ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ, DW

Мислех си, че ако реакциите на нетърпимост срещу Паметника на съветската армия в София бяха толкова масови и язвителни, колкото към скулптурата "Викът на украинската майка", поставена за броени часове пред него, той да е демонтиран най-после. Неочакваното беше, че те идваха главно не от защитниците на Путин, а от тези на Украйна, които се надпреварваха в социалните мрежи да громят бездарието на скулптурата. Вярно е, че няма кой знае какви доводи в полза на художествените й качества, но подобна оценка по условие е субективна - тоест, не може да претендира за нормативна валидност, дори да е дадена от най-следвания инфлуенсър във Фейсбук. Разбира се, всеки има право на мнение, включително и гневно. Показателна е обаче непропорционалността на гнева спрямо онова, което го предизвиква. Непропорционалност, оставила подозрение за невидима "тролска" намеса.

Защо е този крясък?

"Викът на украинската майка" стана причина за типична проява на кенсъл културата, при която личност или творението й се подлага в социалните мрежи на порой от нападки, обиди и ругатни без никаква аргументация. А доколкото имаше опит за някакви аргументи, той още повече издаваше неубедителността им. Например: виждал съм украински майки, не изглеждат така. Сякаш не се обсъжда фикционален образ. Или: майката е много грозна. Сякаш е укоримо да влезеш в естетиката на грозното, за да изобразиш болка. Или: защо е стара и с провиснали гърди. Сякаш майките с възрастта не може да бъдат такива. Или най-смайващото: била перверзна. Сякаш някой само си търси повод да следва "опорките" на битката срещу либералната демокрация. Или най-мекото: това е кич. Сякаш той не предполага повърхностност, сантименталност, сладникавост, каквито във "Викът на украинската майка" е трудно да откриеш. Или най-уязвяващото: скулпторът си прави пиар на гърба на чуждото страдание. Сякаш то трябва да е тема табу, за да не води към съмнения в корист.

Но така или иначе смислен естетически дебат по въпроса нямаше как да се състои, защото става дума за друго - за политическа акция, задвижена от естетически обект. Нейното послание се носи не от скулптурата сама по себе си, а от пространственото отношение, в което влиза с Паметника на съветската армия - една малка пластика, изправена с временно разрешение срещу най-големия монумент в София, не помръднал от мястото си повече от шест десетилетия. Пренесено в съдържателен план отношението е между жертва и агресор: жертвата крещи в безпомощен ужас (с препратка към "Викът" на Мунк), а агресорът е същата онази армия, възвеличена в паметника, която днес е нападнала Украйна. И скулптурата съдейства на политическото послание: малкото трябва да стане голямо - мястото на родените от съветската пропаганда бронзови герои с оръжие в ръка трябва да се заеме от невинните им жертви.

Посланието на "Украинската майка"

Посланието се отнася не само до съдбата на украинците, а преди всичко до собствената ни съдба. Но за разлика от украинската майка ние не крещим срещу съветската армия, кой знае защо не се чувстваме нейна жертва, а дори сме й признателни, МВР охранява паметника й, а общината го осветява нощем. Сякаш съзнателно се пазим от фактите и не искаме да приемем, че тя е окупирала страната ни на 9 септември и е наложила с танковете си репресивния съветски режим в половин Европа. За да каже истината и за нея, и за нас самите, надписът върху паметника ("На съветската армия освободителка от признателния български народ") трябва да бъде редактиран така: "На съветската армия окупаторка от признателните български жертви".

Посланието на акцията обаче се отнася до собствената ни съдба не само в минало и настоящо, а и в бъдещо време. Войната в Украйна показа, че съветският режим далеч не си е отишъл безкръвно и безвъзвратно - 30 години по-късно той се готви да се върне в Европа с цената на невинно пролята кръв в някакъв нов заплашителен дубъл.

Пак ли ще посрещаме съветската армия като освободителка? Ще продължим ли да водим естетически вместо исторически дебат и Паметникът на съветската армия да си стои, защото е дело на големи скулптори, а "Викът на украинската майка" да не се чува, защото авторът ѝ очевидно не е такъв.

Нищо чудно всъщност, след като точно тази година нашето жури е дало в Евровизия нула точки на украинската песен, спечелила конкурса. Има много начини да изразим признателността си към съветската армия…

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Роки е това - гордост, репутация и отказ да бъде поредният скитник в квартала.”

Силвестър Сталоун, американски актьор, роден на 6 юли преди 76 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот