Текстът на преводача Румен Стоянов е предоставен на skif.bg  от Огнян Стамболиев. Заглавието е на редакцията.

Бранислав Нушич е твърде познат у нас. Играни са му пиеси, превеждани са му книги, показвани са филми по негови творби, вписан е в ред справочници, между тях “Българска енциклопедия”, БАН, 1966, гдето четем: “Нушич, Бранислав (8.Х.1864  - 19.1938)  -  сръбски писател и комедиограф. Написал изобличителна книга с фейлетонен характер “Странички от Пожаревацкия затвор” (1889). Сборникът с разкази “Записки на един ефрейтор от Сръбско-българската война”(1886) има ярък антивоенен характер и изразява чувствата на любов и симпатии на писателя към българския народ, към българския трудов селянин. Първите му комедии (”Народен представител”, 1883, “Съмнително лице”, 1887, и ”Протекция”, 1889) са насочени срещу бюрократизма и социалните пороци на сръбския буржоазно-монархически строй от края на ХIX в. Нушич работи активно като комедиограф (”Обикновен човек”, 1900; “Свят”, 1906; “Околосветско пътешествие”, 1910); автор е на драми (”Така трябваше да стане”, 1900; “Семберийският княз”, 1900; “Бездна”, 1902; “Хаджи Лоя”, 1908, и др.) и на фейлетони. В края на 20-те и през 30-те години Нушич създава най-значителните  си комедии, станали широко известни и в България. Нушич стига до съзнанието за обречеността на буржоазния свят и произнася своята присъда над него в  комедиите си “Госпожа министершата” (1931), “Мистър Долар” (1932), “Д-р” (1936), “Покойник” (1937).  Библиография: “Избрани произведения”; Б. Ничев: “Бранислав Нушич”.

Нушич е залегнал даже в учебниците ни, ще приведа само един от тях, “Литература”, Невена Матеева, Искра Котова, Просвета, 1994, за пети клас на средното общообразователно училище. На подрастващите поднесен е откъс от Нушичовата “Автобиография”, негова снимка и библиографска бележка, гласяща: “Роден в  Белград, Сърбия, през 1864 г. Умира през 1938г. Бранислав Нушич е сред най-значителните сръбски писатели. В продължение на повече от 50 години създава многобройни комедии, които и досега се играят по тетаралните сцени на Европа. Със средствата на хумора Нушич изобличава преди всичко кариеризма и еснафството, болезнената самомнителност и честолюбие. Сред най-известните му творби са пиесите “Д-р”, “Госпожа министершата”, повестта “Автобиография”.

Нали взех да заничам какво учи братовата ми внучка, метнах един поглед и върху други творци в същото помагало. Ето какви са справките за наши автори:

“Валери Петров. Роден през 1920 г. в София. Пише стихове, приказки, сценарии за игрални филми, пиеси за деца и възрастни. Един от най-добрите български преводачи”. 

Сравнено с онова за сърбина, бие на очи твърде по-малкият размер, едва към една трета. Ни заглавие, ни оценка за изключителното стихотворно майсторство, заслужило му първенствуващо място на това поприще. Впечатлението, което оставят двете бележки, по азбучен признак тъкмо една до друга, е че иноземецът стои къде-къде над нашия: досежно първия изтъква се  общоевропейска значимост, а за нашия поне да бе упоменато, че е единственият човек, превел цялото Шекспирово творчество.

За Багряна отделено е колкото за Петров: 

“Родена през 1893 в София, починала през 1991 г. Стиховете й носят копнеж към свободен и пълнокръвен живот, усещане за полета на мисълта и чувствата, устрем към новото и неподозираното у човека”. 

Толкоз. Двенки изреченийца са отцедени за най-голямата българска поетеса. Последните четири думи да бяха се откъснали от сърцето на авторките, ала не би. Махнем ли неизбежното къде и кога е родена и починала, остава едничко-едночко изреченийце за Багряна. Защо са премълчали, че била е кандидатка за най-високото световно отличие? Изводът е пак колко важен се  оказва сърбинът, колко незначителна е отечествената поетеса  -  ни заглавие, ни нищо.

Същото е положението и с Йовков, комуто великодушно отпусната са тоже двенки  (без неизбежното първо еднинкоизреченийце): “Роден през 1880 г. в с. Жеравна, умира през 1937 г. Автор е на забележителни разкази, повести, драми, Най-известни са сборниците с разкази “Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан”, “Ако можеха да говорят”.

Нерадостната за нас равносметка недвусмислено показва, че  Валери Петров, Багряна и Йовков, съдейки по обема на съответните бележки, заслужават сборно толкова внимание, колкото сам-саменичък Нушич. Достопочитаемите Матеева и  Котова не са ли чували, че национално и лично самочувствие гради се върху безброй велики и дребни нещица, като горното отношение? Как те двете участват в българолюбивото възпитание на децата ни? Като им внушават колко значим е чужденецът и колко маловажни са нашенците?

Премисляйки горната въпросната случица, рекох си, че явното пренебрежение към родните книжовници ще да иде от обстоятелството, че ние тях ги знаем, а  другородци  -  не. Обаче, за Езоп вписаното се изчерпва с “Древногръцки поет, живял през V в. пр. н. е., създател на баснята”. Не повече е отпуснато и за Лафонтен: “Френски поет (1621  -  1695), известен баснописец.” Каква е поуката от тая приказка? За трима българи, един елин и един французин отделено е съвкупно почти колкото за един сърбин. Кой не вярва, нека брои думи, букви.

Защо това безспорно изтъкване на Нушич? Тъй представен, оказва се по-ръстат от Езоп, Лафонтен, Йовков, Багряна, В. Петров заедно. Дирейки някакво обяснение, да погледнем в три книги. Заслужилият и препатил заради своята българщина Коста Църнушанов с “Димитър Талев в моите спомени”, Македония, 1992, стр. 39 - 40: “Сърбите все по-открито говореха, че тук ще си остане сръбско, че българи има сред нас само поради българската пропаганда... Почти всеки сърбин, щом срещнеше дете, юноша, младеж, му поставяше единствен въпрос: “Ща си ти?” И чакаше отговор със заплашителен поглед. Ако получеше пряк отговор, че е българин, сърбинът почваше да му налага строго: “Не, ти си сърбин, прави сърбин! Ти си унук Кральевича Марка, а Марко jeнаj веки српскиj унак!” И му даваха малък сборник с песните за Крали Марко, специално издание за Македония. По този повод именно Вазов написа своето стихотворение “Па ща си ти?”

Пример за този морален терор бе дал самият престолонаследник Александър. Движейки се по прилепските улици, той видя надписа на единствената сладкарница в града, намираща се на джадето при “Таксимите”. Там се събираха Талевите другари, като младежки клуб.  Принцът се спря, прочете българския надпис СЛАДКАРНИЦА НА...(името завършваше на ОВ) и веднага заповяда да се заличи тоя документ на българско съзнание и да се замени с ПОСЛАСТИЧАРНИЦА. Друг път, вече в Скопие, минавайки покрай къщата на видния прилепчанин Данаил Зойчев, видял тригодишната му дъщеричка Василка Зойчева, повикал я, помилвал я и я запитал “Ща си ти?” Момичето не разбрало веднага въпроса, но след това чистосърдечно отговорило по детски ”Аха, Буляка!” (българка). Престонаследникът не могъл да се въздържи и й ударил една кралска плесница с ръмжене: “Не, ти си маласрпкиня! Ево да запамтиш!” Момиченцето с писък избягало у дома си. След пет десетилетия самата Василка Зойчева ми разказа за това кралско изстъпление.

Вестта за този “подвиг” на сръбския престолонаследник се разнесе по целия град. Ефектът бе поразителен. В България вестниците гръмнаха, портретът на Василка бе поместен по-късно в едно издание на библиотека “Балкански въпроси” и може и сега да се намери по библиотеките. Василка е и сега, в този момент, когато пиша, още жива.

Но този факт за града беше нищо в сравнение с едно злодеяние, което бе извършено на 5 декември ст. ст. 1912 година при едно тържество по случай рождения ден на същия престолонаследник. В салона на голямото кафене на Бомболови, съдържател на което бе прилепчанецът Чичов, бяха поканени от сръбската власт петдесетина видни граждани и толкова сръбски офицери и изтъкнати сърбомани.  Никулден е. Подир вечерята започват тостове от страна на сърбите в чест на сръбския княз, сръбския крал и победоносната сръбска войска. Тогава става българският учител Атанас Лютвиев, който също се намирал между поканените, и държи тост и за българската победоносна войска, която се бие при Одрин и Тракия. Сръбските офицери, всичките членове на терористичната лига “Църнарука”, побесняват. След тайно договаряне започват хоро, хващат насила на хорото и Лютвиев, излизат да играят вън по снега, след което частта от хорото, в която е Лютвиев, се откъсва и изчезва в нощтта, а другата се връща в салона. Офицерите веднага запушват устата на учителя, отвеждат го в близката сграда на сръбското училище, убиват го и трупа му изгарят в пещта на училищния пансион.

Изчезването на Лютвиев веднага се почувствало от гражданите и настанала страшна уплаха между българите. Един по един те били изпратени по домовете им от войници късно след полунощ, за да не се внесе паника. Но на другия ден вестта за изчезването на Лютвиев се разнесе светкавично по целия град. Будните българи започнаха тайни съвещания за организиране на протести, някои заминаха тайно за България да известят за станалото. Домашните на Лютвиев заминаха за Битоля да искат намесата на новопоставения окръжен управител  -  известния Бранислав Нушич, драматург, ревностен орган на сръбската пропаганда в Македония. Но той правел всичко, за да ги заблуди с разни измислици, прикривайки престъплението на офицерите”.

Църнушанов изобщо няма за цел да разкрие какво е правил Нушич срещу българите в качеството си на окръжен управител, а мимиходом привежда горния случай само доколкото е свързан с Талев. Но и казаното е достатъчно щото всеки българин да се замисли дали тоя човек, прикрил убийци на съвършено невинен български учител, чието прегрешение се изчерпва в наздравица за българската войска, на туй отгоре тогава съюзническа на сръбската, заслужава място в учебник за български ученици. Който има представа какви насилия, зверства са вършили сърби, ръководени от своите управници, между които удостояният с високата чест Нушич, над македонските българи, му е повече от ясно, че великият комедиограф не е стоял никак безучастен в разбългаряването на българите.

Единодушно е мнението на потърпевши, че сръбското господство в Македония е по свирепост надминавало турското, оттук и въпросът какъв е личната заслуга на г-н окръжния управител Бранислав Нушич в развихрения под негово ръководство поголовен тормоз над българите само защото са българи, а не сърби, затварянето на български училища, черкви, побоищата, изтезанията, убийствата на българи, плесниците, раздавани наляво и надясно щом българче не каже, че е сръбче? Не да милва с пауново перо българите назначен е на оная висока длъжност Нушич, работата му, за която пари получава, е била да ръководи обезбългаряването в Битолски окръг, иначе за какво ще го държат окръжен управител? Църнушановото окачествяване “ревностен орган на сръбската пропаганда в Македония” е предостатъчно, за всеки, имащ представа в какви кървища е тънела сръбската пропаганда в Македония.

Но за да не бъда обвинен, че пристрастно от мухата правя слон, нека надзърнем в още една книга: ”Националноосвободителната борба в Македония, 1912 – 1915”, Димитър Гоцев,  издателство БАН, 1981. В тоя научен труд, на чиято заглавна страница стои Институт за история при Българската академия на науките, четем, стр. 105 – 106: 

“Съпротива от най-различен характер оказват гражданите из всички български градове, окупирани от сръбската войска. Ето няколко характерни случая. През ноември 1912 г. сръбският окръжен управител Бранислав Нушич издава нареждане да се извърши преброяване на жителите в Битолско, за да се запише то като сръбско. Населението обаче навсякъде категорично заявява, че е българско. Тогава преброителите във всяко селище задават въпроса “Тук е имало българска чета, нали?”, след което записват, че селото е сръбско, но доскоро тук е имало българска терористична чета, която е принудила населението да приеме българското име и език. Малко по-късно, през февруари и март 1913, по искане на сръбското правителство властите в Битоля определят комисия от предствители на всички народности в града, включително и петима души български първенци, която да посети Белград уж да се запознае с неговото благоустройство. Обаче се узнава, че сръбските власти в същност изпращат комисията в Белград да моли краля Битолският край да се присъедини завинаги към кралство Сърбия. С риск за живота си българските първенци заявяват, че Битолско е български край и отказват да заминат в Белград. “Отказът на избраните българи да вземат участие в депутацията  -  се казва в сведение на Българската митрополия в Битоля  -  направи силно впечатление както на окупационните власти, така и на консулското тяло и другите националности в града”

Под черта бележка № 45 пояснява коя е упоменатата особа, да не сметне някой, че съвпадат имена: “Бранислав Нушич, известен сръбски писател и драматург, е влах от Ениджевардарско. От ранна възраст става жертва на сръбската пропаганда в Македония. Проявява се като много активен великосръбски шовинист, поради което е назначен през ноември 1912 г. за пръв окръжен управител на Битолски окръг”. За сведение на непознаващи двамата автори, Коста Църнушанов и Димитър Гоцев са българи от Вардарска Македония, сиреч, люде изпитали на собствен гръб същата тая сръбска пропаганда, чийто върховен проводник и осъществител е самси Нушич Бранислав. Църнушанов почина превалил деветдесетте, в столицата ни, а Гоцев е професор  в Историческия факултут на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и баща му лежа дванадесет години в тъмница загдето е отстоявал българското. Да преповторим, обобщавайки: съгласно Църнушанов, комедиописецът е ревностен орган на сръбската пропаганда в Македония и прикривател на убийци на български учител, чието прегрешение е наздравица за българската войска, съюзничка на сръбската; професор Гоцев е още по-точен, писателят е много активен сръбски великошовинист. Кратко, ясно, точно: за който има уши да слуша.

Уви, отечествените енциклопедисти и учебникари по всички личи нямат ни уши, ни очи, зер казано е няма по-сляп от тоя, дето не иска да види, и по-глух от оня, дето не иска да чуе. Би било интересно да се разбере има ли договореност между България и Сърбия взаимно да включваме в учебници представители на двете книжовности или то е по преценка на всяка от страните. Още по-интересно би било да се разбере защо въпросните наши учебникари и одобрилата дейността им комисия са избрали тъкмо Нушич да представя своята литература, в която е нобелистът Иво Андрич. Най-любопитно би било да се провери в сръбски учебници влиза ли Иван Вазов, създател на прекрасните “Песни за Македония”? Или ние както често-често правим, пак сме се раболепно престарали в свой собствен ущръб? Е ли незаменим Нушич за възпитанието на българчета, че друг подходящ творец не се намира?

А ето що казва Цочо Билярски в показателно озаглавения си предговор “Геноцид над българите в Македония” към тоже показателно онадсловения “Македонски мартиролог”, Анико, 2005: “Допреди тридесетина години един от любимите писатели още от детските ми години беше сръбският писател Бранислав Нушич. Нещо се скърши в мен и аз престнах да го чета, след като разбрах един не много известен факт от биографията му. А в ученическите си години четях и препрочитах неговата автобиография и фейлетони. Смял съм се със сълзи с неговите комедийни герои, които толкова приличат на Ст. Л. Костовите тарикати, хитреци и службогонци. След време прочетох и неговите разкази на капрала и видях как големият писател страда за българските и сръбските жертви в резултат на крал Милановата авантюра в гърба на ликуващите българи от Съединението.

Но сърцатият хуманист става сръбски окръжен управител в населената с българи Битоля през ноември 1912 г. На съвестта на този жизнерадостен сатирик сигурно лежат стотици избити и прогонени българи. Вероятно и днес има много хора, които обичат неговите книги, вероятно и досега той е също такъв голям писател, какъвто беше за мен преди тридесетина години. И до днес неговите красиви томчета стоят в моята библиотека. Никога не посъветвах децата си да не четат Нушич и Казандзакис, а точно обратното. Исках да прочетат и сами открият това, което и аз научих, защото искам по-скоро да им се отворят очите за историческата истина, искам да им помогна за това, както на моите, така и на децата на останалите българи. Не е нужно да мразим, но не бива и да забравяме имената на предците си, които оплодиха тази скъпа наша земя с кръвта си.

Но аз книгите на Бранислав Нушич никога повече няма да разгърна” /стр. 8/. 

Кой иска да узнае по-отблизо какви са патила патили българите – с окръжното ръководство на самси Нушич  -  из Вардарско, нека прочете “Македония под сръбско иго 1913 – 1941” от Стоян Г. Бояджиев, авторско издание, без дата, София. Я го стори някой, я не, затуй привеждам нещичко от “Меморандум по повод езиковия спор”, Македонски научен институт, София, 1997, та да  е ясно за какви ужасии върви реч. “За близо 50 години бяха организирани 720 съдебни процеса, на които са произнесени над 200 смъртни присъди, бяха убити без съд и присъда над 20 00 хиляди граждани, а повече от 150 000 хиляди са минали през затворите и лагерите на Идризово, Голи оток и др., 180 000 хиляди са принудени да напуснат страната и да търсят спасение в България и в други страни по света  -  само защото искаха да си останат българи”, стр. 22.

Нищичко ли от всичко туй не са чували авторките на въпросния учебник Матеева и Котова, рецензентката Стамена Димова, редакторката Ирен Иванчева, та са поднесли на децата ни тъкмо участник, и то не редови, в изстъпления, предшествали с не по-малка свирепост горните? Не е ли редно първо кое-що да научиш преди други да учиш? Освен българското, кое министерство на образованието обгрижва деца с творение на особа, провеждала изтреблението на дедите им?

Но стига сме бърничкали из тия балкански кървища, я да видим нещо из ширния свят, белким се поучим как да постъпваме. “Еврейска енциклопедия”, Йерусалим, 1972, в статията “България” казва: “Враждебното отношение към евреина е рядкост в българската книжнина, като класическата драма “Към пропаст” (1910) от плодовития Иван Вазов е изключителен пример в това отношение. В тази пиеса, чието действие се развива през средновековието, главната героиня царица Теодора е отговорна за поражението на царството й. Образът на Теодора е вдъхновен от покръстената еврейка, чието първоначално име е Сара, за която българският цар Иван Александър се оженил в 1335. Периодично от края на 19 век насам и особено през десетилетието на фашисткото управление (1934 – 1944) някои памфлетисти и журналисти са насърчавали противосемитските настроения, но дейността им не се е радвала на голяма народна подкрепа”. Цялата важност на дядо Вазов в изящната ни словесност е изчерпана с “плодовит”. Прилагателното едва ли е случайно избрано сред толкова други: единственото постижение на тоя творец е, видите ли, неговата плодовитост, явно разчита се на асоциативност, внимателно внушаваща който много пише, едва ли не през куп за грош сторва го. Впрочем евреите имат и други основания за недоволство спрямо патриарха Вазов. Стихотворението “Дизраели” (1876), отнасящо се до уж несъществуващите кланета на Априлското въстание, завършва с “О, Англио, защо ли днес / бездушен жид те управлява?”. Пък “Жидов гроб” от стихосбирката “Легенди при Царевец” е изградено върху факта, че западно от Велико Търново, в местността Картал баир, е заровен евреинът (Лазар Коен), отключил нощем портата на дотогава безуспешно обсаждания от турци престолен град и българите даже по Вазово време хвърляли камъни връз гроба на предателя.   

Значи евреите бдително следят отношението на чужди интелектуалци към тях и не пропускат да го отбележат, а за нас, съдейки по радушния, меко речено, прием на Бранислав Нушич в официалното ни учебникарство, от което чакаме да създава у децата ни високи нравствени ценности, подразбираемо включващи национално достойнство, няма никакво значение дали някой замесен е в безсъмнено противобългарски деяния. Вечната и нерушима дружба с великия сръбски комедиограф и още по-велик шовинист я наследихме от тоталитарсоциализма, когато по коминтерновска принуда трябваше да си плюем на лицето и от българи да правим македонци. Слава Богу, ония мракобеснически времена отминаха и крайно време е учебникарите ни да влязат в час. За тяхно улеснение ще припомня, че никак случайно през тридесетте години на ХХ в. Нушичевите пиеси у нас са забранени: поради что?

Не с чуждоугодничене и низкопоклонство България ще заеме по-предно място в света, каквото действително заслужава. Не затваряйки очи пред истината ще станем добри граждани на Европейския съюз.

И защо нашите театри все още го поставят повече отколкото представят прекрасните комедии на нашия класик Стефан Л. Костов или на световнопризнатия румънски комедиограф Йон Лука Караджале? Та пиесите на Нушич са доста остарели и не могат да се сравнят с тези на гореспоменатите автори.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Галин Стоев, режисьор: Живеем в мек вариант на "Коза ностра"

     

    "Ако продължи отглеждането на тази робска стратегия за оцеляване, може би след 100 години тази нация няма да съществува", коментира още Стоев.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Рано или късно всеки разбира, че няма пълно щастие, а малцина стигат до обратния извод: пълното нещастие също е недостижимо.“

Примо Леви, италиански писател и преводач, роден на 31 юли преди 102 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

Да - 40%
Не - 50%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

За романа „Девети“, царското злато, Тодор Живков и пътеките на историята ни

 

Но защо при редактирането й са отпаднали шест глави, които Божилов ядосано вкарва в своя блог и дебело подчертава, че при преиздаването  на романа през 2023 г., когато си възстанови авторските права, книгата ще излезе в автентичния си пълен вид?

Заслуженият успех на „Братя“

 

За силното въздействие на сериала допринесе и още нещо – стегнатият му ритъм, компресираният разказ, умението да се пласира интересна и занимателна история в рамките на около 30 минути.

Уди Алън между „Осанна!“ и „Разпни го!“

 

„Само да вметна“  е дългоочакваното защитно слово на легендарния кинаджия