, nslatinski.org

Нито грам, нито милиграм начално доверие на Служебното правителство на Румен Радев.

Ще приведа някои разсъждения по принципа на Бръснача на Окам, т..е ще взема само най-главното и ще игнорирам детайлите (в които като правило няма спор се крие дяволът).

Всеки български президент след приемането на новата Конституция през 1991 г. се изправя пред най-сериозната си дилема – избран е (единствен у нас) от целия български народ, т.е. има най-високата възможна демократична легитимност, но в същото време разполага основно и дори главно с представителни правомощия.

Именно затова всеки пореден наш президент се стреми по някакъв начин да преодолее тази дилема.

Желю Желев реши да бъде сериозен и ако може незаобиколим фактор в разпределението на властите, като обяви война на премиера (без значение дали той се казва Филип Димитров или Жан Виденов).

Петър Стоянов, изправен пред много силната фигура на Иван Костов, бързо си даде сметка, че няма да бъде допуснат да дели властта с него и затова си присвои друга ключова роля – да говори у нас от името на водещия геополитически фактор (САЩ, НАТО, Западът, Европа – именно в този ред), да ни съобщава какво водещият геополитически фактор очаква и дори изисква от България.

Георги Първанов се захвана да усилва властта си задкулисно, като се договаряше тайно и скришом със силните политически навън и силните икономически у нас, а също така като разполагаше свои верни и гледащи го в захлас хора на ключови постове в държавата – главен прокурор, председател на ВКС, председател на КС, външен министър, началник на ГЩ, плюс свои протежета в УС на БНБ, СЕМ и проч.

Росен Плевнелиев изкара мандата си в постоянна еуфория, не можеше да се нарадва, че е станал държавен глава и понякога даже не бе в състояние да повярва, че го е споходило такова щастие – то му бе съвсем достатъчно. Много повече, отколкото си бе мечтал в комсомолската кариеристична младост.

Румен Радев тръгна по различен път. Той остави настрана проблема как, по какъв начин да засили своите правомощия де юре или още повече – де факто. Отказа се да променя политическата ни система (хибрид на парламентарна демокрация със слаб парламент и силен премиер), а започна да я руши. С началото на втория си мандат, спечелен с псевдодемократична мимикрия и размахване на юмрук срещу Борисов и Гешев (в чийто лагер вече играе), Румен Радев все по-силно и силово руши тази наша политическа система.

Като действа чрез служебни правителства, Румен Радев всъщност започна да става едновременно и президент, и повелител на изпълнителната власт (правителството), с което заприличва постепенно на френския и руския президенти – те си имат свой джобен премиер, но на практика напълно контролират правителството.

Не съм му душеприказчик, но не бих заложил на картата, която говори, че Румен Радев не мечтае да повтори политическата кариера на един друг генерал – Де Гол. И да извърши преход (де юре или още повече - де факто) от споменатия по-горе хибрид към Трета република (след Социалистическата република и Републиката на Прехода) със силна президентска власт.

На базата на горните разсъждения, аз отказвам да гледам поименно състава на новото Служебно правителство! За мен това усилие не си струва нито труда ми, нито бързо стопяващото ми се творческо време.

За да го има това Служебно правителство Румен Радев използва инструмента на разрушението – мизантропа-чалгар. Толкова много рушене бе извършено, толкова много усилия бяха хвърлени за да падне правителството и да се разпадне парламентът, че кой бил влязъл в Служебното правителство за мен е дълбоко безразлично. Не по имената, а по делата им ще ги познаем.

За мен е ясно едно – новото Служебно правителството е правителство на истинския премиер – на президента Румен Радев!

Това правителство може да се окаже първата решаваща крачка към започналия реакционен преврат, целящ промяна на геостратегическата ни и геополитическа ориентация. Катастрофична промяна, изрязаваща се в радикално отрицание на досегашната ни 33-годишни национални усилия в областта на националната сигурност и отбраната, външната политика и вътрешния ред.

Ето защо аз – до доказване на противното – не му давам на Служебното правителство и грам от своето доверие. Не мога да дам и милиграм от доверието си днес и сега на правителството на Румен Радев – особено на Румен Радев от втория мандат.

Дано бъда опроверган. Толкова много и толкова болезнено искам да не се окажа прав.

А дотогава отново и отново ще кажа:

Хора, бдете! Държавата ни е в опасност, а Отечеството ни е в беда!